Определение № 344 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Б. Г. Б. и В. Д. Ш. чрез адвокат Д. Ц. от АК-София срещу решение № 31/20.04.2021 г. по в.гр.д.№ 137/2021 г. на Окръжен съд Сливен, с което се отменя решение № 260230/13.11.2020 г. по гр.д.№ 1071/2020 г. на Районен съд Сливен и са отхвърлени исковете на Б. Г. Б. и В. Д. Ш. против С. З. К., на основание чл.422, ал.1 ГПК, да се признае за установено, че ответникът дължи на всеки от тях по 13 474,50 лева – неплатена главница по договор за аренда на земеделска земя с нотариална заверка на подписите с рег. № 8836/22.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 6897/2019 г. на РС Сливен, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 12.12.2019 г., до изплащане на сумите. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/„Следва ли съдът при постановяване на решението да изследва в цялост твърдяното плащане от трето неучастващо в процеса лице или може да приема плащането като безспорен факт и да отхвърли исковете, без да изследва плащането в цялост и да прецени неговата същност и значение за изхода на делото?“; 2/„Следва ли съдът сам да преценя поредността на погасяване на задължения, въпреки че една от страните е посочила, че е спазвала поредността в чл.76 ЗЗД, а другата страна не е възразила. Може ли съдът в своето решение да препраща към начина на претендиране на сумите в заповедното производство, като не съобрази последващите твърдения на ищеца в исковата молба и съдебното дирене?“; 3/„Следва ли заявителят в заповедното производство да заявява изрично, че вземането е формирано от няколко компонента (главница, лихва за забава и разноски) и да навежда твърдения до заповедния съд каква част от вземането е погасено с постъпило плащане преди входиране на заявлението, или следва да претендира само реално дължимото с оглед предшестващите преди това плащания. Вземане, което е погасено преди подаване на заявление по чл.417 ГПК, но свързано с главното задължение (лихва за забава), следва ли да бъде описвано в това заявление и следва ли да бъде претендирано?“. Според касаторите, формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а вторият от тях е разрешен в противоречие с приетото в ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. Ответникът С. З. К. чрез адвокат Д. О. от АК-С. оспорва касационната жалба, като твърди че решението е правилно, а поставените въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване. За да постанови решението въззивният съд е приел от фактическа страна по делото, че между страните е сключен договор от 22.07.2016 г. за аренда на земеделска земя с нотариална заверка на подписите, рег.№ 8836 от същата дата, на нотариус с рег.№ 123 от НК и вписан в Служба по вписванията [населено място] с вх.№ 5254/26.07.2016 г. На Б. Г. Б. и В. Д. Ш. е била издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 6897/2019 г. на РС Сливен, за сумата 26 949 лева /по 13 474,50 лева/ главница по същия договор за аренда, ведно със законната лихва от 12.12.2019 г., до изплащане на сумата и 737,50 лева разноски в заповедното производство. Съдът е установил, че след възражение на длъжника е образувано производство по реда на чл.422 ГПК, а заключението на вещо лице и писмените доказателства по делото доказват, че са били извършени плащания по договора за целия исков период - 2016/17 г., 2017/18 г., 2018/19 г., общо в размер на 55 352 лева. Прието е, че липсват данни, от които да се направи извод, че извършените плащания от трето за спора лице са за нещо различно от уговореното в договора за аренда от 22.07.2016 г. /между страните са подписани общо четири договора за аренда на земеделска земя, като три от тях са от същата дата/, без индивидуализиране на плащанията по тях /в кой договор и кое задължение се погасява/, но след като е извършено с обща сума за трите стопанските години по всички договори за аренда, според въззивния съд, са погасени и вземанията по процесния договор за аренда. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първият въпрос, за значението на извършено плащане от трето за спора лице, е обуславящ изхода на делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС в решение № 400/20.01.2015 г. по гр.д.№ 1756/2014 г., IV г.о. и решение № 472/14.11.2012 г. по гр.д.№ 693/2012 г., IV г.о., според която изпълнението от трето лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника така, както ако самият длъжник би изпълнил. Кредиторът няма право да откаже да го приеме - чл.73, ал.1 ЗЗД, стига последният да няма особен интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. Изложените от въззивния съд мотиви в случая са именно в посочения смисъл. При липсата на аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.73 ЗЗД не може да се приеме, че е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения въпрос. Вторият въпрос, дали съдът следва да съобрази установената в чл.76 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията, при направено възражение, че с извършеното плащане са погасени акцесорни на главното вземане задължения, не обуславя изхода на делото и правните изводи на съда в обжалваното решение, доколкото отговорът му се предпоставя от анализ на събраните доказателства, която не може да бъде извършена в производството по реда на чл.288 ГПК. С разясненията в т.1 на ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк.д.№ 3/2017 г., ОСГТК на ВКС се приема, че условие за прихващане по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените елемента, като законът не прави разграничение между различните видове лихви - възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Когато обаче се касае за предварително уговорено обезщетение за забава с неустоечен характер, каквато е и настоящата хипотеза, съгласно задължените постановки на т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСTK на ВКС, съдът следва да осъществи преценка за съответствието му с добрите нрави. Дали клаузата за неустойка е уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е въпрос по съществото на спора, като преценката е предоставена на съда за всеки конкретен случай. В случая, липсва произнасяне на съда по поставения от касатора въпрос в изложението му към касационната жалба, поради което въпросът за поредността на погасяване на задълженията по чл.76 ЗЗД не е обуславящ и не дава основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Третият от въпросите, относно обстоятелствата, които следва да бъдат заявени в заявлението по чл.417 ГПК при формирано вземане от няколко компонента /главница, лихва за забава и разноски/ и в частност, дали следва да се посочи каква част от вземането е погасено с постъпило плащане преди входиране на заявлението, на практика се поставя със същите аргументи, които са посочени по отношение на втория въпрос. Съгласно задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, предмета на делото по предявен иск на основание чл.422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. По смисъла на чл. 417 ГПК, може да се издаде заповед за незабавно изпълнение и за други акцесорни вземания, каквото е обезщетението за вреди от неточно изпълнение на главното вземане, стига основанието на тези вземания да е предвидено в документа /уговорена неустойка или лихва/, а размерът да е определен в самия документ или определяем. С исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от кредитора - заявител в заповедното производство, се цели да бъде установено със сила на присъдено нещо съществуване на оспореното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение, спрямо длъжника - ответник по иска /решение № 43/11.03.2013 г. по т.д.№ 325/2012 г. на ВКС, II т.о./. Когато сезираният по реда на чл.422 ГПК съд преценява дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за което е поискано издаването на заповед за изпълнение, той разглежда фактическото основание, посочено в заявлението по чл.410 или чл.417 ГПК /решение № 152/ 28.04.2014 г. по гр.д.№ 7541/2013 г., на ВКС, IV г.о./. Дали и каква част от вземането е погасено с постъпило плащане преди подаване на заявлението също е фактически въпрос, който е обусловен от конкретните доказателства по делото, а не от прилагането чрез тълкуване на непълна или неясна разпоредба на закона. След като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с цитираната практика на ВКС по приложението на чл.410 и сл. ГПК не може да се приеме, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От С. З. К. чрез адвокат Д. О. от АК-С. са поискани разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 06.10.2021 г. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение