Определение № 2450 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 875/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Меркурий П и П“ АД, [населено място] срещу решение № 142 от 15.12.2025 г. по в. т. д. № 223/2025 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 135 от 02.07.2025 г. по т. д. № 5/2025 г. на Габровски окръжен съд. С обжалвания акт са уважени предявените от П. С. П. от [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 71 ТЗ за отмяна решенията на Съвета на директорите на същото дружество от 10.02.2025 г. за промяна на представителството му от двама членове на СД, представляващи дружеството, на един член и управлението и представителството му е възложено на Б. П. П.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването на искове по чл. 71 ТЗ за отмяна на процесните решения на Съвета на директорите на ответното дружество, доколкото в качеството му на акционер, същият не разполага с гарантирано право да участва пряко в управлението на дружеството, нито да бъде негов представител, овластен от управителния му орган. Релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че атакуваниите решения са незаконосъобразни, тъй като са взети от непопълнен състав на Съвета на директорите (след смъртта на единия от тях), като застъпва становище, че доколкото заседанието на СД от 10.02.2025 г. е свикано редовно и на него са присъствали всички вписани в Търговския регистър членове, то решенията му съответстват на закона и устава. Освен това, според касатора, решението на общото събрание на акционерите от 27.02.2015 г., на което е взето решение Съветът на директорите да се състои от 7 члена, не е произвело действие, тъй като не е вписано в Търговския регистър, и следователно Съвет на директорите в състав от 6 члена не противоречи нито за закона, нито на устава на дружеството (чл. 30, ал. 2). Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Какво е действието на решение на общото събрание на акционерите относно обстоятелство, част от задължителното съдържание на устава на дружеството, което не е вписано по реда на чл. 231, ал. 3 ТЗ; 2. Страдат ли от порок и ако да – какъв решенията на Съвет на директорите на акционерно дружество в състав (в случая 6 члена), по-голям от предвидения в закона и устава минимален състав (3 члена), но по-малък от този, съгласно взетото решение от общо събрание на дружеството (в случая 7 члена), което не е вписано в Търговския регистър; 3. Поражда ли действие спрямо членовете на съвета на директорите решението на общото събрание за изменение на устава, преди промяната в устава да бъде вписана в Търговския регистър (чл. 231, ал. 3 ТЗ)“. По отношение на първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, с позоваване на решение № 690 от 03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, II т. о., а за останалите въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдението, че са от значение за развитие на правото, тъй като по тях липсва формирана съдебна практика. Освен това, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргументирана с развитите в касационната жалба доводи за неправилност на извода за незаконосъобразност на атакуваните решения на СД. Ответникът по касация – П. С. П. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 15.04.2026 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че: „Меркурий П и П“ АД е акционерно дружество с двама акционери – „Меркурий Инвестмънт“ АД и П. С. П., притежаващи по 50 % от капитала му; Дружеството е с едностепенна система на управление и се представлява от двама от членовете на Съвета на директорите – Б. П. и С. П.; В устава на дружеството (чл. 30, ал. 2) е предвидено, че членовете на Съвета на директорите са най-малко трима, но не повече от девет лица и се избират от общото събрание, което определя броя им, избира и ги освобождава (чл. 17, ал. 1, т. 4), като СД възлага управлението на дружеството на един или на няколко членове – изпълнителни членове или на прокурист; Съгласно чл. 33, ал. 2 от устава, това решение се взема с мнозинство 2/3 от представените на заседанието членове на СД, кворумът за провеждането на което е не по-малко от половината от членовете (чл. 32, ал. 1); На общо събрание на акционерите, проведено на 21.10.2014 г., е взето решение броят на членовете на СД на дружеството да бъде 7; Единият от членовете на СД – К. П. – е починала, поради което броят на членовете на СД от 7 е станал 6, като не е проведено общо събрание за избор на нов член на Съвета на директорите; На заседанието на Съвета на директорите от 10.02.2025 г. са присъствали шестимата негови членове, в т. ч. и ищецът, като с мнозинство от 4 гласа „за“ и 2 гласа „против“ са взети процесните решения за промяна в представителството на дружеството – от двама представляващи на един представляващ и за възлагане на управлението и представителството на дружеството само на Б. П.; Изрично решение за освобождаване на С. П. като изпълнителен член не е взето; Гласували против тези решения са П. П. и С. П. (чрез пълномощник). При така установената безспорна фактическа обстановка, въззивният съд е преценил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 71 ТЗ за отмяна на процесните решения на СД, за допустимо и правилно. Решаващият състав е счел за неоснователно оплакването на въззивника за недопустимост на обжалвания акт поради липса на правен интерес за ищеца от предявените искове. От една страна, наличието на такъв интерес е аргументирал с правото на всеки акционер да избира, да бъде избиран за член на СД и да определя броя на членовете на СД, като вземането на решения от непопълнен състав на СД е преценил за накърняващо членствените му права при формиране на числения и персоналния състав на органа на управление на акционерното дружество. От друга страна, съобразявайки практиката на ВКС (решение № 50 от 16.06.2014 г. по т. д. № 1087/2012г. на I т. о. и решение № 196 от 10.01.2014 г. по т. д. № 615/2012 г. На I т. о.), е приел, че доколкото предявените искове по чл. 71 ТЗ са конститутивни по своя характер, то правният интерес в случая е презумптивен и за допустимостта им е достатъчно ищецът да установи качеството си на акционер. Въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция за незаконосъобразност на процесните решения, взети на заседанието на СД от 10.02.20 25 г. Приел е, че: За да се обезпечи законосъобразността, както на провеждането на заседанията на Съвета на директорите, така и на взетите от него решения, те трябва редовно да бъдат свикани, като следва да е предоставена възможност на всяко лице от неговия членствен и определен от ОС числен състав от 7 души, да присъства на заседанията му и да участва в обсъждането/разискването на поставените на тях въпроси; Изключителна компетентност на общото събрание на акционерите е да определя, както персоналния, така и числения състав на Съвета на директорите с цел акционерите да изберат най-подходящите лица, които да управляват дружеството и на които акционерите имат доверие; Правоотношението между член на СД и дружеството е строго лично и в основата му стоят доверие и лоялност; Членовете на СД притежават равни права на участие в работата му и никой от тях не може да бъде лишен от тази правна възможност – арг. чл. 237, ал. 1 ТЗ; По този начин законодателят е гарантирал ефективното и съответно на закона и устава управление на акционерното дружество – решенията на този орган на управление да се вземат след тяхното обсъждане/разискване от всички негови членове; Тази нормативно установена цел не би била постигната, в случай че на един от членовете на Съвета на директорите не е гарантирана правната възможност да участва при формиране волята на този колективен орган на управление, дори и всички останали членове на СД да са участвали в заседанието му и формално да е изпълнено изискването за кворум и мнозинство за приемане на решения от същия. Според съдебния състав, с оглед на това, че общото събрание на дружеството е определило членовете на СД да са 7, при участие на всички тях, процесните решения, за които съгласно чл. 33, ал. 2 от устава се изисква квалифицирано мнозинство от 2/3, биха били взети, ако за тях са гласували „за“ 5 члена на СД, докато при 6-членен СД – достатъчният брой гласове за приемането им са четири, т. е. при непопълване състава на СД, не се предоставя правна възможност на седмия член да участва в обсъждането/разискването и гласуването на решенията и по този начин се стига до накърняване на волята на върховния орган на акционерното дружество (общото събрание) за определяне на конкретен брой членове на СД и за избор на конкретни членове в СД – арг. чл. 221, т. 4, предл. 1 ТЗ, а оттук и до нарушаване членствените права на акционерите при формиране на състава на органите на управление на акционерното дружество. С оглед мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол. На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност решението да е недопустимо (като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол) поради недопустимост на предявените искове, произтичаща от липсата на правен интерес за предявяването им. Изцяло следва да бъде споделена преценката на въззивния съд, че за ищеца, в качеството му на акционер, е налице правен интерес да иска отмяна на решенията на Съвета на директорите на ответното акционерно дружество, с които е променено управлението и представителството на същото. Доколкото, съобразно устава на дружеството, броят на членовете на Съвета се определя от общото събрание на акционерите, вземането на решения от този орган, действащ в състав, който е различен от определения от общото събрание, засяга членствените права на акционерите и по-конкретно – правото им да участват във формирането на числения и персонален състав на Съвета да директорите, осъществяващ управлението на акционерното дружество, което безспорно рефлектира върху имуществения интерес на акционерите. Отделно от това, правният интерес от предявените искове за отмяна на процесните решения произтича от вида на същите. Касае се за конститутивни искове, интересът от предявяването на които се презюмира и поради това не подлежи на доказване, за разлика от установителните искове. В този смисъл е последователната практика на касационната инстанция, която настоящият състав споделя (част от нея е цитирана в обжалвания акт). Посоченото в касационната жалба решение № 202 от 22.12.2010 г. по т. д. № 764/2009 г. на II т. о. не подкрепя поддържаното от касатора становище, поради това, че предмет на спора не е конститутивен иск, а установителен иск с правно основание чл. 71 ТЗ, за който безспорно важи изискването за доказване на правния интерес. На второ място, поставените от касатора въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на първия и третия въпрос този извод следва от обстоятелството, че въззивният акт изобщо не съдържа произнасяне по тях. Въпросите са основани на твърдението на касатора, че решението на общото събрание на акционерите от 21.10.2104 г., с което е определен състав на СД от 7 членове, не е вписано. Видно от мотивите на обжалваното решение, решаващият състав не е обсъждал дали посоченото решение е вписано или не и дали е произвело действие. Що се отнася до втория въпрос, отговорът му е изцяло относим към правилността на обжалвания акт, която, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на самото касационно обжалване, а не основание за допускането му. Отделно от това, поддържаното за въпросите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е и ненадлежно заявено. Съобразно разясненията в т. 4 от цитирания тълкувателен акт, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване, докато в случая касаторът твърди наличие само на част от него – значение за развитието на правото. На последно място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. За да е налице това основание, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда, без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на някое от основанията за неправилност, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Обжалваното решение ще е очевидно неправилно при наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, т. е. когато е постановено „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е постановено „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба, които, с оглед изложеното по-горе, не обосновават извод за наличие на това основание. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 615 евро – адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 24.04.2026 г., чието заплащане по банков път се установява от представеното преводно нареждане от 27.04.2026 г. до „Банка ДСК“. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК