Определение № 5110 от 07.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2463/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Р. К., чрез адв. Д. Б., против решение № 57/26.03.2025 г. по в.гр.д. № 71/2025 г. на Окръжен съд Разград, с което като е потвърдено решение № 672/07.11.2024 г., постановено по гр. д. № 1621/2023 г. по описа на Районен съд Разград, са оставени без уважение исковете на касатора с правно основание чл.чл.59, ал.9 СК вр. чл.127, ал.2 и чл.127а СК - за изменение на определеното местоживеене на детето при майката от Република България, [населено място], общ Р. в Кралство Б., Е., „Лангедам“ № 36 и за даване на разрешение, заместващо съгласието на бащата, малолетното дете Н. С. И. да напуска пределите на Република България и да пътува неограничено до страните-членки на ЕС, придружено само от майка си, и са уважени насрещните искове на С. И. С. с правно основание чл.59, ал.9 вр. чл.127, ал.2 СК, като упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Н. С. И. е предоставено на бащата С. И. С.; определено е местоживеене на детето при него – [населено място], общ.Р.; определен е режим на лични отношения на детето с майката, както следва: всяка първа и трета седмица от 17.00 ч. в петък до 17.00 ч. в неделя, на всяка четна година на К. за дните 25,26 и 27.12. и първата половина на В. празници и всяка нечетна година дните 30, 31.12 и 01.01., както и втората половина на В. празници, 30 дни през лятото и 10 дни през зимата по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата; майката е осъдена да заплаща издръжка на малолетното дете в размер на 300,00 лв., считано от датата на влизане в сила на съдебното решение, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на обстоятелства, налагащи нейното изменение или прекратяване. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди се, че въззивният съд не е разгледал и не е изложил в решението си съображения по направените във въззивната жалба доводи и възражения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение и не е преценил всички обстоятелства, посочени в чл.59, ал.4 СК с оглед интереса на детето. Поддържа се, че производството следва да бъде прекратено, тъй като българският съд не е международно компетентен да се произнесе по спора съгласно чл.18 от Регламент 1111/2019 на Съвета. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Следва ли родител на когото е възложено упражняването на родителските права да е задължен да живее с детето в България, при положение, че е устроил себе си и детето в друга страна членка на ЕС; 2/ Какво е съотношението между мерките относно местоживеенето на детето при родител, който е устроил и живее в чужбина и осъществяването на личните отношения с другия родител, който живее в България, когато не е постигнато съгласие относно местоживеенето и пътуването на детето и 3/ Налице ли са основания за отвод на съдия от въззивния съд, в случаите, при които той е разглеждал делото в първата инстанция, като е провел съдебно заседание, в което е изслушал допуснатите гласни доказателствени средства и е приел за разглеждане и се е произнесъл по иск с правно основание чл.127б СК. Допълнителният селективен критерии не е надлежно обоснован. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е поставен въпросът длъжен ли е въззиният съд да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните, като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1062/2022 г. на ІV г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК се повдига въпроса компетентен ли е българския съд по предявените искове с правно основание чл.59, ал.9 вр. чл.127, ал.2 СК, при положение, че детето има „обичайно местопребиваване“ в Б., като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на СЕС по приложението на Регламент № 1111/2019 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни и въпроси, свързани с родителската отговорност, без да се сочат конкретни решения на СЕС. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност в хипотеза на „явна необоснованост“ на решението, доколкото изводите на съда са в разрез с правилата на формалната логика и при пълно незачитане на интереса на детето. Насрещната страна – С. И. С., чрез адв. М. М., поддържа становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество на жалбата поддържа, че изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Излагат се доводи, че към датата на завеждане на исковата молба – 25.09.2023 г., българският съд е бил международно компетентен да се произнесе по предмета на спора на основание чл.7 от Регламент № 1111/2019 г. на Съвета на ЕС, тъй като детето Н. е било с трайно установено местоживеене в Република България, а е напуснало страната на основание решение № 79/10.02.2023 г. на Районен съд Разград по гр.д. № 2073/2022 г., съгласно което майката е имала право да го изведе един път през лятото за период от 30 дни. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел за установено, че ищцата и ответника са били във фактическо съжителство до м.07.2022 г., като от това съжителство имат родено дете – Н., [дата на раждане]; детето е останало да живее при майката след фактическата раздяла; с влязло в сила определение от 28.09.2022 г. по гр.д. № 1294/2022 г. по описа на Районен съд Разград, упражняването на родителските права по отношение на детето е предоставено на майката, а по отношение на бащата е определен режим на лични отношения; с решение № 79/10.02.2023 г. по гр.д. № 2073/2022 г. по описа Районен съд Разград е дадено разрешение детето Н. да напуска пределите на страната и да пътува до страните-членки на ЕС, придружена от своята майка И. К. без съгласието на бащата С. С. за срок от пет години от влизане на решението в сила, без ограничения в броя на пътуванията, но при ограничение на тяхната продължителност, съобразно определения режим на лични отношения на детето с бащата, дадено е разрешение за извеждане на детето един път през лятото на всяка година за период от 30 дни, независимо от режима на лични отношения с бащата; през м. август 2023 г. майката И. К., заедно с детето са напуснали страната и са се установили да живеят в Кралство Б., Еверхем при нейните родители, където майката е започнала работа по трудов договор, а детето е записано в Общинско начално училище в [населено място]; с присъда от 18.01.2024 г. по н.ч.х.д. № 604/2023 г. на Районен съд Разград, И. К. е призната за виновна в това, че за периода от м.септември до м.октомври 2023 г. е осуетила изпълнението на съдебно решение относно режима на лични контакти между бащата С. С. и детето Н. – престъпление по чл.182, ал.2 НК, поради което и на основание чл.78а, ал.1 НК е освободена от наказателна отговорност и е й наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 500,00 лв. И двамата родители са изслушани от въззивния съд по реда на чл.59, ал.6 СК. Ищцата е изложила причините, поради които не се е върнала в България през м.09.2023 г. – въпреки, че не е имала намерение да остава при родителите си, пред нея се е открила възможност да започне работа по трудов договор, по който да реализира много по-висок доход от този, който е имала в България, а детето да бъде записано на детска градина, както и да разчита на помощта на своите родители и брат, поради което се обърнала към адв. И. и адв. Б., да решат чрез съда въпроса как да се осъществяват контактите на бащата с детето занапред. Това нейно решение било продиктувано от обстоятелствата, че в [населено място], след раздялата с ответника, е живяла при баба си и дядо си, които са възрастни, в селото нямало детска градина, било й много трудно, нямала доходи, извън издръжката на детето и обезщетението за майчинство и тъй като трябвало да се грижи за детето, не е могла да започне работа. Заявява, че никога не е пречила на бащата да контактува с детето, вкл. го е канила да дойде при тях в Б.; че бащата и детето контактуват по телефон и чрез приложение „messenger“; че му е направила предложение тя и детето да дойдат в България за да се видят, но след предоставяне от негова страна на пълномощно за пътуване на детето, за да могат после да се върнат, но бащата е отказал; Бащата заявява, че осъществява контакти с детето един-два пъти седмично чрез приложение „messenger“; че не желае да отделя детето от майката, но тя му обещала, че си намери работа в България и ще живеят с детето тук, а не в чужбина; заявява, че ако тя й детето се върнат и останат в България, той ще ги подкрепя със средства, за училището на детето, за всичко. В същото съдебно заседание, майката е заявила, че е съгласна да води детето в България и то да остава при бащата през периода на всяка от ваканциите – през април, през лятото и през декември. С оглед изложеното и от двете страни, че за тях е важно детето да има контакт и с двамата родители, тъй като има нужда както от майка си, така и от баща си и готовността им да седнат и да говорят за да постигнат съгласие по отношение на детето, въззивният съд е предоставил възможност на страните да постигнат споразумение. Такова обаче не е постигнато. По делото пред първата инстанция са представени социални доклади от Д.-Р. и от социалните служби на Кралство Б.. При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна, че неизчерпателно посочените в чл.59, ал.4 СК критерии, спрямо които следва да се извърши преценката на кого да се възложи упражняването на родителските права, са възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение на родителите към децата, желанието на родителите, привързаност на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможност за помощ от трети лица, социално обкръжение и материалните възможности. Тези критерии са посочени и в ППВС №1/1974 г. и представляват минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето по смисъла на §1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето и съдът дължи обсъждането им и излагане на мотиви по кои от тях дава предпочитание на някой от родителите, т.е. съдът следи служебно за най-добрия интерес на детето, като в този смисъл преценява всички относими обстоятелства при произнасяне относно родителските права. Въззивният съд е приел, че това е сторено от първоинстанционния съд. Посочил е, че от социалните доклади и събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, се установява, че и двамата родители имат подходящи социално – битови условия и притежават необходимите родителски качества за отглеждане и възпитание на детето и имат желание да бъдат пряко и непосредствено ангажирани с това. Отчетено е, че понастоящем от м.08.2023 г. детето живее при майка си извън страната-в Б., където майката се е установила да живее и от този момент детето не се е срещало с бащата. Въззивният съд е споделил доводите на ищцата, че Б. е държава с висок стандарт на живот и с възможност за добро образование, поради което пребиваването му там би могло да му осигури добри условия за живот и образование, въпреки че и в [населено място] детето може да получи добро образование, но следва да бъде отчетено, че преместването на детето ще засегне интересите на бащата. Отчитайки факта, че майката е извела детето и го е задържала извън страната, без да се е съобразила с определения режим на лични отношения с бащата, за което е осъдена по образувано по частна тъжба на бащата н.ч.х.д. № 604/2023 г. на Районен съд Разград, както и че и към настоящия момент последната осуетява изпълнението на определения режим на лични отношения между детето и бащата, съдът е приел, че това й поведение сочи, че не може да бъде гарантирано изпълнението на решението, с което й е предоставено упражняването на родителските права и е определено местоживеенето на детето при нея при спазване на режима на лични отношения с бащата, т.е. че е налице изменение на обстоятелствата, при които са определени мерките по чл.59, ал.2 СК и е потвърдил решението на първата инстанция, с което са уважени предявените насрещни искове на бащата по чл.59, ал.9 вр. 127, ал.2 СК, като е предоставил упражняването на родителските права на бащата и е определил режим на лични отношения на майката и детето, съответно са отхвърлени предявените от майката искове по чл.59, ал.9 вр. чл.127, ал.2 СК и чл.127а СК. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд и при извършената служебна преценка - в изпълнение на правомощията си да следи за интересите на малолетното дете на страните, настоящият състав на ВКС приема, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса на касатора за съотношението между мерките относно местоживеенето на детето при родител, който се е устроил и живее в чужбина и осъществяването на личните отношения с другия родител, който живее в България, когато не е постигнато съгласие относно местоживеенето и пътуването на детето, както и за служебно допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на съда при разрешаване на спорните въпроси относно местоживеенето на малолетното дете, режима на лични отношения с неотглеждащия родител и пътуванията му в чужбина, да извърши комплексна преценка, предвид конкретно установените по делото обстоятелства, както на интересите на двамата родители, така и най-вече – съобразявайки се с най-добрия интерес на детето, преценен съобразно критериите, установени с разпоредбата на чл.59, ал.4 СК, така и с разпоредбата на §1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето, за да се провери дали въззивният съд е процедирал и съответно дал разрешение в противоречие с разясненията, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., т.1 от ТР № 1/3.07.2017 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСГК, както и с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 150/12.06.2013 г. по гр.д. № 765/2012 г. на IV г.о. и решение № 34 от 21.03.2018 г. по гр.д. № 3368/2017 г. на IV г.о. Останалите въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като по начина, по който са формулирани, не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, а по въпроса, свързан с приложението на нормата на ч.22, ал.1, т.5 ГПК и по въпроса за задълженията на въззивния съд по чл.235, ал.2 и чл.236 ГПК, съдът ще се произнесе при разглеждане на доводите на касатора за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с решението по чл.290 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,