Определение № 50101 от 17.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 235/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Б., чрез адв. С. Х. против решение № 260300/14.10.2021 г. по в.гр.д. № 317/2021 г. на Окръжен съд София, с което е потвърдено решение № 9/11.01.2021 г. по гр.д. № 762/2019 г. по описа на Районен съд Елин Пелин, с което е отхвърлен предявения от касатора против „Евростандарт 2017“ ООД иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата от 8 647,79 лв., представляваща платена продажна цена по договор за покупко-продажба на МПС на изплащане със запазване на собствеността от 03.07.2017 г., поради едностранно разваляне на договора от страна на купувача. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва се решаващият извод на съда, че за ищцата не е възникнало правото да развали договора, тъй като не е заплатила пълния размер на продажната цена, както и изводът на съда, че сключеният между страните договор е по чл.205 ЗЗД – продажба на изплащане със запазване на собствеността. Според касатора по отношение на процесния договор не следва да се прилагат нито правилата на чл.205 ЗЗД – „продажба на изплащане със запазване на собствеността“, нито на чл.335 ТЗ -„продажба на изплащане“, нито тези на договора за лизинг, въпреки че договорът е озаглавен като такъв за покупко-продажба на изплащане със запазване на собствеността, а като основание на договора е посочена разпоредбата на чл.335 ТЗ, в които случаи плащането на вноските трябва да има за последица придобиване на собствеността при договори, при които не се изисква специална форма за прехвърлянето. Поддържа се становище, че при тълкуване на отделните уговорки в договора във връзка една с друга, следва извод, че последният има характер на предварителен договор за продажба на лек автомобил, доколкото съдържа уговорки относно съществените елементи на договора за продажба по чл.19, ал.2 ЗЗД – предмет и цена, както и допълнителни уговорки за предаване на владението върху вещта срещу разсрочено изплащане на продажната цена, преди сключването на окончателния договор за продажба в писмена форма с нотариална заверка на подписите, както и за прехвърляне на риска върху купувача по време на ползването на вещта. Доколкото при предварителните договори развалянето на договора има обратно действие, всяка от страните е длъжна да върне това, което е получила по договора, поради което ищцата има право да получи престираната от нея цена на вещта, а ответното дружество – да получи вещта, като в процесния случай то е получило автомобила и се е разпоредило с него в полза на трето лице, а ищцата е останала неудовлетворена поради невръщане на даденото от нея по договора. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивния съд да обсъди и да изложи в решението си мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните, както и да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения и 2/ Следва ли от съдържанието на договора да бъде определен какъв е характера на процесния договор /за лизинг, за продажба на изплащане или предварителен договор за продажба/, при тълкуване на неговите клаузи. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – ППВС № 7/1965 г., т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 25.06.2019 г. по гр.д. № 1466/2018 г. III г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 271 от 15.10.2013 г. по гр.д. № 1403/2012 г. на IV г.о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на IV г.о., решение № 229 по гр.д. № 2221/2016 г. на III г.о. и решение №271/2016 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на IV г.о., според която императивната норма на чл.236, ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните и че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на въззивното производство съгласно чл.269 ГПК, в качеството си на решаващ съд. По втория повдигнат въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК по приложението на чл.20 ЗЗД, а именно: решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. 856/2009 г. на IV г.о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т.д. № 218/2012 г. на II т.о., решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр.д. № 6126/2013 г. на IV г.о., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр.д. № 6886/2013 г. на III г.о. и решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр.д. № 1673/2014 г. на IV г.о. По отношение на същите въпроси се поддържа и основанието на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, но в редакцията й преди изменението й с ДВ, бр. 86 от 2017 г. – „разрешаван противоречиво от съдилищата“, която разпоредба обаче беше заменена с друго с ново съдържание – въпросът е „решен в противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС“. Отделно от това се поддържа и наличието на очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато нарушение на правилата на формалната логика при тълкуване и прилагане на закона, както и с липсата на мотиви, които нарушения са довели до очевидно неправилния извод, че ищцата не е заплатила пълната дължима цена по договора, поради което е неизправна страна и няма право да развали едностранно договора и съответно не може да претендира връщане на платените вноски като платени на отпаднало основание. Ответната страна - „Евростандарт 2017“ ООД, не е депозирала отговор на касационната жалба. За да потвърди решението на Районен съд Елин Перин, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД въззивният съд е приел, че за да възникне в полза на ищеца преобразуващото право да развали процесния договор заради твърдяно неизпълнение от страна на продавача, съответно да претендира връщане на платената цена на отпаднало основание, ищцата следва да е изправна страна по договора. При тълкуване на отделните клаузи на договора от 03.07.2017 г. във връзка една с друга и по конкретно на чл.1, чл.3 и чл.8 от договора, съдът е приел, че страните са сключили договор за продажба на изплащане с предмет лек автомобил, при който купувачът си е запазил собствеността върху вещта, което играе ролята на обезпечение, в случай, че купувачът не плати уговорените вноски; владението върху вещта е предадено на купувача в деня на сключване на договора и от този момент рискът от погиване на вещта се носи от последния. Приел е, че в случая спорът между страните се свежда до въпроса възникнало ли е в полза на ищцата-купувач правото да развали едностранно договора поради неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността върху автомобила в изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите. При съобразяване, че договорената цена включва освен стойността на автомобила /6 802,00 лв./, така и начислената печалба за продавача и всички допълнителни разходи, посочени в предварителната оферта и начина й на плащане /първоначално сумата от 680,00 лв., представляваща 10% от стойността на автомобила, както и допълнителните разходи по офертата, а остатъкът от стойността, ведно с начислената печалба на 24 равни вноски по 301,00 лв. съгласно погасителния план, или сумата от 7 224 лв./, чиито общ сбор възлиза на 7 904,20 лв., и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че платените от ищцата суми за периода от 05.10.2017 г. до 28.03.2019 г. са в размер на 7 440,20 лв., т.е. последната не е изпълнила задължението си да заплати в цялост уговоренета цена по чл.3, т.3 от договора, поради което същата се явява неизправна страна по договора и не може да го развали едностранно поради неизпълнение на насрещната страна, за която не е възникнало задължението да прехвърли собствеността върху автомобила в изискуемата от закона форма, тъй като купувачът не е заплатил в цялост уговорената по договора цена. При така изложените от въззивния съд решаващи изводи за неоснователност на иска за връщане на платената цена на отпаднало основание, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос, макар и да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий. Противно на доводите, изложени от касатора, въззивният съд не е процедирал в нарушение на цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника, като процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания. В съответствие с тези указания, въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, след извършване на самостоятелна преценка на събраните доказателства и обсъждане на релевираните доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Вторият въпрос не покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като, макар и да е включен в предмета на спора, не е обусловил решаващата воля на съда за отхвърляне на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, а именно, че ищцата е неизправна страна по договора, тъй като не е заплатила в цялост уговорената продажна цена на автомобила и съответно не разполага със субективното право да развали едностранно договора поради неизпълнение на задължението на продавача да й прехвърли собствеността върху автомобила в изискуемата от закона форма след плащане на последната вноска от цената. Отделно от това, безспорно е, че отговорът на повдигнатия въпрос е положителен – при спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии и именно така е процедирал и въззивния съд за да определи какъв е характера на процесния договор. Съобразявайки смисълът на изявленията на страните в договора, в т.ч. отразеното основание за неговото сключване – чл.335 ТЗ - „продажба на изплащане“, целеният с него краен резултат – предаване на владението върху вещта и разсрочено плащане на продажната цена преди да се прехвърли собствеността върху вещта с договор в изискуемата от закона форма, съдът е приел, че процесният договор е такъв за продажба на изплащане със запазване на собствеността. Въпросът на касатора в случая е обусловен именно от несъгласието му с извода на съда относно характера на процесния договор и поддържаното в жалбата и изложението към нея становище, че процесният договор представлява предварителен договор за продажба на лек автомобил по смисъла на чл. 19, ал.1 ЗЗД. Въпросът какъв е характера на договора обаче не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, поради което повдигнатият въпрос за задължението на съда да търси действителната обща воля на страните при тълкуване на договора, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдяното от касатора нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в излагане на противоречиви мотиви и липса на мотиви, в конкретния случай изобщо не се разкрива от съдържанието на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.