Определение № 166 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1477/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.Р.З. – пълномощник на К. Д. И. против въззивно решение № 341/24.10.2022 год., постановено по в. гр. д. № 334/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 405/18.04.2022 год., постановено по гр.д.№ 1579/2021 г. по описа на Районен съд – Пазарджик,с което са отхвърлени предявените от К. Д. И., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора във В., против ГДИН при Министерство на правосъдието, искове с правно основание 71, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 1 от ЗЗДискр., за признаване за установено в отношенията между страните, че през периода от 5.03.2020 год. до 24.08.2020 год. ответникът е извършил нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. чрез неравно третиране на ищеца на основата на признаците „лично и обществено положение“, изразяващо се в удържане в пълен размер на основание запорно съобщение по изпълнително дело № 20205220400007 по описа на СИС при Районен съд - Пазарджик на сумите, постъпвали по личната му партида, и за осъждане на ответника да преустанови нарушението. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществен въпрос – „дали по-неблагоприятното третиране на лишения от свобода,чрез направени удръжки в пълен размер върху пощенски парични записи,които лишеният от свобода получава и направени удръжки в пълен размер от получавано трудово възнаграждение от него,спрямо други лишени от свобода,представлява дискриминация по признак лично или обществено положение,по смисъла на чл.4,ал.1 ЗЗДискр.“, като не е отчел правилно фактическата обстановка по делото и наличието на дискриминация.Поддържа в касационната жалба, че решението е очевидно неправилно,тъй като е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”към МП, подаден чрез юрк. Р. Р., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Производството е образувано по искова молба на К. Д. И. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”при МП с искане за установяване наличието на дискриминационно отношение ,по признак лично и обществено положение, в качеството му на изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пазарджик, изразяващо се в направените искания до затворническата администрация да преустанови незаконните удръжки върху всички получавани от него парични средства по личната му сметка,извършени в нарушение на чл.114а ППЗИНЗС единствено на него. Поддържа, че е бил подложен на дискриминационно третиране за периода от 05.03.2020г. до 24.08.2020г. и че е изпращал жалби до ГДИНМП за преустановяването на незаконните удръжки на паричните средства в личната му сметка, без да е получил отговор и че тези действия не са прекратени. За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че през процесния период от време 05.03.2020г. до 24.08.2020г. ищецът К. И. е изтърпявал наказание „доживотен затвор“ в Затвора [населено място]; през този период той не е получавал възнаграждение по трудово правоотношение или за положен труд, нито пенсия; по време на исковия период от време е имал качеството на длъжник по ИД 20205220400007 по описа на СИС при РС-Пазарджик, за парично задължение което има към взискателя Административен съд-Кюстендил по издаден в полза на съда изпълнителен лист по адм.д.№ 127/2018г., в размер на 355 лв.-неолихвяема сума, както и такси и разноски по изпълнението в размер на 48 лв.,такса по чл.53 от Тарифата за ДТ по ГПК в полза на РС-Пазарджик в размер на 42,50 лв. или задължение в общ размер на 445,60лв, за които задължения ДСИ изпратил запорно съобщение от 27.02.2020 год.до главния счетоводител на затвора ,с което налага запор върху личната партида на длъжника И. до размера на задължението,както и върху бъдещи негови вземания. Позовавайки се на разпоредбата на чл.446 ГПК,чл.114а ППЗИНЗС и чл.78 ЗИНС е приел,че в настоящия случай нито един от признаците на пряката или непряка дискриминация са налице и са проявени от страна на затворническата администрация на затвора [населено място] по отношение на лишения от свобода И.,тъй като не се установява в нито едно отношение същият да е бил третиран по неблагоприятно спрямо който и да било друг затворник изтърпяващ наказанието лишаване от свобода на основание лично и обществено положение. Отчитайки доказателствената му тежест е приел,че не е установено постъпващите суми по партидата му да имат характер на несеквестируем доход по смисъла на ГПК,а напротив – касае се за пощенски записи от негови близки на стойност 110 лв.,които са били преведени по сметката на ДСИ. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не се разкрива наличие на претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.Спазен е принципът за разпределяне на доказателствената тежест съгласно чл.9 ЗЗДискр.,като са посочени фактите и обстоятелствата които ищецът следва да докаже,за да е осъществен състав или форма на някой от видовете дискриминация,както и в какво точно се изразява дискриминацията,а ответникът да докаже,че принципът на равно третиране не е нарушен. Касаторът не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставения от него въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквито данни в случая липсват. За пълнота следва да бъде посочено ,че е безспорно както в задължителната съдебната практика, така и в правната теория ,че когато запорът върху вземанията на длъжника е наложен в изпълнителното производство, неговата цел е да се обезпечи изпълнението на паричните притезания, което следва да се извърши чрез превеждане на сумите от третото задължено лице /в случая затвора/ по сметката на съдебния изпълнител, който е длъжен да изплати дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в сроковете и по реда на чл. 455 ГПК / чл. 508, ал. 3 ГПК / при спазване на предвидения в чл. 136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията.Извършването на удръжки от вземанията на лишения от свобода се подчинява на правилата на несеквестируемостта,регламентирани в чл.446 ГПК и чл.78,ал.3 ЗИНЗС,отнасящи се единствено до вземанията за трудово възнаграждение или други възнаграждения за труд и за пенсия.С оглед произхода на средствата по личната партида на касатора не би могло да се приеме,че запор върху вземанията от нея нарушава забраната на чл.446,ал.2 ГПК/каквито твърдения прави/доколкото средствата не попадат в категорията за несеквестируем доход. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.