Определение № 174 от 15.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4776/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Щ. К. и И. Н. К., против решение № 120 от 25.07.2024 г. по в. гр. д. № 166/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено решение № 149 от 26.03.2024 г. по гр. д. № 619/2023 г. на Районен съд – Ямбол с отхвърлен иск по чл. 109 ЗС. Касаторите твърдят, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с доводи за препращане от въззивния съд към мотиви на първоинстанционния съд без обсъждане на всички направени от тях доводи и събрани доказателства, вследствие на което е възприел неправилна фактическа обстановка за осъществения от ответника строеж и е направил необоснован извод за липса на неоснователно поведение на последния, създаващо пречки за упражняване правото им на собственост. Искат отмяна на решението. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на специалните предпоставки за допускане на решението до касационното обжалване, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви защо не възприема искането да бъде съборена част от незаконна и търпима сграда (пристройка с площ 18.10 кв.м), новоизградена по северозападната имотна граница, представляваща постройка, влизаща в общия обем на напълно новоизградената сграда, която е следвало да бъде само основно ремонтирана, и 2. Създава ли реална невъзможност за ползване на собствения имот на ищците и навлизането на слънчева светлина в сградата им незаконната сграда (пристройка с площ 18.10 кв.м), новоизградена по северозападната имотна граница, представляваща постройка, влизаща в общия обем на новоизградената сграда от ответника. Поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 36 от 20.04.2022 г. по гр. д. № 311/2021 г. на ВКС, II т.о., като при излагане на доводите в изложението се позовава и на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 719/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 74 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 237/2010 г. на ВКС, I г.о., решение от 15.09.2017 г. по гр. д. № 2/2016 г. на Районен съд – Берковица и решение № 4 от 12.02.2018 г. по гр. д. № 746/2017 г. на Районен съд - Чирпан. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба А. А. Ж. е подал отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на поддържаните касационните основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от касаторите против А. Ж. иск по чл. 109 ЗС за премахване на сграда с идентификатор № ****, изградена в собствен на последния поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място] на границата със собствения им поземлен имот с идентификатор № ***, в частта откъм [улица]в [населено място]. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 109 ЗС е отхвърлен, въззивният съд е приел за установено, че ищците (съпрузи) са собственици на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], а ответникът - на 1/2 ид. ч. от съседното дворно място с идентификатор ***, представляващо УПИ *-* в кв. 27 по плана на града, и собственик на построената в него сграда с идентификатор **** в [населено място], [улица]. За статута на сградата с идентификатор **** преди строителството въззивният съд е обсъдил писмо от 27.01.2023 г. от Община Ямбол до ищците и РДНСК - Ямбол, съгласно което същата съответства на нанесената в действащия регулационен и застроителен план от 1994 г. и е допустима по действащите норми за градоустройство, определящо я в режим на търпимост по пар. 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, като режимът й на търпимост съдът е приел за установен и от приетото в първоинстанционното производство експертно заключение, в което е констатирано и построяването на сградата в периода 1950 - 1960 г. Извършването на строителството въз основа на разрешение за строеж № РС-138 от 27.07.2022 г. от гл. архитект на Община Ямбол за „Основен ремонт на жилищна сграда с идентификатор **** и едноетажна пристройка към нея със ЗП от 18.10 кв.м“ е изложено от въззивния съд, че не е спорно между страните, като е прието за установено, че в обяснителната записка на инвестиционния проект, по който според разрешението за строеж е следвало да се извърши строителството („ново строителство и ремонт“) се посочвало, че заради пристройката основният ремонт на съществуващата сграда ще е съществен и ще обхваща дейности „от основи до покрив“, като могат да се запазят (или възстановят) и укрепят част от старите темели и някои външни или вътрешни стени, а нови ще са участъкът от сградата, който попада в зоната на пристрояване, таванският гредоред и дървената покривна конструкция, при запазване на височината на сградата. При обсъждане на писмените доказателствени средства и показанията на разпитаните като свидетели служители на Община Ямбол, въззивният съд е установил, че през м. юли 2022 г., т.е. преди да бъде издадено разрешението за строеж, след извършена проверка на строителството, същото е спряно със заповед на кмета, тъй като към този момент то е представлявало незаконен строеж, за който са липсвали изискващите се по ЗУТ строителни книжа. При проверката е заварен изкоп с основи и запазена стена или част от стена от северозапад, но не точно по границата между двата имота, като въззивният съд е отбелязал, че свидетелите не установяват (поради невъзможност да посочат) дали последната е елемент от завършения строеж. Изложено е, че след снабдяване с одобрени от главния архитект инвестиционен проект и разрешение за строеж, влязло в сила на 27.09.2022 г., кметът на Община Ямбол със заповед от 28.10.2022 г. е разрешил продължаване на строителството, като при последваща проверка, за която е съставено писмо от 20.01.2023 г. от РДНСК - Ямбол, е установено, че СМР са изпълнени по одобрения инвестиционен проект и разрешение за строеж. За преценката относно извършването строителство въззивният съд заедно с посочените доказателствени средства е обсъдил и приетите в първоинстанционното производство заключения на основна и допълнителна съдебно-технически експертизи. Въз основа на тях е прието за установено, че строителството касае основен ремонт на съществуваща жилищна сграда, а не изпълнение на предвиждания на действащия застроителен план от 1994 г., съгласно който за УПИ *-* (неправилно посочвано УПИ *-*) е предвидено строителство на нова триетажна жилищна сграда, разположена в югоизточния ъгъл на имота и при сключено застрояване с новопредвидена жилищна сграда в УПИ *-* (собственост на трети за производството лица), като ремонтираната жилищна сграда попада с незначителна площ върху петното на предвиденото ново строителство в имота на ответника А. Ж.. Установено е въз основа на експертното заключение, че няма пълно съответствие между съществуващата сграда преди и след ремонта, тъй като към ремонтираната сграда със застроена площ от 69.00 кв.м има пристройка от 18.10 кв.м, която е разположена по цялата югоизточна фасада на сградата. Приети са за установени констатациите по експертните заключения относно съответствието на местоположението на сградата (преди и след), а по отношение на височината й след направено ориентировъчно графическото измерване и с предвижданията по одобрения проект на сградата. Последната според експертните заключения, пояснени и при изслушване на вещото лице в съдебно заседание, е изградена във вида, предвиден в одобрената проектна документация, с монтирана дограма и неизмазана, като в съответствие с предписаното в конструктивното обследване на съществуващата жилищна сграда основата, колоните и зидарията по северозападната стена са новоизградени, спазени са условията в част „Конструктивна“ - нови основи, дълбочина на фундиране и нова подова конструкция, която да представлявала хоризонтален диск за якост на тази сграда при действие на сеизмичните сили. Посочено е, че според вещото лице на практика има една нова сграда, тъй като за да се изпълни условието за дълбочина и начин на фундиране, се премахва всичко, което е над основите, като върху тези фундаменти се изпълняват нови стоманобетонови колони и между тях се изграждат нови тухлени зидове. Покривът също е с изцяло с нова конструкция, като отводняването му е изцяло в имота на ответника. Така е изведено, че в случая се касаело за реконструкция на сградата и подобряване на носимоспособността и устойчивостта й на земетръс, като е налице една стабилна и отговаряща на съвременните противоземетръсни норми жилищна сграда. Изградена е изцяло в имота на ответника и същата е на един етаж спрямо прилежащия й терен. Съобразявайки тези данни е констатирано, че процесната сграда не засенчва жилищната сграда на ищците И. К. и И. К., разстоянието между които е около 6 метра. При тези фактически данни въззивният съд е приел от правна страна, че не е налице неоснователно действие на ответника, което да създава пречки на ищците да упражняват правото си на собственост. Намерил е за неоснователно оплакването им относно извода на първоинстанционния съд, че ответникът е изградил процесната сграда (постройка) съобразно предписанията на строителните книжа. В тази насока въззивният съд е изложил съображения, че за разширяването й с изграждане на пристройката (на югоизточната й фасада) е издадено разрешение за строеж, което разрешава ремонт и ново строителство (за пристройката) и според обяснителната записка не е задължително, а само възможно запазването (или възстановяването) и укрепването на част от старите темели и някои външни или вътрешни стени, като е предвидено нови да са участъкът, попадащ в зоната на пристрояване, таванският гредоред и дървената покривна конструкция, като тези дейности според установеното от експертните заключения са изпълнени в съответствие с изискванията на одобрения проект. По доводите за неспазване на изискуемото разстояние до страничната граница на имота въззивният съд е изложил мотиви, че изискването на чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ не е абсолютно и следва да се разглежда във връзка с уредените в закона отклонения от правилото при заварени сгради (чл. 36 ЗУТ) и с критериите на чл. 50 ЗС при преценката дали местоположението на сградата на ответника създава пречки по-големи от обикновените за ползването на имота на ищците и дали е налице съответствие между нарушението и търсената защита по чл. 109 ЗС. Въз основа на горепосочените съображения и такива за установеното преди строителството съответствие на сградата с идентификатор **** с нанесената в действащия регулационен и застроителен план от 1994 г., допустима по действащите норми за градоустройство и в режим на търпимост, запазването след извършването на същото на нейните местоположение и височина, пристрояването й от югоизточната фасада на същата и липсата на засенчване на сградата на ищците от тази на ответника, респ. на ангажирани други доказателства, които да установяват твърдяното засягане на правото им на собственост (за засенчване на имота им изцяло), въззивния съд е приел, че не е налице неоснователно действие на ответника, което да създава пречки за ползване на имота на ищците. Изложил е съображения, че неустановяваното на твърдяното засягане на правата на ищците е достатъчно основание за отхвърляне на иска, дори и строителството да не съответства на издадените книжа или същите да противоречат на строителните правила и норми. Въззивният съд е посочил в мотивите към решението, че претендираното от ищците събаряне на цялата сграда, което същите са поискали като въздействие върху имуществената сфера на ответника, е неоснователно и предвид изискването търсената защита по пътя на иска по чл. 109 ЗС да съответства на нарушението. По тези съображения въззивният съд е извел извод за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване по поставените от тях въпроси не са налице. Допускането до касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК при повдигнат от касатора конкретен правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и специална предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Независимо от тези основания въззивното решение по арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК се допуска до касационно обжалване при извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Поставените от касаторите въпроси са неясни и са формулирани с възпроизвеждане на техни фактически твърдения въз основа на поддържаната защитна теза по производството, включително и с извършената от тях преценка на събраните доказателства, а не от контекста на дадените от въззивния съд конкретни правни разрешения и изводи по предмета на спора, обусловен и от направеното от тях искане, което е разгледано и по което въззивният съд се е произнесъл. Така формулирани въпросите, свързани с част от сграда като пристройка с площ от 18.10 кв.м по северозападна имотна граница, не съответстват и на приетите за установени фактически данни за запазване на местоположение и височина на съществуващата сграда и различие с изградена пристройка от 18.10 кв.м, разположена по югоизточната фасада на сградата, в която насока за ситуирането й са и обсъдените от въззивния съд строителни книжа и експертни заключения. По своята същност въпросите в изложението към жалбата са фактически, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване на обжалваното въззивно решение, доколкото на същите не може да се отговори еднозначно, тъй като са обусловени и от съобразяването на конкретни обстоятелства и факти по делото, както и на тяхното доказване. Те не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на въззивното решение до касационно обжалване, а липсата й прави ненужно разглеждането на специалните предпоставки, поддържани от касаторите в изложението към жалбата. Не съответстват на изложените съображения за постановяване на обжалваното въззивно решение и доводите на касаторите в изложението по посочените въпроси с необсъждане на наведени от тях доводи и подкрепящи ги доказателства, касаещи характера на извършеното строителство и съответствие на сградата със строителни книжа и строителните правила и норми, включително и относно нейното местоположение, свързано и със страничната граница на имотите. Според разрешенията, дадени в задължителната практика по т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановената казуална практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК (включително и посочената от касаторите в изложението), след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. Същият е длъжен съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания и експертни заключения, пояснени и при изслушването на вещото лице в съдебно заседание, като липсва твърдяното препращане към мотивите в първоинстанционното решение. Мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните при извеждане на изводите му за неоснователност на исковата претенция по чл. 109 ЗС, които също са направени в съответствие с установената практиката на ВКС за условията за уважаване на негаторния иск (ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, като част от посочените в изложението решения не представляват практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а другите – разглеждат хипотези, различна от настоящата). Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях. Навежданото от касаторите несъгласие с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка доводи са аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК за селекция на касационната жалба, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция в размер на 2 000 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. Последните на основание чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България следва да се превалутират. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.