Определение № 802 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2570/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. П. - И., подадена чрез адв. Н. Н., срещу решение № 1047 от 02.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 189/2023 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № 32594 от 04.02.2020 г. по гр.д. № 56155/2018 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от „Кей Би Си Банк България“ ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ) против Г. П. П. – И. искове по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за сумата над 14 476, 29 лв. до 19 489 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с анекс № 1 от 04.02.2011 г., анекс № 2 от 30.03.2012 г. и анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от 24.04.2019 г. до погасяването, както и за сумата в размер на 450, 39 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.10.2017 г. до 04.04.2018 г. В останалата му част, с която ответницата е осъдена да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 14 476,29 лв., представляваща главница по описания договор за кредит, ведно със законната лихва от 24.04.2019 г. до погасяването ѝ, решението на Софийски районен съд е потвърдено. В касационната жалба се поддържа, че решението в потвърдителната му част е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано.

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД – правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ), чрез юрк. Г. С., оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество подадената касационна жалба е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Производството пред въззивният съд е образувано след връщането на делото с решение № 50175/21.12.2022 г. по гр. д. № 3374/2021 г., на ВКС за ново разглеждане. Въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД за заплащане на дължими суми – главница и лихви – по договор за банков кредит. От представения по делото договор за банков кредит от 20.08.2008 г., сключен между страните е установено, че банката ищец е предоставила в заем на ответницата в качеството ѝ на кредитополучател сумата в общ размер на 27 445,50 лв. за потребителски нужди, срещу задължение да я върне в срок до 05.09.2018 г., съгласно погасителен план към договора за кредит. С анекс № 2 от 30.03.2012 г. крайният срок за погасяване на задълженията е променен, като е договорено кредитът да бъде върнат до 05.03.2027 г. Обстоятелството, че заемната сума е получена от ответницата, не се оспорва от страните, а и се подкрепя от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. В чл. 9.2, вр. чл. 8.1 от договора е посочено, че в случай на неизпълнение – просрочване на плащането на която и да е вноска или част от вноска по договора за повече от 45 дни от съответна дата на дължимо плащане - банката има право едностранно с писмено уведомление до кредитополучателя да обяви всички усвоени и непогасени по договора суми, начислената лихва, наказателна надбавка и комисионните за предсрочно и незабавно изискуеми. От съдебно-счетоводната експертиза е установено, че е настъпила забава при плащане на задълженията повече от 45 дни, като към 18.04.2018 г. ответникът не е заплатил изискуема главница в размер на 649,52 лв., включително и начислената върху същата възнаградителна лихва. Направен е извод, че в полза на банката ищец е възникнало правото да обяви цялата отпусната по кредита сума за предсрочно изискуема, като от приложеното към исковата молба писмо с изх. № ИЗХ-001-19423/12.03.2018 г., адресирано до ответника, прието за редовно връчено в хода на процеса, е установено, че банката е упражнила надлежно това право. След установяване на наличието на основание за търсенето на процесните вземания, съдът е определил и техния размер. Счел е, че клаузите от анекс № 1 и анекс № 2, съгласно които към главницата са капитализирани просрочени вземания за лихви, а именно – чл. 2 от анекс № 1 и анекс № 2, се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 4, вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, който е недопустим при потребителски договор с кредитополучател физическо лице. Посочено е, че от общия размер на главницата – 19 489,72 лв., следва да се извади сумата в размер на 1245,64 лв., представляваща начислена главница при начална липса на основание въз основа на нищожни клаузи от анекс № 1 и анекс № 2 към договора, поради което дължимият размер на главницата възлиза на 18 244, 08 лв. Не е налице основание за начисляване на възнаградителна лихва върху обявената за предсрочно изискуема главница, а само върху редовната главница, тъй като след обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит кредитополучателят губи преимуществото на уговорения срок за изпълнение, съответно – не дължи възнаграждение за предоставения паричен ресурс. Дължимата възнаградителна лихва върху вноски с настъпил падеж, като се вземе предвид обстоятелството, че от възнаградителната лихва следва да се извади сумата в размер на 1245,64 лв., която е начислена при липса на основание, е в размер на 352,21 лв., изчислен от съда на основание чл. 162 ГПК, за периода от 05.10.2017 г. до 05.03.2018 г., до която сума искът за заплащане на възнаградителна лихва се явява основателен. От заключението на вещото лице е установено, че след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е започнало настоящото производство, ответникът е погасил сумата в общ размер на 4120 лв., с която с оглед правилото на чл. 76 ЗЗД дължимата възнаградителна лихва в размер на 352,21 лв. се явява изцяло погасена, а главницата – до сумата в размер на 14 476,29 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Допустимо ли е в случай, че по силата на нищожни уговорки към първоначалната главница по договор за паричен заем са прибавени нови суми, да се приеме, че съществува изискуемо задължение за главница, ако последното е по-малко от прибавените по силата на нищожните уговорки суми, и от кой момент настъпва нищожността?“.

2. „Допустимо ли е да се приеме, че върху суми, представляващи главница, която е начислена по договор за паричен заем въз основа на нищожни уговорки, може валидно да се начислява възнаградителна или друг вид лихва?“.

3. „Допустимо ли е по реда на чл. 162 ГПК съдът да определи размера на задължение от установяването на който зависи доказването на предявения иск и може ли съдът да определи по същия ред размера на иск, който не е доказан по основание, както и допустимо ли е съдът да определи размера на задължението без да посочи по какъв начин е извършил това?“. Твърди се, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. „Може ли съдът да приеме за настъпила определена правна последица в случай, че страната, която претендира настъпването ѝ, не е установила, че са налице предпоставките, чието необходимо следствие е същата?“.

Представени са решения на ВКС, с които се твърди противоречие.

С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира следното по поставените въпроси:

И четирите въпроса, поставени от касатора, касаят правилността на обжалваното решение, поради което не могат да обуславят допускането на касационното обжалване. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.

Първите три въпроса изразяват несъгласието на жалбоподателката с изводите на съда, което само по себе си не обосновава допускането на касационното обжалване. Въззивният съд изрично е приел, че съществува изискуемо задължение за главница, приел е, че е допустима да се начислява възнаградителна лихва върху падежиралите преди обявяването на предсрочната изискуемост вноски, както и е посочил по какъв начин е определил дължимата от жалбоподателката сума по договора за кредит. Твърденията на страната, съдържащи се в поставените въпроси, противоречат на приетото от съда, и същите биха могли да бъдат разгледани едва след допускането на касационното обжалване.

Последният въпрос е неясен, но видно от аргументация на жалбоподателката се отнася до твърдението ѝ, че ответникът не е доказал твърдените от него обстоятелства, съобразно разпределената му от съда доказателствена тежест. Същият отново се отнася до правилността на обжалваното решение и изисква преценка на доказателствения материал по делото, което не може да бъде направено в рамките на производството по чл. 288 ГПК.

Доколкото формулираните въпроси не покриват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, то не следва да се изследва наличието на специалните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед гореизложеното въззивното решение не следва да бъде допуснатото до касационен контрол.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лв.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение