Определение № 2116 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3598/2023 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Д. Т., като пълномощник на „Оренда-777“ ЕООД, гр. Пловдив, срещу въззивно решение № 86 от 21.02.2023 г. по в. гр. д. № 534/2022 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че Е. Д. А. е собственик на основание дарение и покупко-продажба на 5/9 ид. ч. от описани земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], [община], област Я. и ответното дружество е осъдено да й предаде владението върху процесните имоти. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е допустима. Ответницата по касация Е. Д. А., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразила становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Предмет на предявените искове за ревандикация е установяване правото на собственост по отношение на ответника върху 5/9 ид. ч. от земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], [община] и за предаване владението върху същите. Ищцата е изложила твърдения, че е придобила правото на собственост върху 5/9 ид. ч. на основание договори за дарение и покупко-продажба от 28.06.2017 г. През 2015 г. един от съсобствениците – Б. П. /не е спорно, че притежава 3/9 ид. ч./ е сключил договор за аренда с ответното дружество за 20 стопански години. По делото е установено, че с договор за аренда от 17.07.2015 г., сключен от съсобственика Б. П., процесните имоти са отдадени под аренда за 20 стопански години на ответното дружество като арендатор. Според събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетеля А. /съпруг на ищцата/, тя не е получавала плащания, представител на дружеството не се е опитвал да се свърже с нея. Свидетелят П., който е сключил договора за аренда и е съпруг на управителя на ответното дружество, сочи, че А., както и нейните праводатели, не са си потърсили рентата. Не е спорно, че фактическата власт върху процесните земеделски земи се упражнява от ответното дружество. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че основният спор между страните се състои в това дали сключеният договор за аренда от един от съсобствениците е противопоставим на останалите. Изложени са съображения, че за времето до влизане в сила на ЗИД на ЗАЗ, с който е създадена нова ал. 4 на чл.3 от цитирания закон /07.02.2017 г./, сключването на договор за аренда представлява действие на обикновено управление, което поначало може да извърши всеки съсобственик, без да е необходимо съгласието на останалите участници в общността. Прието е обаче, че договорът за аренда, сключен от Б. П. като съсобственик, който не притежава повече от половината идеални части от общия имот, е непротивопоставим на ищцата - съсобственик. Същата /както и нейните праводатели/ не е приела нито изрично, нито мълчаливо сключения договор, поради което той не може да й се противопостави. Ответното дружество упражнява фактическа власт без основание. Посочено е, че доводите в жалбата, свързани с липсата на основание за предаване владението на имотите изцяло, са неоснователни. Съсобственик на недвижим имот има право да ревандикира целия имот от всяко трето на съсобствеността лице, което го владее без правно основание, което произтича от правото му да си служи сам с общата вещ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. Може ли съсобственик да защити правото си на собственост, като предяви ревандикационен иск срещу арендатор, който ползва вещта на основание договор за аренда, сключен без неговото съгласие; 2. Необходимо условие ли е изричното или мълчаливо съгласие на останалите съсобственици по повод сключения от единия от тях договор за аренда, за да породи действие този договор; 3. Поражда ли договорът за аренда действие по отношение на съсобственика, който не го е сключил; 4. Може ли да бъде противопоставен договор за аренда на съсобственик, който не го е сключил, при предявен от този съсобственик иск по чл. 108 ЗС; 5. Предвидено ли е в чл. 3, ал. 4 ЗАЗ отклонение от общото правило по чл. 21, ал. 1 ЗЗД, че договорите имат действие само в отношенията между страните; 6. Специална ли е тази норма и изключва ли тя приложението на общите правила на ЗЗД относно договора за наем; 7. Приложима ли е общата норма на чл. 229, ал. 3 ЗЗД по отношение на договорите за аренда; 8. Противопоставим ли е договорът за аренда на всеки един от останалите съсобственици на имота заедно или поотделно, когато съсобствената вещ е отдадена под аренда само от един или повече от съсобствениците, които не притежават повече от половината от имота; 9. Дългосрочното отдаване под аренда /за срок от десет години/ представлява ли разпоредителна сделка или е сделка на обикновено управление; 10. Може ли да бъде сключен договор за аренда за срок от 10 години без съгласието на който и да е от съсобствениците; 11. Ако няколко години след придобиването на повече от половината идеални части от един имот съсобственикът не предприема действия по оспорване на договора за аренда, може ли да се приеме, че същият го е потвърдил мълчаливо; 12. Наличието на ясни и убедителни мотиви по заявени във въззивната жалба фактически и правни обстоятелства, условие ли е за процесуална законосъобразност на въззивното решение. Не се сочи съдебна практика в противоречие с която е постановено обжалваното въззивно решение. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси са разрешени в съответствие с установената и непротиворечива съдебна практика /решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1251 от 2017 г. на ВКС, Второ г. о./. В цитирания съдебен акт е даден отговор на въпроса за действието на договора за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от половината идеални части от съсобствения имот, по отношение на останалите съсобственици. Прието е, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо /например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания/. Решаващите изводи на въззивния съд са свързани именно с непротивопоставимостта на процесния договор на ищцата. Поставеният процесуалноправен въпрос /под номер дванадесет в изложението/ е свързан с излагането на собствени мотиви от въззивния съд при обосноваване на фактическите му и правни изводи. В настоящата хипотеза такива мотиви са изложени. Обсъдени са и доводите на ответника, въведени във въззивната жалба. При така установената съдебна практика е изключено допускане на касационното обжалване в релевираната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не може да се приеме, че поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответницата по касация разноски за касационното производство в общ размер на сумата 1 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.