Определение № 27 от 27.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3359/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Свищов, срещу въззивното решение № Р-379/17.07.2020 г. по в. гр. д. № 288/2020 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 269/25.11.2019 г. по гр. д. № 600/2018 г. на Свищовския районен съд, с което е прието за установено, че Н. С. А. и останалите наследници на Л. К. Х. са собственици на празно място от 970 кв. м., съставляващо пл. № .... от кв. .... по плана на [населено място], при граници към 1995 г.: улица, Р. П. А., Р. Б. Б., Т. А. Т. и И. Р., който попада в поземлени имоти с идентификатори ...., ...., ..... и ....., има площ от 978 кв. м. и заема пространството между начупената линия между плочките с посочени координати.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответника по касация - ищец по делото, е подаден писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Данните по делото сочат и това е прието за установено, че ищецът и А. С. К. са наследници по закон - деца, на С. А. Х., починал на 16.08.1994 г., и на Л. К. Х., починала на 20.07.2011 г.

Представена е записка № .... г. за вписване на договор за покупко- продажба № .... г., видно от която на същата дата е вписан договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който наследодателят на ищеца С. Х. е придобил правото на собственост върху дворно място от 980 кв. м., при описани граници. Тази записка е посочена като основание за вписване на С. Х. като собственик на имот пл. № .... от кв. .... в разписния лист към кадастралния план на града от 1962 г.

Представени са писмо № АБ-2797/06.02.1979 г. и писмо № 737/20.02.1979 г., издадени от Общинския народен съвет гр. Свищов, съгласно които ново строителство в имота не се разрешава, тъй като същият е предвиден за озеленяване; собственикът може да ползва имота за стопански нужди до неговото отчуждаване и изплащане.

През 1995 г. е издаден констативен нотариален акт № .... г. за собственост по давност и наследство на празно дворно място от 970 кв. м., съставляващо имот пл. № .... от кв. .... по регулационния план на [населено място], при посочени граници, в съотношение: 4/6 ид. ч. за Л. Х. и по 1/6 ид. ч. за Н. А. и А. К.

Дължимите за имота местни данъци и такси са били заплатени през годините до настоящия момент от ищеца и неговата сестра.

Със заключение на техническа експертиза е установено, че процесният имот не е отразен в кадастралния план от 1916 г. Нанесен е в кадастралния план от 1962 г. като имот с планоснимачен номер .... С регулационния план от 1967 г. имотът, който се намирал непосредствено до воден резервоар, е включен с по-голямата си част в парцел ...., предназначен „за охранителна зона". Площта от охранителната зона на водоснабдителното съоръжение, засегната от контура на процесния имот, е 32.65 кв. м. Тя е незначителна и периферна по отношение на съоръжението и охранителната зона. В кадастралната карта, одобрена със заповед РД-18-10/12.02.2009 г., имотът не е отразен; площта му е включена в имоти с идентификатори ...., ...., .... и ..... Вещото лице е посочило, че отчуждителни процедури относно имота не са били провеждани, както и че имотът по записката за вписване от 1948 г., описаният в констативния нотариален акт от 1995 г. и имотът, описан в исковата молба и в приложената скица-проект № 15-488884-06.10.2017 г. за изменение на кадастралната карта, са идентични.

Представено е решение № 18-7406-05.10.2017 г. на началника на СГКК Велико Търново, с което е отказано издаването на заповед на основание чл. 54, ал. 4 ЗКИР за изменение на кадастралната карта и кадастралния регистър на недвижимите имоти в [населено място] за поземлени имоти с идентификатори ...., ...., .... и ...., което се изразява в нанасяне на поземлен имот с идентификатор .... /пл. № .... от кв. .... по плана от 1967 г./.

Представен е и акт № .... г. за частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, чл. 22 ЗВ и чл. 30, ал. 2, т. 4 ППЗОбС /отм./ на помпена станция „Болница“, разположена в парцел .... от кв. .... по регулационния план на [населено място], строена 1940 г., масивна едноетажна сграда.

От показанията на разпитаните свидетели съпрузите Д. и И. К. е установено, че процесното дворно място е било обработвано от наследодателя на ищеца до неговата смърт през 1994 г. Там отглеждал овощни дървета. След смъртта му имотът останал без грижи, защото преживялата съпруга имала здравословни проблеми, а децата се били установили във В.. Въпреки това те пращали пари, с които съпрузите плащали данъците за имота.

Първоинстанционният съд приел иска за допустим, а възражението на ответника за недопустимост на иска, тъй като е предявен само от единия наследник, е прието за неоснователно. Посочил, че според установената съдебна практика предявяването на иск за собственост относно съсобствена вещ е действие на обикновено управление и може да се извърши от всеки от съсобствениците, защото с иска се цели защита на общи права и участието на всички наследници не е задължително; решението на съда ползва всички наследници, дори и неучаствалите в производството по делото.

Като обсъдил събраните по делото писмени доказателства, първоинстанционният съд приел, че наследодателят на ищеца е придобил собствеността на спорния имот и съответно на това - че ищецът е доказал правото си на съсобственост върху имота с посочени към 1995 г. граници, който понастоящем има площ от 978 кв. м. и попада в поземлени имоти с идентификатори ...., ...., .... и ....

Възражението на ответника, че имотът е публична общинска собственост, първоинстанционният съд намерил за неоснователно. При направено такова възражение в тежест на ответника е да установи от кога и на какво основание - отчуждаване, сделка или др. начини, процесният имот е станал общинска собственост. Доколкото по делото се твърди, че 32 кв. м. от процесния имот са актувани с представения акт за общинска собственост, ответникът не е представил доказателства в тази насока.

Същият извод е направен и по възражението, че процесният имот попада в част от две улици, които са общински пътища, съответно публична общинска собственост, поради което не могат да бъдат придобити по давностно владение. Посочил, че ответникът не е представил доказателства за влязъл в сила подробен устройствен план, както и че са налице условията на чл. 16, ал. 1 ЗУТ за непосредственото му отчужително действие, по силата на което общината да е придобила собствеността. Посочил, че в настоящия случай тази разпоредба е неприложима, тъй като имотът е урегулиран с плана от 1967 г., а разпоредбата касае само неурегулирани до тогава имоти или такива с неприложена първа регулация.

По тези съображения първоинстанционният съд приел, че предявеният иск се явява основателен и го уважил.

Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение, като на основание чл. 272 ГПК препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Приел, че решението е валидно, както и допустимо, тъй като отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право така, както е въведено с исковата молба.

За неоснователно въззивният съд приел оплакването във въззивната жалба във връзка с придобивния способ, по силата на който е прието, че наследодателят на ищеца е придобил собствеността върху спорния имот. Посочил, че придобивният способ, на който ищецът се е позовал, е придобивна давност и наследяване, тъй като записката от 1948 г. за вписване на договор за покупко-продажба на недвижим имот не е годна да установи придобиване на правото на собственост. Логично е при липса на титул за собственост ищецът, в качеството си на наследник на придобилото го по силата на изтекла придобивна давност лице, да се снабди с нотариален акт, установяващ правото му на собственост именно въз основа на изтекла придобивна давност и наследяване. Оплакването, че повече от 25 години след смъртта на наследодателя имотът не е владян по смисъла на закона, е прието за непочиващо на никакви обективни факти, установени по делото. Напротив, показанията на разпитаните свидетели, които са безпротиворечиви и които съдът кредитирал изцяло като достоверни, установили, че наследодателят на ищеца е владял процесния имот през периода от сключването на договора за покупко-продажба през 1946 г. до смъртта си, а след това имотът е бил стопанисван от неговата съпруга до смъртта й през 2011 г. Това е дало основание на съда да счете, че констатациите, отразени в издадения констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка, отговарят на действителността и не са опровергани от събраните по делото доказателства. Добавил, че дори и собствениците на спорния имот да не са го стопанисвали, само това обстоятелство не е достатъчно за обоснове извод, че са изгубили правото си на собственост върху него. Въззивният съд приел твърдението на ответника по иска, че повече от 25 години имотът се третира като публична общинска собственост, за неподкрепено с каквито и да било доказателства и непочиващо на нито една законова разпоредба. По делото няма данни имотът дори да се ползва за обществени цели или за задоволяването на обществени нужди; липсват каквито и да било доказателства имотът да е променил своя статут на частна собственост от момента, в който е нанесен в плана от 1962 г.; липсват и данни за приключили процедури по отчуждаването му. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ е приета за неприложима в случая, доколкото процесният имот не попада в нейния обхват, тъй като е урегулиран с плана от 1967 г., а освен това липсват данни дали и кога за [населено място] е влязъл в сила подробен устройствен план, чието непосредствено отчуждително действие е предмет на уреждане с посочената разпоредба. Въззивният съд добавил и това, че заключението на техническата експертиза, което възприел изцяло като компетентно и обосновано, не посочва имотът да разпростира границите си върху улици - общински пътища, както твърди ответникът по иска, за да се приеме, че по силата на закона част от него е придобила статут на публична общинска собственост. Липсват данни имотът да е актуван и като общинска собственост на друго основание. По тези съображения въззивният съд приел, че ищецът, бидейки собственик на процесния имот, не е губил правото си на собственост върху него през целия период от придобиването на собствеността и до момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Липсват както приключили отчуждителни процедури, така и основанията, предвидени в закона, които биха довели до промяна в статута на имота. Ето защо съдът намерил, че ищецът е доказал твърденията си по исковата молба и претенцията му се явява основателна изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и поставя въпросите:

1. Длъжен ли е първоинстанционният съд чрез въпроси към страните да изясни техните твърдения - чл. 145 ГПК; да изготви доклад със съдържанието по чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК, включително да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства;

2. Ако тези задължения не бъдат изпълнени от първата инстанция, въззивният съд следва ли да отстрани нарушенията сам;

3. Представлява ли доклад по делото и разпределение на доказателствената тежест по смисъла на чл. 146 ГПК изречението: „съответно в тежест на ответника по делото е да установи всички наведени от него положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения по иска, от които черпи благоприятни за себе си правни последици“, което не конкретизира факти, подлежащи на доказване;

4. Следва ли страната в производството пред въззивен съд да ангажира доказателства за безспорни обстоятелства по делото, които не са указани като спорни в доклада по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд поради непълен доклад;

5. Счита ли се за изяснено дело от фактическа страна, при което както първоинстанционният, така и въззивният съд се произнасят, че не са ангажирани доказателства за относимо по делото обстоятелство, за което не е докладвано, че е спорно и не е разпределяна доказателствена тежест за установяването му;

6. Длъжен ли е бил въззивният съд да събере служебно доказателства за изясняване на спора, ако във въззивната жалба е наведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение;

7. Следва ли общината да констатира, че е собственик на път и охранителна зона с акт за общинска собственост, с който впоследствие да се легитимира като такъв, след като съгласно чл. 56, ал. 2 ЗОбС: „За временните постройки, улиците, площадите, общинските пътища и други линейни обекти на техническата инфраструктура не се съставят актове за общинска собственост, освен ако в специален закон е предвидено друго“;

8. Счита ли се /по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗУТ/ за приложена регулацията по отношение на имот, за който липсват данни да е осъществено мероприятието, за което е отреден по предходен регулационен план;

9. За да се приеме, че общината е придобила собствеността върху частни имоти на основание чл. 16, ал. 1 и 6 ЗУТ, нужно ли е преди това да е налице приключила процедура по отчуждаване на имота по смисъла на чл. 16, ал. 4 ЗУТ и нужно ли е да е налице фактическо завземане на имота от общината.

За да постави първите четири въпроса, касаторът твърди, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по делото е непълен, поради което за него е останало неясно кои факти съдът приема за спорни по делото и за кои обстоятелства следва да ангажира доказателства, и по-конкретно за доказване на конкретните факти за „процедирането на ПУП за територията на [населено място], одобрен с решение № 348/30.10.2008 г. на Общинския съвет - Свищов и влизането му в сила през 2008 г.“. Допуснатото процесуално нарушение от първоинстанционния съд не било отстранено от въззивния съд, който е следвало да извърши доклад със съдържанието, посочено в чл. 146, ал. 1, т.т. 3, 4 и 5 ГПК - как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, да укаже за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства и да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства в откритото заседание по разглеждане на делото, без да се съобразява с ограниченията на чл. 266 ГПК. Касаторът твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 886/13.12.2010 г. по гр. д. № 1553/2009 г. на I-во г. о., и решение № 341/06.12.2011 г. по гр. д. № 252/2011 г. на II-ро г. о.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване по тези въпроси не са налице, като съображенията за това са следните:

С т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, както и не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Съобразно с тази задължителна съдебна практика въззивният съд в разглеждания случай не е дължал да извърши нов доклад, обратно на твърдението на касатора. Освен това въззивната жалба, подадена срещу първоинстанционното решение, с което е уважен искът, предявен срещу Общината Свищов /сега касатор/, не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Ето защо въззивният съд не е дължал да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Решенията на състави на ВКС, на които касаторът се позовава, са постановени преди посочения тълкувателен акт, съставляващ задължителна съдебна практика, поради което не могат да послужат като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се констатира и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Касаторът не е посочил в какво според него се състои очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение, а и от самия прочит на съдебния акт не се установява такава да е налице.

Съображенията за недопускане на касационно обжалване по първите четири въпроса са относими и към поставения пети въпрос, тъй като в основата на същия отново е поставено твърдението за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна.

При поставяне на шестия въпрос касаторът се позовава на т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и твърди, че при въведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд, който е приел за неприложима разпоредбата на чл. 16 ЗУТ поради непредставени доказателства от страна на ответника за влязъл в сила подробен устройствен план, въззивният съд е бил длъжен служебно да допусне събирането на доказателства в тази насока.

Съгласно т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако във въззивната жалба е въведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение.

В разглеждания случай първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е представил доказателства за влязъл в сила подробен устройствен план и че са налице условията на чл. 16, ал. 1 ЗУТ за непосредственото му отчужително действие, по силата на което общината да е придобила собствеността; посочил е, че, тъй като имотът е урегулиран с плана от 1967 г., а разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ касае само неурегулирани до тогава имоти или такива с неприложена първа регулация, то същата не намира приложение.

Неоснователно се твърди в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че е въведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд, който е приел за неприложима разпоредбата на чл. 16 ЗУТ поради непредставени доказателства от страна на общината за влязъл в сила подробен устройствен план. Видно от въззивната жалба, единственото оплакване във връзка с приложението на чл. 16 ЗУТ е по отчуждителния ефект на плана, като е посочено, че с влизането в сила на подробния устройствен план общината е придобила собствеността върху процесния имот, съответно - с настъпването на отчуждителното действие на плана ищецът е изгубил евентуалното си право върху имота; за този правен извод е без значение обстоятелството дали бившите собственици на поземления имот са били обезщетени; тяхното право на обезщетяване за отчуждената част от имота е гарантирано от чл. 16 ЗУТ; то се реализира след искане /заявление/ за издаване на заповед от кмета на общината. Така въведеното оплакване не е за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, а за неправилност на правните изводи на първоинстанционния съд. Предпоставката на т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в случая не е налице, поради което и касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по поставения шести въпрос, а и касаторът не е обосновал в какво се изразява то.

По поставения седми въпрос касаторът се позовава на определение № 715/31.07.2009 г. по гр. д. № 522/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., определение № 50/05.02.2020 г. по гр. д. № 2891/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., и определение № 55/28.01.2019 г. по гр. д. № 2221/2018 г. на ВКС, II-ро г. о. Посочените съдебни актове като постановени в производства по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, с които не се допуска касационно обжалване, не съставляват съдебна практика, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се разкрива наличие и на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като представеният акт № .... г. за частна общинска собственост касае сграда на помпена станция, докато съдът е посочил, че не са представени доказателства за актуване като общинска собственост на 32 кв. м. от поземления имот, предмет на спора.

Осмият въпрос, по който се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, е неотносим към предмета на спора, тъй като данните за регулационно предвиждане относно спорния имот са за регулационен план от 1967 г., приет при действието на ЗПИНМ /отм./, така че понятието „приложен план“ по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗУТ не се включва в спорния предмет. Ето защо по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По деветия въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 18/08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 371/28.07.2010 г. по гр. д. 1007/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 96/25.07.2017 г. по гр. д. № 4212/2016 г. на ВКС, I-во г. о. Въпросът е поставен в несъответствие с данните по делото, тъй като въззивният съд е приел, че в случая планът от 2008 г. не е такъв, приет по реда на чл. 16, ал. 1 ЗУТ. Тук следва да се посочи, че производството по изработването и одобряването на план по чл. 16, ал. 1 ЗУТ преминава през няколко етапа, а именно: приемане на решение от компетентния орган за изработване на подробен устройствен план по реда чл. 16, ал. 1 ЗУТ; изработване на проект за подробен устройствен план, с който се определят обектите на публична собственост на общината - обекти на зелената система, на социалната и на техническата инфраструктура, процентът на редукция на площта на имота, равностоен урегулиран имот за всеки собственик; приемане на решение на комисията по чл. 210 ЗУТ за стойностите на имотите преди урегулирането им и на пазарната стойност на урегулираните поземлени имоти, образувани с проектоплана; съобщаване, разглеждане, одобряване и влизане в сила на плана; издаване на заповед от кмета на съответната община на основание чл. 16, ал. 6 /към релевантния момент - ал. 5/ ЗУТ за точното индивидуализиране на всеки отделен урегулиран поземлен имот; изпращане на заповедта в Службата по вписванията за служебно вписване в имотния регистър и изпращане на копие от влезлия в сила план по ал. 1 на Агенцията по геодезия, картография и кадастър за нанасяне в кадастъра. След като по делото не е установено да е процедиран и приет такъв план, то не може и да се преценява настъпил ли е отчуждителният ефект, по силата на който физическото лице да е изгубило правото си на собственост и същото да е придобито от общината. Ето защо и по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касатора правни въпроси.

Касационното обжалване следва да се допусне служебно на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-то ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение предвид диспозитива на първоинстанционния съдебен акт, потвърден с въззивното решение, с който се признават права и на останалите наследници на Л. К. Х., без същите да са ищци по иска за собственост и над притежавания от Н. А. обем права.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.