Определение № 2579 от 29.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 858/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответника Администрация на Министерския съвет на Република България чрез процесуален представител адвокат Е. Б. С., преупълномощена от адвокатско дружество „П., А. и партньори“, срещу решение № 554 от 01.08.2022 г., решение № 80 от 08.02.2023 г., решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г., постановени по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.

С решение № 554 от 01.08.2022 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав е потвърдено решение № 6097 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 15159/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, 13 състав, с което ответникът Администрация на Министерски съвет на Република България е осъден на основание чл. 452, ал. 3 ГПК да заплати на „Акт Софт“ АД сума в размер 2 799 534,57 лв., представляваща част от вземане на „Акт Софт“ АД към „ЦАПК Прогрес“ ООД, с което ответникът Администрация на Министерски съвет неправомерно се е разпоредил в качеството му на трето задължено лице след налагане на запор по изп. дело № 20138410411744/2013 г. на ЧСИ Н. М., ведно със законната лихва върху сумата от 23.11.2017 г. до датата на окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 1 016 957,61 лв. - мораторна лихва съгласно установителен договор от 26.10.2017 г. за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г., както и сума в размер 152 659 лв. -разноски по делото.

С решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 554 от 01.08.2022 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, както следва: „Потвърждава решение № 6097 от 15.08.2019 г. по гр. дело № 15159/2017 г. на СГС, ГК, 1 ГО, 13 състав, с което ответникът Администрация на Министерски съвет на Република България е осъден на основание чл. 452, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 99 ЗЗД да заплати на „Р.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 8 799 465,15 лв. - цедирано от „Акт Софт“ АД вземане към „ЦАПК Прогрес“ ООД с договор от 05.06.2017 г., с което ответникът Администрация на Министерски съвет на Република България неправомерно се е разпоредил в качеството му на трето задължено лице след налагането на запор по изпълнително дело № 20138410411744/2013 г. на ЧСИ Н. М., ведно със законната лихва върху тази сума от 23.11.2017 г. до датата на окончателното й изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 429 772,15 лв., представляваща цедирано вземане за мораторна лихва в размер съгласно установителен договор от 26.10.2017 г. за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г., както и сумата от 449 170,18 лв. - разноски по делото.“ Посочено е, че решението е постановено при участието на „ЦАПК Прогрес“ ООД, ЕИК[ЕИК] и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, ЕИК[ЕИК] на страната на ответника.

Със същото решение е допълнено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК постановеното по делото решение № 554 от 01.08.2022 г., както следва: „Осъжда Администрацията на Министерски съвет да заплати на „Акт Софт“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 150 472,30 лв. и на „Р.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представляващи разноски за производството пред т. дело № 2062/2020 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., на основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 294, ал. 2 ГПК“.

С определение № 2255 от 13.08.2024 г. по т. дело № 858/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение делото е върнато на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав за отстраняване на допуснатата очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.

С решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав е допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 80 от 08.02.2023 г. по същото дело, който да се чете, както следва: Потвърждава решение № 6097 от 15.08.2019 г. по гр. д. № 15159/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, 13 състав, с което ответникът Администрация на Министерски съвет на Република България е осъден на основание чл. 452, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 99 ЗЗД да заплати на „Акт Софт“ АД сума в размер 2 799 534,57 лв., представляваща част от вземане на „Акт Софт“ АД към „ЦАПК Прогрес“ ООД, с което ответникът Администрация на Министерски съвет неправомерно се е разпоредил в качеството му на трето задължено лице след налагане на запор по изп. дело № 20138410411744/2013 г. на ЧСИ Н. М., ведно със законната лихва върху сумата от 23.11.2017 г. до датата на окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 1 016 957,61 лв. - мораторна лихва съгласно установителен договор от 26.10.2017 г. за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г., както и сума в размер 152 659 лв. - разноски по делото, както и да заплати на „Р.“ ЕООД сумата от 8 799 465,15 лв. - цедирано от „Акт Софт“ АД вземане към „ЦАПК Прогрес“ ООД с договор от 05.06.2017 г., с което ответникът Администрация на Министерски съвет на Република България неправомерно се е разпоредил в качеството му на трето задължено лице след налагането на запор по изпълнително дело № 20138410411744/2013 г. на ЧСИ Н. М., ведно със законната лихва върху тази сума от 23.11.2017 г. до датата на окончателното й изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 429 772,15 лв., представляваща цедирано вземане за мораторна лихва в размер съгласно установителен договор от 26.10.2017 г. за периода от 20.12.2014 г. до 22.11.2017 г., както и сумата от 449 170,18 лв. - разноски по делото.“ Посочено е, че решението е постановено при участието на „ЦАПК Прогрес“ ООД, ЕИК[ЕИК] и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, ЕИК[ЕИК] на страната на ответника.

В касационната жалба срещу решение № 554 от 01.08.2022 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и решението на въззивната инстанция е очевидно неправилно:

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба съображения? – противоречие с решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. на ВКС, решение № 136/11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г. на ВКС, решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, решение № 288/28.02.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, решение № 140/08.03.2021 г. по т. д. № 2601/2019 г. на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада? – противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., решение № 209/04.11.2016 г по гр. д. № 1539/2016 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 143/01.02.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. на ВКС.

3. Следва ли съдът да информира страните преди устните състезания, че ще разгледа въпрос за нищожност и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да даде възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства, респ. допустимо ли е да разгледа преклудирано възражение за нищожност на частен документ, направено след настъпила преклузия по чл. 193 ГПК? – противоречие с решение № 145/01.12.2017 г. по т. д. № 2587/2016 г. на ВКС на РБ, ТК, I т. о., решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, II т. о., Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тьлк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 5/14.11.2012 г. по тьлк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

4. Какво е действието на запорно съобщение, изпратено по обезпечителна заповед въз основа на определение за обезпечение на искове по невлязло в сила решение към трето лице - държавно учреждение, изпълнението спрямо което се осъществява по реда на чл. 519 ГПК? – противоречие с решение № 145/28.06 2018 г. по т. д. № 2180/2016 г. на ВКС, Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ВКС, Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ВКС.

5. Паричните средства, резултат от дейността на обединение „П.“ по Договор № МС-115/11.10.2012 г., сключен между обединението и администрацията на Министерския съвет, представляват ли дружествено имущество по смисъла на чл. 359 ЗЗД; може ли правото на индивидуализирано по основание и размер вземане на отделен съдружник към обединението да възникне преди прекратяване на участието му в обединението или прекратяване на обединението; какво е действието спрямо третото лице на запорно съобщение до трето лице, което дължи парични средства на обединението по сключен договор за обществена поръчка, с формулиран предмет на запора - вземания на съдружника в обединението към третото лице? – противоречие с решение № 60166/21.12.2021 г. по т. д. № 1303/2020 г. на ВКС, решение № 76/16.07.2019 г. по т. д. № 849/2019 г. на ВКС, решение № 78/17.06.2009 г. по т. д. № 756/2008 г. на ВКС, решение № 119/20.10.2011 г. по т. д. № 711/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 159/21.02.2000 г. по гр. д. № 713/1999 г. на ВКС, решение № 678/16.10.2007 г. по т. д. № 322/2007 г. на ВКС.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът сочи следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е определяне по основание и конкретен размер на вземане срещу дял на съдружник в обединение, без прекратено участие на съдружника и при съществуващо обединение, преди да се определи финансовият резултат на обединението, при съобразяване с получените приходи и направените разходи като самостоятелен данъчен субект и данъчно задължено лице?

2. При идентичност на имената/наименованията на два субекта може ли да се приеме, че кодът по Булстат индивидуализира субекта?

3. Ищецът по иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК има ли право на присъждане на суми над размера, до който е наложен запор чрез допуснато обезпечение, или съдът е обвързан с размера на сумата, за която е допуснато обезпечение, посочен в обезпечителната заповед и запорното съобщение?

4. Явява ли се ответникът трето лице с оглед забраната по чл. 243, ал. 2 ГПК, според която срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения не се допуска изпълнение на невлязло в сила решение?

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответниците „Акт Софт“ АД, [населено място] и „Р.“ ЕООД, [населено място] /ищци в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат И. Б. оспорват касационната жалба срещу решение № 554 от 01.08.2022 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав и правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор, подаден в срока по чл. 287 ГПК.

Третите лица - помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД, [населено място] и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, [населено място] не изразяват становище по посочената касационна жалба.

В касационната жалба срещу решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав касаторът прави оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт поради произнасяне по непредявено искане, евентуално за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в подадената на 02.08.2022 г. молба от „Акт Софт‘‘АД и „Р.“ ЕООД не е направено искане за поправка на явна фактическа грешка, а е заявено искане за допълване на постановеното по делото решение № 554 от 01.08.2022 г. на основание чл. 250 ГПК, като по молбата няма произнасяне. Излага съображения, че решението е неправилно и досежно начина на допускане на поправката на ОФГ в диспозитива, като не става ясно, че се допълва диспозитивът на основното решение и не може да се установи еднозначно и безспорно волята на съда - дали е налице допълване на текст към вече съществуващ текст на диспозитива или поправка чрез замяна на един текст на диспозитива с друг. Така постановеното решение за поправка на ОФГ не кореспондира с мотивите за допълване, изложени в съдебния акт, в частта спрямо „Р.“ ЕООД. Касаторът поддържа също, че допълването на основния съдебен акт в частта, касаеща третите лица помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, не може да стане по реда и при условията на чл. 247 ГПК. Излага и доводи за неправилност на изменението на решението в частта за разноските, тъй като не е представен списък по чл. 80 ГПК с доказателства пред съответната инстанция и не е уточнен вида и размера на претендираните разноски.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, тъй като същото е недопустимо, въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както и решението на въззивната инстанция е очевидно неправилно. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК сочи следния процесуалноправен въпрос:

Длъжен ли е съдът да се произнесе по искането за допълване на съдебното решение по чл. 250 от ГПК? – противоречие с решение № 158/19.12.2017 г. по гр. д. № 40/2017 г. на ВКС.

Ответниците „Акт Софт“ АД, [населено място] и „Р.“ ЕООД, [населено място] /ищци в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат И. Б. оспорват касационната жалба срещу решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, 6 търговски състав и правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като изложеният процесуален въпрос не отговоря на изискванията на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС относно преценката на предпоставките за достъп до касационно обжалване, защото в постановеното решение по реда на чл. 247 ГПК липсва обуславящ мотив на съда, който да е формиран в противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС - в решението не са формирани доводи, че съдът не е длъжен да се произнесе по направеното искане от страна на молителя, в частност с предмет относно искане за допълване на съдебно решение. Ответниците поддържат становище, че съдебният състав е спазил константната практика на ВКС, съгласно която определянето на правната квалификация е процесуално задължение на съда, като същият не е обвързан от квалификация, сочена от страните. Излагат доводи, че решението не е недопустимо, нито очевидно неправилно.

Третите лица - помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД, [населено място] и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.

В касационната жалба срещу решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав касаторът прави оплакване за нищожност на посочените решения поради следните съображения: 1/ неразбираемост на волята на съда, тъй като от една страна в мотивите е посочил, че не е налице противоречие между мотиви и диспозитив и съответно не е налице основание за отстраняването на това несъответствие по реда на чл. 247 ГПК, а от друга страна, предвид определение № 2255 от 13.08.2024 г. по т. дело № 858/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав; 2/ решенията са постановено от съдебен състав, определен в нарушение на правилото за случайно разпределение на делата - нарушение при администриране на делото, тъй като е нарушен чл. 9, ал. 1 от Закона за съдебната власт, чл. 46, ал. 1 от Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища, като не са спазени и чл. 18 от Вътрешните правила за случайно разпределение на делата в Апелативен съд - София.

Касаторът е релевирал и евентуално оплакване за неправилност на посочените две решения поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че решението е неправилно и в частта с която се допълва диспозитива относно третите лица помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, тъй като допълването не може да стане по реда и при условията на чл. 247 ГПК.

Касаторът въвежда доводи за недопустимост на решение № 606 от 17.10.2024 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на САС, тъй като решение № 80 от 08.02.2023 г. още не е влязло в сила, предвид неговото обжалване, както и поради това, че няма направено искане за поправка на очевидна фактическа грешка, а е заявено иска за допълване на решение № 554 от 01.08.2022 г. по делото на САС.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на посочените две решения на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК, тъй като същите са нищожни, въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както и решението на въззивната инстанция е очевидно неправилно. Сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Опорочен ли е съдебен акт, постановен по гражданско дело от съдия, определен за докладчик/член на съдебния състав в нарушение на правилата за случайно разпределение на делата? - противоречие с решение № 202/07.04.2020 г. по гр. дело № 2832/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60209/08.10.2021 г. по гр. д. № 1043/2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 263/09.10.2014 г. по гр. д. № 1262/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. 1790/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 182/01.07.2014 г. по гр. д. № 1535/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 60118/26.11.2021 г. по гр. д. № 1019/2021 г. на ВКС, ГК, II гр. о. и Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви при постановяване на съдебно решение, включително в производство по чл. 247 ГПК, както и диспозитивът трябва ли да бъде следствие от мотивите? - противоречие с решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 195/16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 332/13.12.2017 г. по гр. д. № 3196/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Тълкувателно решение № 1/2001 г. и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/1985 г.

Ответниците „Акт Софт“ АД, [населено място] и „Р.“ ЕООД, [населено място] /ищци в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат И. Б. оспорват касационната жалба срещу решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, 6 търговски състав и правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като решенията не са нищожни, съответстват на разпоредбата на чл. 247 ГПК, съдия З. Х. е повишена като съдия във ВКС през м. април 2023 г., съдия К. М. е бил командирован в САС и решенията не са очевидно неправилни.

Третите лица - помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД, [населено място] и „ЦАПК Прогрес груп“ АД, [населено място] не изразяват становище по посочената касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, доколкото в изложението към тях се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК.

По касационната жалба срещу решение № 554 от 01.08.2022 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав:

Въззивният съд е констатирал, че с решение № 904/12.06.2014 г. по т. дело № 1211/2013 г. на СГС, ТО, 4 състав, влязло в сила на 23.03.2017 г., „ЦАПК Прогрес“ ООД е осъдено да заплати на „Акт Софт“ АД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД следните суми: 724 656 евро, ведно със законната лихва от 06.03.2013 г. до окончателното изплащане; 2 898 624 евро, ведно със законната лихва от 06.03.2013 г. до окончателното изплащане; 72 465,60 евро - неустойка за забава, ведно със законната лихва от 06.03.2013 г. до окончателното изплащане; 289 862,40 евро – неустойка, ведно със законната лихва от 06.03.2013 г. до окончателното изплащане; 2 000 000 евро - компенсаторна неустойка, ведно със законната лихва върху сумата от 30 000 евро за периода от 06.03.2013 г. до 09.05.2014 г.; законната лихва върху цялата сума от 2 000 000 евро от 10.05.2014 г. до окончателното и изплащане. Посочил е, че сумите са били дължими по споразумение от 20.12.2007 г., сключено между „Акт Софт“ АД и „ЦАПК Прогрес“ ООД и за тях, както и за разноските по делото в размер 816 177,80 лв. са издадени два изпълнителни листа.

Съдебният състав е установил, че с определение № 7529/20.11.2013 г. по т. дело № 1211/2013 г. на СГС, ТО, 4 състав в полза на „Акт Софт“ АД е допуснато обезпечение на исковете чрез налагане на запор върху всички вземания на „ЦАПК Прогрес“ ООД към Консорциум/обединение „П.“ /дружество по ЗЗД, образувано между „ЦАПК Прогрес“ ООД и „Контракс“ АД с равни дялове/ и отделно към Администрацията на Министерския съвет на Република България, включително и тези произтичащи от договор № МС-115/11.10.2012 г., сключен между Консорциум/обединение „П.“ и Администрация на Министерския съвет на Република България. Приел е, че запорното съобщение е връчено на ответника с вх. № 01-03¬141/25.11.2013 г. по изп. дело № 20138410411744/2013 г. на ЧСИ Н. М., след което Администрацията на Министерския съвет е изпратила писма до ЧСИ Н. М. по изпълнителното дело – на 02.12.2013 г. и 18.12.2014 г.

Във въззивното решение е констатирано, че с писмо вх. № 11.00¬747/04.12.2014 г. Консорциум/обединение „П.“ е уведомил Министерски съвет, че съставът на Консорциум/обединение „П.“ е променен, като е приет за нов съдружник „ЦАПК Прогрес Груп“ АД и е направено преразпределение на дяловете на съдружниците в Консорциум/обединението, както следва: „ЦАПК Прогрес Груп“АД - 50%, Контракс“ АД - 49% и „ЦАПК Прогрес“ ООД - 1%.

В съдебния акт е установено сключването по реда на ЗОП на договор № МС-115/11.10.2012 г. между Администрацията на Министерския съвет и Консорциум/обединение „П.“, по силата на който Консорциум/обединението е следвало да предостави на Администрацията на Министерския съвет лицензирани продукти на Майкрософт за безсрочно ползване с покритие до 31.12.2014 г. /краен срок на договора/ за сума от 69 593 998,32 лв., платима на три годишни вноски, всяка по 23 197 999,44 лв., платими по конкретна сметка на Консорциум/обединението в „ЦКБ“ АД.

Въз основа на представените в първоинстанционното производство уведомително писмо по чл. 17 от Закона за особените залози вх. № 10.00-3/12.03.2014 г. от „Инвестбанк“ АД, финансов център „София-М.“ до Администрацията на Министерски съвет и уведомително писмо вх. № 02.04-342/12.12.2014 г. от „Инвестбанк“ АД, както и представения във въззивното производство договор за особен залог, сключен между „Инвестбанк“АД и Консорциум/обединение „П.“, въззивният съд е приел, че с договора е учреден особен залог на вземането, което притежава Консорциума спрямо Администрацията на Министерския съвет, произтичащо от сключения между тях договор № МС-115/11.10.2012 г. Въз основа на удостоверение от ЦРОЗ №1158182/12.02.2018 г. и заявление за вписване на договор за залог е установил, че на 07.03.2014 г. в ЦРОЗ под № 2014030702347 по партидата на „ЦАПК Прогрес” ООД е вписан договор за залог в полза на „Инвестбанк” АД за обезпечение на стенд-бай кредит № С-М-96/2014 г., сключен на 07.03.2014 г. между банката и „ЦАПК Прогрес“ ООД, който залог е учреден върху вземания на последното дружество по конкретна банкова сметка на Консорциум/обединение „П.“ по договор № 115/11.10.2012 г., сключен между Консорциума/обединението и Администрацията на МС в размер на 19 031 666,17 лв., като по партидата на Консорциум „П.“ ДЗЗД в ЦРОЗ няма други вписвания /удостоверение от ЦРОЗ № 1227129/03.12.2018 г./.

Съдебният състав е обсъдил представените договор за стенд-бай кредит № С-М-96/2014-В и договор за акредитив № С-М-95/2014-В, двата сключени на 07.03.2014 г. между ТБ „Инвестбанк“ АД и „ЦАПК Прогрес“ ООД, и е приел следното: банката е разрешила кредит на „ЦАПК Прогрес“ ООД при определени условия /договора влиза в сила на датата на първото плащане от страна на банката на открития акредитив - чл.21 от договора за стенд-бай кредит/ в размер 8 650 909.35 евро, представляващ ангажимент на банката по договор за издаване на акредитив от същата дата; договорът за стенд-бай кредит е обезпечен с горепосочения договор за залог по реда на Закона за особените залози от 07.03.2014 г.; по силата на договора за акредитив банката е поела ангажимента при нареждане на клиента, не по-рано от 23.12.2014 г. да плати на трето лице - бенифициент „M. I. O. L.“ сумата 8 650 909.35 евро, като акредитивът е бил валиден до 30.12.2014 г. Установил е също, че през периода от 28.02.2014 г. до началото на 2019 г. „ЦАПК Прогрес“ ООД е сключило един кредитен договор с ТБ „Инвестбанк“ АД във вид на банкова гаранция с дата на откриване 20.03.2014 г. и закриване на 30.12.2014 г.,като суми по този кредит не са били усвоявани от кредитополучателя.

Във въззивното решение са констатирани размерите на прехвърлените с договор за цесия от 05.06.2017 г. и установителен договор от 26.10.2017 г. от „Акт Софт“ АД на „Р.“ ЕООД вземания спрямо Министерския съвет в качеството му на трето задължено лице, основаващи се на чл. 452, ал. 3 ГПК и „ЦАПК Прогрес“ ООД.

Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза е прието, че по банкова сметка на „ЦАПК Прогрес“ООД, открита при ТБ „Инвестбанк“ АД - клон М., на 22.12.2014 г. е постъпила сума в размер 23 139 473,93 лв. с наредител Министерски Съвет и получател Консорциум/обединение „П.“, както и че договорът за стенд-бай кредит е деклариран от ТБ „Инвестбанк“ АД като задбалансов /условен/ в размер 16 919 708 лв. и към 31.01.2015 г. е деклариран от банката като вземане в размер 0,00 лв.

При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила извод за основателност на предявените от ищците срещу Администрацията на Министерския съвет искове по чл. 452, ал. 3 ГПК.

Изводът за неоснователност на възражението на ответника по исковете, че не е извършил плащане по надлежно запорирано вземане на „ЦАПК Прогрес“ ООД, тъй като плащането било извършено по отношение вземане на друго лице, а именно на Консорциум/Обединение „П.“, което макар и да е неперсонифициран правен субект като гражданско дружество, учредено по реда на ЗЗД, е самостоятелна страна, различна от съставляващите го правни субекти по договора за обществена поръчка, е аргументиран със съображения, изводими от същността на договора за гражданско дружество по чл. 357 ЗЗД, вида на гражданското дружество, разпоредбите на чл. 361, ал. 1, чл. 358, ал. 2 и чл. 359, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е изложил, че възражението на ответника по исковете, че доколкото дейността по процесния договор за обществена поръчка е извършвана от Консорциум/Обединение „П.“, в който участие от по 50% са имали длъжникът „ЦАПК Прогрес“ ООД и другия съдружник „Контракс“ ЕАД, е ирелевантно за участието на съдружника „ЦАПК Прогрес“ООД в разпределението на общите приходи на Обединението, каквато представлява и сумата, предмет на процесното вземане. Аргументирал се е с обстоятелството, че вземанията на гражданското дружество по сключените договори с трети лица по своята същност са вземания на отделните съдружници, тъй като дори и договорът да е сключен с дружеството, с оглед неговата същност на неперсонифициран правен субект следва да се счита, че договорът за обществена поръчка е сключен с отделните съдружници. Съобразно разпоредбите на чл. 358, ал. 2 и чл. 359, ал. 1 ЗЗД внесените от съдружниците в гражданското дружество или придобити от последното пари са обща собственост на съдружниците, която е неделима, докато съществува гражданското дружество, но не и бездялова, като дяловете в нея съответстват на дяловете на съдружниците в дружеството така, както са уговорени, а при липса на уговорка са равни. Във външните отношения на гражданското дружество, за пред третите лица и извън вътрешните отношения между съдружниците, парите на длъжника в частта, в която същият има дял в дружеството, са негова собственост. Поради това съдебният състав е заключил, че съдружниците в Обединението имат парични вземания от ответника Администрация на МС - възложител по договора за обществена поръчка, до размера на дяловото им участие съобразно споразумението за учредяване на обединение. Посочил е, че съдебният изпълнител се е съобразил с дяловото участие на длъжника „ЦАПК Прогрес“ ООД в гражданското дружество и е наложил запора до 1/2 от паричната сума, дължима от Администрацията на МС, като изрично е отразил кой от търговците, участващи в дружеството, е задълженото лице, а именно „ЦАПК Прогрес“ ООД. Въззивният съд е направил извод, че извършената след датата на връчване на запорното съобщение на 25.11.2013 г. промяна в дяловото участие на Обединението, при което в дружеството е приет още един съдружник и участието на „ЦАПК Прогрес“ ООД е сведено до 1 процент, е относително недействителна и следователно непротивопоставима спрямо обезпечения кредитор „Акт Софт“ АД, тъй като е извършена след датата на запорното съобщение и налагането на запора. Поради това и възражението на ответника, че не е трето задължено лице по отношение на „ЦАПК Прогрес“ ООД, защото не е в договорни отношения с него, а с Обединението, е неоснователно.

Възражението на ответника по исковата молба за недължимост на вземането поради това, че към датата на налагане на обезпечителния запор със запорно съобщение от 25.11.2013 г. вземането за третата погасителна вноска по договора за обществена поръчка още не е било изискуемо, също е прието за неоснователно по съображения, че от значение в случая не е датата на запора, а датата на извършване на превода в полза на третото лице „Инвестбанк“ АД, към който момент задължението за третата погасителна вноска по договора вече е било изискуемо.

Изводът за неоснователност на възражението за недължимост, тъй като обезпечителната мярка е наложена спрямо Министерския съвет, който е правен субект различен от ответника Администрация на МС, е обоснован с доводите, че спорното материално правоотношение е възникнало между ищеца като участник в Обединението и Администрацията на Министерския съвет, която независимо, че се представлява от министър-председателя, е самостоятелно юридическо лице по смисъла на чл. 40, ал. 3 от Закона за администрацията, поради което следва да се счита, че запорът е наложен на Администрацията на Министерския съвет, а не на Министерския съвет като колективен орган на изпълнителната власт, който като такъв действа като субект на публичното право, а не като частноправен субект.

За да направи извод за неоснователност на възражението за недължимост на претендираните суми поради това, че третото лице „Инвестбанк“ АД е имало право на предпочтително удовлетворение от вземането на длъжника за същото вземане, което произтича от сключени два договора за особен залог /договор за особен залог между „Инвестбанк“АД и Консорциум/Обединение „П.“ върху паричното вземане на Обединението, вписан на 07.03.2014г. в ЦРОЗ; договор за особен залог, сключен на 07.03.2014 г. между банката и „ЦАПК Прогрес“ ООД за обезпечение на стенд-бай кредит № С-М-96/2014 г., който залог е учреден върху вземания на последното дружество по конкретна банкова сметка на Консорциум/обединение „П.“ по договор № 115/11.10.2012 г. в размер 19 031 666,17 лв., който залог също е вписан на 07.03.2014 г./, въззивната инстанция е изложила следните съображения: Ответникът Администрация на МС не е имал основание да извърши превод на сумите, представляващи трета погасителна вноска по договора, в полза на заложния кредитор „Инвестбанк“ АД въпреки съществуващия в негова полза особен залог, а е следвало да изпълни наложения му обезпечителен запор като се въздържи от разпоредителни действия с постъпилите по банковата сметка на длъжника суми, респ. след евентуалното налагане впоследствие на изпълнителен запор да преведе същите на съдебния изпълнител, като евентуално в хода на изпълнителното производство при извършването на разпределение да се прецени основателността на възражението на заложния кредитор за привилегированост на вземането му. Правото на предпочтително удовлетворение въз основа на учредените на 07.03.2014г. в полза на „Инвестбанк“ АД особени залози, макар и да са противопоставими на наложения по-рано запор, който не е вписан в ЦРОЗ по партидата на залогодателя, по аргумент от чл. 12, ал. 3 ЗОС може да бъде упражнено само при наличието на определените от Закона за особените залози условия, едно от които е заложният кредитор да е пристъпил към изпълнение по реда на чл. 32 и следващите от Закона за особените залози като заяви за вписване в регистъра, че пристъпва към изпълнение и да извести залогодателя за започване на изпълнението, като едва от този момент заложеното имущество преминава в разпореждане на заложния кредитор /чл. 32, ал. 3/. Поради това, че такова пристъпване на изпълнение по реда на ЗОЗ не е налице, извършването на превод на сумата от страна на третото задължено лице направо в полза на заложния кредитор „Инвестбанк“ АД е в нарушение на императивните разпоредби на ЗОЗ. Ответникът като трето задължено лице не е ангажирал доказателства и не твърди, че преди да се разпореди със средствата от разплащателната сметка заложният кредитор е пристъпил към изпълнение съобразно нормите на ЗОЗ, няма и ангажирани доказателства за неизпълнение по договора за стенд-бай кредит, което ще бъде предпоставка за предприемане на изпълнение върху особения залог. Извършвайки направо превод в полза на заложния кредитор на средствата, постъпили по сметката на длъжника „ЦАПК Прогрес“ ООД въпреки наложения обезпечителен запор, Администрацията на МС като трето задължено лице на практика е преодоляла предвидения в ЗОС ред за изпълнение върху заложеното имущество на длъжника и е действала в интерес на заложния кредитор „Инвестбанк“ АД, но в ущърб, както на самия длъжник, така и на останалите му кредитори, тъй като ги е лишила от възможността да направят възражения срещу привилегирования характер на вземането на ищеца при разпределението, което би се извършило от съдебния изпълнител.

Претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва е приета за основателна за периода, считано от датата на банковия превод – 22.12.2014 г., предвид деликтния характер на отговорността на ответника и изпадането в забава без покана съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД.

По отношение на претенцията на втория ищец „Р.“ ЕООД въззивният съд се е позовал на придобиването по силата на договор за цесия от цедента „Акт Софт“ АД на част от вземането му спрямо ответника Администрация на Министерски съвет и уведомяването на длъжника от цедента за цесията. Посочил е, че изложените съображения относно правата на „Акт Софт“АД във връзка със запора на вземането са относими и към правата на цесионера, доколкото прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности. Посочил е, че представеният установителен договор има за цел да установи яснота и определеност във вътрешните отношения на ищците каква част всеки от тях притежава вследствие цедирането на част от вземането от „Акт Софт“АД в полза на „Р.“ ЕООД.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС може да бъде уточнен по следния начин: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора твърдения, възражения и доводи на страните и изложените във въззивната жалба съображения? Процесуалноправният въпрос е релевантен, тъй като е от значение за правния спор и е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението. Настоящият съдебен състав счита, че е изпълнено и посоченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, поради което трябва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд за проверка дали уточненият релевантен процесуалноправен въпрос е решен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, посочените от касатора и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

По отношение на втория посочен от касатора процесуалноправен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдебният състав не е процедирал в нарушение на константната съдебна практика. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В конкретния случай във въззивната жалба ответникът /въззивник/ е направил доказателствени искания във връзка с оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, които доказателства са допуснати от въззивната инстанция.

Третият процесуалноправен въпрос е ирелевантен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл дали договор № С-М-95/2014-В от 07.03.2014 г. за акредитив и договор за стенд-бай банков кредит № С-М-96/2014-В от 07.03.2014 са нищожни, нито дали е релевирано възражение за нищожност на посочените договори в срок или същото е преклудирано.

Не е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване по четвъртия правен въпрос „Какво е действието на запорно съобщение, изпратено по обезпечителна заповед въз основа на определение за обезпечение на искове по невлязло в сила решение към трето лице - държавно учреждение, изпълнението спрямо което се осъществява по реда на чл. 519 ГПК? По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като от една страна, въззивният съд не се е произнесъл по него, а от друга страна, цитираната от касатора съдебна практика е неотносима. В решение № 145/28.06 2018 г. по т. д. № 2180/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. е даден отговор на въпросите „Допустимо ли е в изпълнително производство по реда на ГПК НАП да бъде трето задължено лице по смисъла на чл. 450, ал. 2 и ал. 3, вр. чл. 507 ГПК по отношение на вземания на длъжник на НАП за възстановяване на ДДС, които е декларирал за възстановяване в справка-декларация, съгласно ЗДДС към датата на получаване от НАП на запорното съобщение; следва ли НАП, като трето задължено лице, да преведе подлежащите на възстановяване суми от ДДС по сметка на ЧСИ; извършено ли е плащане на длъжника след връчване на запорното съобщение, въпреки което взискателят да може да иска на основание чл. 452, ал. 3 ГПК плащане от НАП, като трето задължено лице?“. В Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ВКС, ОСГТК и Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ВКС, ОСГТК са разгледани други въпроси, свързани с обезпечителното и изпълнителното производства, различни от формулирания въпрос от касатора.

Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в раздел I, т. 5 от изложението материалноправни въпроси, тъй като въпросите „паричните средства, резултат от дейността на обединение „П.“ по Договор № МС-115/11.10.2012 г., сключен между обединението и администрацията на Министерския съвет, представляват ли дружествено имущество по смисъла на чл. 359 ЗЗД; може ли правото на индивидуализирано по основание и размер вземане на отделен съдружник към обединението да възникне преди прекратяване на участието му в обединението или прекратяване на обединението“ не са обвързани със спецификата на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК, а по въпроса „какво е действието спрямо третото лице на запорно съобщение до трето лице, което дължи парични средства на обединението по сключен договор за обществена поръчка, с формулиран предмет на запора - вземания на съдружника в обединението към третото лице“ посочената от касатора съдебна практика е неотносима.

Формулираният от касатора в раздел II, т. 1 от изложението правен въпрос може да бъде уточнен съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС по следния начин: Обстоятелствата по чл. 359, ал. 3 ЗЗД от значение ли са за уважаването на иска с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК? Уточненият правен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Предвид липсата на константна практика на ВКС по релевантния правен въпрос и възможността за противоречивото му решаване от гражданските съдилища, е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание посочената разпоредба.

Останалите три правни въпроса не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че не отговарят на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е разгледал въпросите в мотивите на обжалвания съдебен акт и същите не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 300 914,59 лв.

По касационната жалба срещу решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в частта за допуснатата очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 554/01.08.2022 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав:

За да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 554/01.08.2022 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, съдебният състав е приел, че е налице несъответствие между формираната в мотивите действителна воля на съда за основателност на предявените от двамата ищци „Акт Софт“АД и „Р.“ ЕООД главни и акцесорни искове в размер 2 799 534,57 лв. - главница, и 1 016 957,61 лв. - мораторна лихва за първия ищец „Акт Софт“ АД и в размер 8 799 465,15 лв. – главница, и 2 429 772,15 лв. – мораторна лихва за втория ищец „Р.“ ЕООД, и отразяването й в диспозитива на решението, в който е записано, че се потвърждава първоинстанционното решение само в частта, с която ответникът Администрация на Министерски съвет е осъден да заплати на „Акт Софт“АД сумите по предявените главни и акцесорни искове, но е пропуснато отразяването относно предявените от „Р.“ЕООД главни и акцесорни искове. Въззивният съд е посочил също, че участието на третите лица помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД и „ЦАПК Прогрес груп“АД е отразено в мотивите на основното решение, но е пропуснато в диспозитива.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен, тъй като същото не е недопустимо. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т. д. № 309/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 201/16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 329/20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 130/23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно която основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по допустима молба, депозирана от надлежна страна, съдът не е бил десезиран, поради което решението на САС в частта за допуснатата очевидна фактическа грешка в основното решение е допустимо.

Относно разликата между понятията „очевидна фактическа грешка“ по смисъла на чл. 247, ал. 1 ГПК и „непълно решение“ по смисъла на чл. 250 ГПК е налице константна практика на ВКС /напр. решение № 475/26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на ВКС, ГК, ІI г. о. на ВКС, решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 118/30.07.2018 г. по гр. д. № 3047/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50089/13.03.2024 г. по т. д. № 2201/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, съгласно която очевидна фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда в мотивите на съдебното решение и нейното външно изразяване в диспозитива на съдебното решение. Непълно съдебно решение е налице тогава, когато липсва изобщо формирана и изразена воля на съда по част от спорния предмет на делото, както в мотивите на решението, така и в неговия диспозитив. Когато, видно от мотивите на съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет /по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. по целия размер на предявения паричен иск, по всички предявени по делото съединени искове и др./, но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в диспозитива на съдебното решение, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на съдебното решение. В случай, че в депозирана от ищците молба за допълване на основното решение поради това, че в мотивите съдът е обсъдил предявените искове и е направил извод за потвърждаване на първоинстанционното решение изцяло, но не е отразил в диспозитива на решението вземането на единия ищец, не се касае до молба за допълване на постановеното решение по чл. 250 ГПК, а до молба за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка в диспозитива. Съдебният състав е длъжен да определи правната квалификация на подадената молба, като не е обвързан от посочената от страните правна квалификация.

В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е постановил допустимо решение, определил е правната квалификация на подадената от ищците /въззиваеми/ молба в частта относно иска на „Р.“ ЕООД – чл. 247, ал. 1 ГПК, и след преценка на несъответствието между формираната в мотивите на основното решение действителна воля на съда за основателност на предявените от двамата ищци „Акт Софт“АД и „Р.“ ЕООД главни и акцесорни искове в посочените размери и отразяването й в диспозитива на решението, както и отразяването на участието на третите лица помагачи „ЦАПК Прогрес“ ООД и „ЦАПК Прогрес груп“АД в мотивите на основното решение и пропускането им в диспозитива, е допуснал поправка на очевидната фактическа грешка в диспозитива на решение № 554/01.08.2022 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав. Касационна жалба вх. № 7381/29.03.2023 г. срещу решение № 80 от 08.02.2023 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в частта, с която е допълнено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК решение № 554 от 01.08.2022 г. за разноските следва да се счита със статут „спряно“ и да бъде разгледана след постановяване на решението на ВКС по касационната жалба срещу решение № 554 от 01.08.2022 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.

По касационната жалба срещу решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г. по в. т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав:

За да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 595 от 15.10.2024 г. по т.дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, като вместо грешно написаното „Решение № 554/01.08.2022 г.“ да се чете вярното „Решение № 80/08.02.2023 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, за поправката на което действително е бил сезиран, съдебният състав е констатирал служебно несъответствието между действителната воля в мотивите и отразената в диспозитива на решението.

За да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 80 от 08.02.2023 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, въззивната инстанция е изложила съображения, че с оглед постигането и обезпечаването на определен правен ред и сигурност в осъществяването на правораздавателната дейност на съдилищата следва да се съобрази със становището на касационната инстанция в определение № 2255/13.08.2024г. по т. дело № 858/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и да постанови решение за отстраняване на посочения в мотивите на определението на ВКС порок в постановения въззивен съдебен акт, изразяващ се в посочения от касационната инстанция пропуск в диспозитива да се отрази становище, изразено в мотивите на съдебното решение - за основателността и на предявените от ищеца „Акт Софт“ АД искове за главница и мораторна лихва, въпреки че по отношение на тях е налице изрично произнасяне в диспозитива на основния съдебен акт.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на решенията на въззивния съд поради тяхната нищожност /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК/ е неоснователен. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени от правната теория и от съдебната практика, напр. т. 8 на ППВС № 1/1985 г., мотивите към Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на различни съдебни състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Съгласно константната практика, обективирана в множество решения на ВКС /напр. решение № 1188/19.11.2008 г. по гр. д. № 4694/2007 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 63/30.11.2016 г. по т. д. № 1512/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 318/29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 60138/26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване. Останалите нарушения на материалния закон и същественото нарушение на останалите процесуални разпоредби са относими към правилността на решението, чиято проверка се извършва в производството по обжалване на невлезлия в сила съдебен акт, както и в съответните хипотези на чл. 303, ал. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение.

В конкретния случай не е налице вероятност обжалваните въззивни решения да са нищожни съдебни актове като постановени от незаконен съдебен състав, нито решението да е постановено извън пределите на правораздавателната власт. Обжалваните две въззивни решения са подписани от членовете на съдебния състав - И. И., К. М. и В. Б.. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 60092/27.01.2022 г. по гр. д. № 3549/2020 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 125/12.03.2021 г. по гр. д. № 612/2020 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др., компетентен съд в производство по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка е съставът на съда, постановил съдебния акт по съществото на спора, чиято поправка се иска. Този извод се базира на систематичното и емпирично тълкуване на разпоредбата на ГПК, уреждаща производството по чл. 247 ГПК. Това производство е част от Раздел III на Глава X. и обхваща видовете съдебни производства, които ограничително уреждат възможността да се преодолее принципът за неоттегляемост на съдебния акт. Първоначалният съдебен състав на въззивната инстанция е сформиран по реда на чл. 9 ЗСВ чрез извършено на принципа на случайния подбор електронно разпределение на постъпващите в Софийски апелативен съд въззивни търговски дела. Съгласно приложения протокол от 22.03.2022 г. за докладчик е определен съдия В. Б., разпределен да правораздава в 6 състав на Търговско отделение на Софийски апелативен съд заедно със съдиите И. И. и З. Х.. Със заповед № 194/21.03.2023 г. на Председателя на ВКС съдия З. Х. е командирована във Върховен касационен съд, Търговска колегия, считано от 03.04.2023 г., а впоследствие е повишена и встъпила в длъжност „съдия във ВКС“, което е наложило промяна в съдебния състав, като е разпределен съдия К. М.. Обстоятелството, че впоследствие командироването на съдия К. М. в САС е прекратено, не обуславя извод за нищожност на въззивните решения по чл. 247, ал. 1 ГПК, в който смисъл е т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2011 от 10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 346/30.11.2011 г. по гр. дело № 1556/2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 202/07.04.2020 г. по гр. дело № 2832/2018 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 533/12.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2072/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., евентуално нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ при определянето на съдия-докладчик или член на съдебния състав не се отразява на валидността на решението, не обуславя и неговата недопустимост, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност или, ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, да обуслови неговата неправилност.

Волята на съда е ясна и разбираема: в решение № 595 от 15.10.2024 г. да се отрази становище, изразено в мотивите на съдебното решение - за основателността и на предявените от ищеца „Акт Софт“ АД искове за главница и мораторна лихва; в решение № 606 от 17.10.2024 г. – да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 595 от 15.10.2024 г. в смисъл, че поправката е направена в диспозитива на решение № 80 от 08.02.2023 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.

Поради изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивните решения по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, тъй като същите отговаря на изискванията за валидност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г. и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Посочените решения са допустими, тъй като са постановени от компетентен съд в правомощията му по чл. 247, ал. 1 ГПК, в рамките на предмета на делото и обема на търсената защита.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решение № 595 от 15.10.2024 г. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора съдебни актове, както и в други служебно известни на настоящия съдебен състав решения, въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви при постановяване на решението, които да бъдат ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща дейност, като въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото. При проверка дали е допусната очевидна фактическа грешка между мотивите и диспозитива на съдебното решение съдебният състав следва да съпостави изложените мотиви и формираната действителна воля в решението, от една страна, и отразеното в диспозитива на съдебния акт. След извършване на тази преценка диспозитивът на решението по чл. 247, ал. 1 ГПК трябва да бъде следствие от мотивите по чл. 247, ал. 1 ГПК.

В конкретния случай съдебният състав е приел, че с оглед постигането и обезпечаването на определен правен ред и сигурност в осъществяването на правораздавателната дейност на съдилищата следва да се съобрази със становището на касационната инстанция в определение № 2255/13.08.2024г. по т. дело № 858/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и да постанови решение за отстраняване на посочения в мотивите на определението на ВКС порок в постановения въззивен съдебен акт, изразяващ се в посочения от касационната инстанция пропуск в диспозитива да се отрази становище, изразено в мотивите на съдебното решение - за основателността и на предявените от ищеца „Акт Софт“ АД искове за главница и мораторна лихва, въпреки че по отношение на тях е налице изрично произнасяне в диспозитива на основния съдебен акт. Въззивният състав е съобразил, че в диспозитива на решение № 80 от 08.02.2023 г. по т. дело № 255/2022 г. е допусната очевидна фактическа грешка, като е отразен диспозитив само по отношение на втория ищец „Р.“ ЕООД, а действително формираната воля на съда е, че се потвърждава решението на първоинстанционния съд изцяло, както по отношение на исковете на „Акт Софт“ АД, така и по отношение на исковете на „Р.“ ЕООД.

Въз основа на изложените съображения решение № 595 от 15.10.2024 г. и решение № 606 от 17.10.2024 г. по т. дело № 255/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав не следва да бъдат допускани до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение