Определение № 3380 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2622/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат П. К., като пълномощник на Р. А. А. и правоприемниците на Е. Д. А. срещу определение №325 от 01.10.2024 г. на АС Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено определение №535 от 24.06.2024 г. по т.д.№232/2022 г. на ОС Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на адвокат П. К. за изменение на постановеното по делото решение №111 от 29.03.2024 г. в частта за разноските, чрез увеличаване на присъденото адвокатско възнаграждение от 16 362 лв. с още 6408 лв. с ДДС. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280 ал.1, т.3 ГПК: 1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ от бр.88/04.11.2022 г. на ДВ, при действието на което е постановено решението, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение. 2. Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от бр. 88/04.11.2022 г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2022 г.: датата на сключване на договора за правна защита и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата. 3. Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната, съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване, или частично уважаване, или отхвърляне на разгледаната претенция, а и да съобрази присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ. 4. На основание чл.38, ал.2 ЗА, в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с НМРАВ минимум и ако да - колко под този минимум може да слезе съдът. 5. Решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дел С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително, следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл.38, ал.2 ЗА, след като адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер, той не е получил възнаграждение, за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната касационна жалба не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, следва да се приложи действащата наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения към момента на приключване на устните състезания, но с отчитане и на други обстоятелства, като предвид задължителното решение на СЕС по дело С-438/22 по преюдициално запитване, националният съд е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, ако се нарушава забраната по чл.101, §1 ДФЕС, уреждаща правилата на конкуренцията. Посочил е, че от значение се явяват правната и фактическата сложност на делото, броя на исковете, които се разглеждат, обема на извършената дейност, съпоставени и с ответната страна. Изложил е съображения, че при отчитане на тези критерии и имайки предвид, че: се касае до субективно съединени искове (част от фактическите обстоятелства, на които се основават, са едни и същи и по двата иска); възникналите усложнения по отношение на една от страните и необходимостта от конституиране на правоприемници; предмета на исковете и ангажираните доказателства; размера на исковете, който първоначален е бил частичен – по 26 000 лв. от по 200 000 лв., а в последното съдебно заседание е изменен до по 200 000 лв.; съпоставката с общия определен размер разноски от 16 362 лв.; заплатения адвокатски хонорар на ответника, съгласно приложения от него списък по чл.80 ГПК и доказателства за плащането му в размер на 7248.40 лв., отговарящ на частичната претенция, следва да се приеме, че няма основания за увеличение на посочения в решението размер. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първите четири от формулираните от частния касатор въпроси не са обусловили решаващата воля на съда, поради което и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, спрямо тях касационно обжалване не може да бъде допуснато – както бе посочено, решаващият извод на въззивния съд е свързан не с въпроса, коя от редакциите на НМРАВ следва да бъде приложена (още повече, че въззивният съд е възприел тезата на адвокат К. относно приложение на редакцията, действаща към устните състезания), а със съобразяване с постановеното от Съда на ЕС решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 и изразяване на становището, че съдът не е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по петия от въпросите. Постановените от Съда на ЕС решения са задължителни за държавите членки по силата на чл.267 ДФЕС, поради което и с оглед изричната разпоредба на чл.633 ГПК, субективното виждане на частния касатор, че в конкретния случай, с оглед уговарянето на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 ЗА, решението по С-438/22 на Съда на ЕС не следва да се прилага, не може да доведе до допускане на обжалваното определение до касационен контрол. От друга страна, след постановяване на цитираното решение на СЕС, е формирана многобройна практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, като в постановените от различни състави на ВКС определения се приема, че предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на уговорената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Тъй като в случая такава преценка е извършена от въззивния съд, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,