Определение № 926 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2666/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Г., чрез пълномощник адв. Х. М.- А. от САК, срещу въззивно решение № 58/16.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1268/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, с което след отмяна на решение № 1151/07.03.2023 г. по гр. д. № 14047/2021 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от М. В. Г. срещу А. А. Г., искове с правно основание чл. 69 СК, за признаване на установено, че детето Е. М. Г., родено на 20.12.2019 г., произхожда от А. А. Г., както и, че детето А. М. Г., родено на 08.09.2021 г., произхожда от А. А. Г.. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК /именовано допълнение към касационна жалба/ касаторът не е формулирал конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че по делата за бащинство формирането на съдийското убеждение, следва да се извършва въз основа на всички събрани по делото доказателства и липсата на ДНК експертиза /не по вина на ищцата/ не води до извод, че ответникът не е биологичен баща на двете деца. Изложени са твърдения за липса на анализ от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства. Ответника по жалбата А. А. Г., чрез назначеният му по чл. 47 ал.6 ГПК особен представител, е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата М. В. Г. е майка на децата Е. М. Г., родено на 20.12.2019 г. и А. М. Г., родено на 08.09.2021 г., което е установено от представените удостоверения за раждане, в които не е посочено име на бащата. Обсъдени са свидетелските показания на единствения разпитан по делото свидетел- майката на ищцата, като са изложени мотиви, че показанията й подлежат на преценка по реда на правилото на чл. 172 ГПК /като се има предвид възможната й заинтересованост в полза на ищцата/ – с оглед на всички други данни по делото, и е прието, че от тях не може да се направи категоричен единствен извод, че ищцата е поддържала интимна връзка с ответника от 2018 г. до раждането на двете деца, съответно косвено да се изведе заключение, че децата са заченати от ответника. Изложени са мотиви, че без наличие на други данни, вкл. и писмени, не може да се приеме само въз основа на показанията на този свидетел осъществяването на фактите, твърдени в исковата молба. Посочено е, че възприемането на показанията за достоверни, при положение, че същите не са в хармония с други данни по делото, би означавало като правна последица- приемане на твърденията на ищцата за верни, без установяването им при условията на пълно доказване. Според съда, въпреки че отношенията на свидетелката с ищцата не изключвали поначало обективността й, не можело да се изключи категорично и възможността показанията да са повлияни от заинтересоваността на свидетелката. Обсъден е и представеният вносен документ от 25.06.2020 г., в който е записано че платената сума представлява „помощ за раждане и гледане“ на Е., с фигуриращ наредител бащата на ответника, като е посочено, че макар същия да може да се разглежда като индиция за наличие на връзка между ищцата и ответника, съответно за зачеването на Е. от ответника, при липса на други доказателства, с които да се съпоставят свидетелските показания на майката на ищцата, не давал достатъчно основание такава връзка да се приеме за безспорно установена по делото. Извод за връзка между страните, не можел да бъде направен и от представените снимки от ищцата, на които се твърдяло, че на тях тя е заснета заедно с ответника и с децата, чийто произход се иска да бъде установен по делото, тъй като от огледа на снимките не можело да се установи, че на посочените в снимките дати е заснет именно ответникът. Прието е, че представените извлечения на документи на чужд език, също не доказвали твърдението на ищцата, че тя с детето Е. са били регистрирани на „настоящ адрес“ на ответника в [населено място], Германия, тъй като по делото липсвали доказателства за адресна регистрация на ответника извън територията на Република България /от извършените справки в НБД „Население“ било видно, че постоянният и настоящ адрес на ответника е регистриран на територията на РБ, без да е отразена Германия като държава, в която живее/. Въззивният съд е констатирал също, че по делото не е изготвено заключение по допуснатата ДНК експертиза, като изрично е посочил, че последната не представлява единствено доказателство за установяване на биологичния произход, и че фактът на зачеването може да се установява и чрез косвени доказателства, каквито в случая липсвали. Прието е също, че в процесния случай за изготвяне на заключение по допуснатата по делото ДНК експертиза било необходимо от ответника да бъде взета биологична проба. Последният обаче не бил уведомен лично за това задължение- определението било връчено на особения му представител /който изрично заявил, че не е осъществил контакт с ответника/, и не могло да бъде връчено на регистрирания му постоянен и настоящ адрес по причините, станали основание за назначаване на особен представител. При тези данни е прието, че не е налице отказ за съдействие, и не могат да се приложат последиците по чл. 161 вр. чл. 333 ГПК, касаещи възпрепятстване на доказването от страна на ответника, поради неизготвяне на заключение, което да установи вероятността той да е баща на двете деца. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е останал недоказан факта на зачеването двете деца от ответника при условията на пълно доказване- пряко или косвено /последното, чрез установяване на система от доказателствени факти, която изключва всяка друга вероятност за осъществяването на правнорелевантния факт/, което било в тежест на ищцата, съгласно изричните указания в доклада по делото. Недоказването на правопораждащия факт било във вреда на носещия тежестта на доказване, поради което първоинстанционното решение е отменено, а исковете са отхвърлени. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В случая, касаторът не е формулирал правен въпрос, съобразно разясненията на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Изложението преповтаря съдържанието на касационната жалба, като наведените доводи представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт поради това, че съдът не се е съобразил с доказателствения материал, и не е обсъдил доказателствата поотделно и в съвкупност, поради което и изводите му са неправилни и необосновани. Оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд може да бъдат единствено основание за касационна проверка по реда на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и общо основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Предвид изхода на делото на адв. П. А. В. от САК в качеството му на особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, на ответната страна по жалбата- А. А. Г., за извършените процесуални действия пред настоящата инстанция, следва да се определи възнаграждение в размер на 600 лв., което да му се изплати от бюджета на Върховния касационен съд на основание чл. 47, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 3 вр. ал. 2 ГПК /с Определение №8369/29.08.2022 г. на СГС по гр. д. № 14047/2021 г. ищцата е освободена от заплащане на разноски по делото/. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.