Определение № 191 от 24.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3563/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 264925/12.10.2020 г., подадена от Ц. Т. В. и С. Г. В., чрез адвокат В. Т., срещу определение № 260175 от 23.09.2020 г. по ч. гр. д. № 989/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение от 17.02.2020 г. по гр. д. № 1695/2019 г. на Районен съд – Асеновград (погрешно посочено във въззивното определение като № 1658/2019 г.) за прекратяване на първоинстанционното дело. Въззивният съд е приел, че предмет на иска за делба, предявен от Ц. Т. В. и С. Г. В. срещу Д. П. К., е реална част от дворно място с площ от 200 кв. м (бивша тупична улица), със съседи: улица „592“, имоти № *, *, * по КК на с. Тополово, обл. Пловдив, която е част от имот с идентификатор *** по КККР на с. Тополово, целия с площ от 1 254 кв. м. Като придобивно основание на собствеността ищците са посочили давностно владение. Визирал е, че съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от ПИ в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Следователно, годен обект на право на собственост в границите на населените места могат да бъдат само тези реално определени части от ПИ, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ и не попадат в изключенията по ал. 2 на чл. 200 ЗУТ. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 34 ЗС, съгласно която всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, т.е. да ликвидира съсобствеността по отношение на конкретен обект на правото на собственост, като е направил извод, че предмет на съдебна делба може да бъде само годен обект на правото на собственост, в т.ч. и на реално определените части от ПИ в границите на населените места, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ и не са сред изключенията по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Взел е предвид, че по силата на чл. 19, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗУТ тези минимални размери за селата с преобладаващ равнинен терен са най-малко 16 м лице и 500 кв. м площ, а за стръмен терен - най-малко 12 м лице и 250 кв. м площ. Окръжен съд – Пловдив е приел, че предвид площта на процесния имот – 200 кв. м, същият не отговаря на законовите изисквания за самостоятелен имот, поради което делбата му е недопустима. Жалбоподателите считат атакуваното от тях определение за незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че въззивното определение е постановено при противоречие с Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 156/28.11.2016 г. по гр. д. № 42366/2014 г. на ВКС (неприложено по делото) по въпроса: допустим ли е иск за делба на реална част от недвижим имот, независимо дали неговите граници са отразени в кадастралния план. Сочат, че въззивното определение противоречи на възприетото в горецитираното тълкувателно решение и по въпроса: допустим ли е иск за делба на реална част от недвижим имот при наличие на влязло в сила решение, с което реалната част е призната за самостоятелен обект на правото на собственост. Ц. В. и С. В. молят, в случай че касационната инстанция приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при условията на евентуалност да допусне такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за развитие на правото, поради липса на произнасяне от ВКС по посочените въпроси. От ответницата по частната касационна жалба е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В конкретния случай формулираните въпроси в изложението към частната касационна жалба не кореспондират с решаващите мотиви във въззивното определение и с обстоятелствата по делото. Първият въпрос е изцяло неотносим към изводите на Окръжен съд – Пловдив, доколкото последният въобще не е обсъждал дали границите на имота са били отразени в кадастралния план, а е счел, че не подлежи на самостоятелна делба реална част от имот, която не отговаря на законовите изисквания сама по себе си да бъде годен самостоятелен обект на правото на собственост. Същото се отнася и до втория въпрос. В тази връзка съдът съобразява и че предявилите исковата молба изрично са поддържали пред първоинстанционния съд, включително с молба-уточнение от 31.10.2019 г., че делбеният имот представлява реална част от самостоятелен имот с идентификатор ***, находящ се в. Т., общ. А., т. е. липсват твърдения, че същият има статут на самостоятелен имот. Принципно правило, последователно поддържано и в съдебната практика, е, че до делба се допускат само движими и недвижими вещи, които представляват самостоятелен обект на правото на собственост. Обжалваното определение е съобразено с тази практика. Ответницата по делото има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,