Определение № 2156 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 924/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Балкан Транс 2006“ ЕООД и В. Е. М. срещу решение № 552/06.11.2025 г. по в.т.д. № 326/2025 г. на Апелативен съд –София, с което е отменено решение № 241/17.02.2025 г. по т.д. № 2187/2023 г. на СГС и са отхвърлени предявените от касаторите срещу "Микрофонд" ЕАД искове по чл.439 ГПК – за установяване, че не съществуват техни задължения по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед по чл. 417 ГПК от 15.08.2011 год. по ч.гр.д. № 81445/2011 г. на Районен съд - [населено място] за сумата от 14 068,09 евро - главница по договор за заем № 3- 980/07.06.2010 г., за сумата от 2 040,00 евро - еднократно обезщетение в размер на 20% от заемната сума по чл. 23, ал. 2 от договора, както и за 630,09 лв. - държавна такса по заповедното производство. Сочи се от касаторите, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено процесуално нарушение, както и поради необоснованост. Поддържа се, че от страна на ответника не са били релевирани в отговора на исковата молба възражения, че по процесното изпълнително дело е било направено на 05.06.2017 г. искане за извършване на опис на притежаван от ответника /длъжника/ М. недв.имот и че на 15.02.2018 г. е бил насрочен опис. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по преклудирано възражение, тъй като в отговора на исковата молба ответникът не е направил никаква конкретизация относно основанията за прекъсване на погасителната давност и за датите, на които тя е била прекъсната. Наведен е довод за неправилност на извода в обжалваното решение, че последното валидно изпълнително действие, прекъсващо погасителната давност, е извършено на 15.02.2018 г., защото с протокола на съдебния изпълнител от 15.02.2018 г. е отложен насроченият опис на недв.имот, а отлагането на описа не представлява основание за прекъсване на давностния срок. В отговора на исковата молба ответникът не е посочил на коя дата какво точно изпълнително действие е било извършено, поради което въззивното решение е необосновано.

Ответникът "Микрофонд" ЕАД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационен контрол.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в полза на "Микрофонд" АД е била издадена на 15.08.2011 г. заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 81445/2011 год. на Районен съд - [населено място], с която двамата ищци са осъдени да заплатят солидарно сумата от 14 068,09 евро - главница по договор за заем № 3- 980/07.06.2010 г., сумата от 2 040,00 евро - еднократно обезщетение в размер на 20% от заемната сума по чл. 23, ал. 2 от договора, ведно със законната лихва върху главницата и държавна такса от 630,09 лв., както и че въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист, по който е образувано изп.д. № 20117480400555 на ЧСИ Мая Иванова - ОС Монтана. Констатирано е, че изпълнителното дело е прекратено с постановление на съдебния изпълнител от 17.03.2020 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, след което е било образувано ново изпълнително дело № 20217480400702 при същия ЧСИ.

Въззивният съд е разяснил, че в отговора на исковата молба е направено от ответника възражение, че не е изтекла давността за вземанията, и е посочено, че са извършени множество изпълнителни действия по изпълнителното дело, последното от които е на 15.02.2018 г., поради което е приел, че е неоснователно възражението на въззиваемите за преклудиране на направеното от ответника възражение. Решаващият съд се е позовал на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че по първото изпълнително дело погасителната давност за процесните вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г. Направена е в мотивите на въззивното решение констатацията, че на 05.06.2017 г. взискателят е поискал да се извърши опис на притежаван от длъжника М. недв.имот и че съдебният изпълнител е насрочил опис за 15.02.2018 г., който е бил отложен. Въззивната инстанция е разяснила, че с оглед дадените разрешения в мотивите на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС молбата ответника от 05.06.2017 г., с която е поискано извършването на опис на недв.имот на длъжника М., е основание за прекъсване на започналата да тече от 26.06.2015 г. 5-годишната погасителна давност. Тъй като в подадената на 20.04.2021 г. молба за образуване на второто изпълнително дело взискателят е поискал да се наложи възбрана върху имот на длъжника М., то срокът на погасителната давност не е изтекъл за времето от 05.06.2017 г. до 20.04.2021 г., поради което е отхвърлен искът по чл.439 ГПК, основан на твърдения за изтекла погасителна давност.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните процесуалноправни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Възраженията на ответника, че погасителната давност относно вземането е прекъсвана и давностният срок за погасяване на вземането не е изтекъл към момента на предявяване на иска, преклудират ли се с изтичане на срока на отговор на исковата молба по чл.131 ал.1 ГПК и могат ли да се направят за първи път пред въззивния съд?“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В аргументацията се поддържа от касаторите, че в отговора на исковата молба не са направени от ответника възражения, че с молби от 05.06.2017 г. и от 20.04.2021 г. е била прекъсвана давността.

2. „Със заявяването на възражение за погасителна давност, направено след изтичане на срока по чл.131 ГПК в първата инстанция, следва ли да се включват и обстоятелствата, на които се основа, или е достатъчно бланкетно изброяване на датите, на които според страната е настъпил ефектът на прекъсване на давността и разглеждането му от съда нарушава ли правото на равнопоставеност на страните и правото на защита на другата страна? Следва ли да се посочат с възражението кои са изпълнителните действия, прекъсващи давността?“

Допълнителният селективен критерий се обосновава от касаторите с твърдението, че изводите във въззивното решение са в противоречие с т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 211/15.01.2018 г. по гр.д. № 481/2017 г. на ВКС. Наведени са в аргуменцията им доводи, че в отговора на исковата молба ответникът е посочил, че са извършени множество изпълнителни действия, но не е посочил на коя дата какво действие е извършено или какво искане за извършване на изпълнително действие е било направено.

Касационният съд намира, че първият въпрос на касаторите по чл.280 ал.1, т.1 ГПК е обуславящ крайните правни изводи на въззивния съд за изхода на делото – включен е в предмета на разгледания във въззивното производство спор, а разрешенията по него са от значение за формиране на решаващата правна воля на съда. Налице е общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, защото въззивният съд не се е отклонил от дадените в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешения, според които възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.

Изрично в мотивите на въззивното решение е направена констатацията, че в писмения отговор на ответника са наведени твърдения, че по изпълнителното дело са извършени множество изпълнителни действия, като последното е от 15.02.2018 г. Тези мотиви на въззивното решение сочат, че обуславящият извод за отхвърляне на иска по чл.439 ГПК, основан на твърдението за изтекъл давностен срок, произтича от обстоятелството, че в срока за подаване на отговор ответникът е повдигнал фактически твърдения за прекъсване на давността - основание на релевираното от него възражение срещу иска. В аргументацията на касаторите, изложена по втория поставен от тях въпрос, не се оспорва направената от въззивния съд констатация, че в писмения отговор на исковата молба ответникът е въвел твърдения, че по изпълнителното дело /първото/ са били извършени множество изпълнителни действия. В този смисъл касационният съд намира, че въззивният съд, като е обсъдил релевирано в срока за отговор на иска по чл.439 ГПК възражение за прекъсване на давността, се е съобразил с дадените в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Мотивите на въззивното решение, а и аргументацията на касаторите по втори въпрос, опровергават доводите, че обсъденото от решаващия съд възражение на ответника за прекъсване на погасителната давност не е било направено с отговора на исковата молба.

По отношение на втори въпрос в частта дали когато със заявяването на възражение за погасителна давност, направено след изтичане на срока по чл.131 ГПК в първата инстанция, следва да се включват и обстоятелствата, на които се основава, касационният съд намира, че въпросът съвпада с първия въпрос. Втората част от въпроса – дали следва с възражението на ответника за прекъсване на погасителната давност да се посочат кои са изпълнителните действия, прекъсващи давностния срок, покрива изискванията на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол. В случая обаче не са покрити изискванията на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Цитираното от касаторите решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр. № 481/2017 г., Г. К., І Г. О. на ВКС касае хипотеза на релевирано едва в писмената защита на ответниците пред първата съдебна инстанция правоизключващо възражение, основано на твърдения за отрицателни факти, изключващи правото на собственост на ищцата, а в настоящия случай възражението на ответника за извършени изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност, е направено с отговора на исковата молба. Дадените разяснения в т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовават касаторите, касаят „перемпцията“ по чл.433 ал.1, т.8 ГПК като основание за прекратяване на изпълнителното производство, както и основанията за прекъсване на давността по отношение на принудително събирано вземане, но не се отнасят до въпроса дали при релевирано от ответника възражение за прекъсване на погасителната давност той е длъжен да посочи и на кои дати са възникнали съответните правнорелевантни обстоятелства.

И двата формулирани от касаторите въпроси не държат сметка за направената от въззивния съд констатация, че в отговора на исковата молба ответникът е посочил, че са извършени множество изпълнителни действия, последното от които е от 15.02.2018 г. Не отчитат и крайните правни изводи, имащи значение за изхода на спора – че на 15.02.2018 г. не е било извършено изпълнително действие, но за тази дата е бил насрочен от съдебния изпълнител опис на недв.имот на ответника /длъжник/ М. в отговор на направено с молба от 05.06.2017 г. искане на взискателя, което искане е основание за прекъсване на давността. В т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в изпълнителния процес искането да бъде приложен определен изпълнителен способ е основание за прекъсване на давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В този смисъл касационният съд намира, че обсъждането от въззивната инстанция на фактите, че за посочената в писмения отговор дата на последно изпълнително действие /15.02.2018 г./ е бил насрочен опис на недв.имот, което е извършено от съдебния изпълнител поради направеното с молба от 05.06.2017 г. искане на взискателя, и формираният извод за прекъсване на погасителнатата давност от подаване на тази молба, не са в отклонение от дадените разрешения в т.4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на сторените от него разходи за адвокатско възнаграждение – 1278 евро.

Мотивиран съдът