Определение № 84 от 19.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 709/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. А. П., чрез пълномощника му адв. К. К., срещу определение № 4178 от 24.11.2021 г. по в. ч. гр. д. № 2680/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 14.09.2021 г., постановено по гр. д. № 2645/2021 г. по описа на Варненски районен съд за оставяне без уважение искането на жалбоподателя за главно встъпване по делото на основание чл. 225 ГПК.

В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „заявеното от лицето, поискало да встъпи по реда на чл. 225 ГПК, право на собственост по отношение на ответницата, представлява ли самостоятелно заявено субективно право; част ли е то от спорния предмет по двата иска срещу страните?“; 2. „обстоятелството, че ответницата не оспорва твърдението за притежаване на правото на собственост при условията на СИО, обуславя ли липса на правен интерес от поисканото главно встъпване в процеса за делба?“; 3. „налице ли е правен интерес от предявяване на положителни установителни искове по отношение на ищците, при наличие на влязло в сила решение, с което праводателите им са осъдени да му предадат, на основание чл. 75 ЗС владението върху 1/2 ид. ч. от процесните имоти?“; 4. „твърденията за незаконосъобразност на изпълнителните действия при извършване на публичната продан поради несеквестируемост на имотите, не обуславят ли наличието на правен интерес от предявяване на положителен установителен иск?“.

Ответниците по жалба са изразили становище за нейната неоснователност.

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт.

По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от К. И. Т. и Д. И. Т. срещу Е. Б. П. искове за допускане на съдебна делба върху дворно място, находящо се в землището на [населено място], [община], област В., представляващо парцел , кв. 57 по плана на селото, впоследствие разделен на: УПИ , с площ от 1120 кв. м., в кв. 10 по плана на [населено място] с идентификатор № * по кадастралната карта на населеното място, УПИ , с площ от 1400 кв. м., в кв. 10 по плана на [населено място] с идентификатор № *, както и на изградените в същия жилищна сграда на два етажа с РЗП от 239 кв. м., с идентификатор № **, складова част от 55 кв. м., тераси с обща площ от 19 кв. м., гараж в западната част, както и складови помещения в източната част на имота с обща площ от 90,30 кв. м., ведно с всички подобрения в имота /малък басейн, тенис корт, оранжерия и производствен комплекс – гъбарник/. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са придобили по 1/4 ид. ч. от имотите по силата на договор за дарение, сключен с родителите им, обективиран в нотариален акт № 78/2011 г. Сочат, че праводателите им са придобили общо 1/2 ид. ч. от имотите въз основа на проведена публична продан по изпълнително дело № 20087180400130 по описа на ЧСИ С. Д., рег. № * и влязло в сила постановление за възлагането им от 20.01.2009 г. Излагат доводи, че по силата на нотариален акт № 68, том I, дело № 269 от 1980 г., Г. П. е придобил по време на брака си с Е. П. процесния недвижим имот, ведно с построената в същия жилищна сграда, стопанска сграда и подобренията в него. Твърдят, че имотът е станал СИО, която е била прекратена с провеждането на принудително изпълнение върху притежаваната 1/2 ид. ч. от съпруга –длъжник – Г. П..

Ответницата е оспорвала исковете. Посочила е, че имотите са СИО на нея и съпруга, доколкото са придобити през 1980 г. по силата на сключен договор за покупко-продажба по време на брака им. Възразила е, че праводателите на ищците не са станали собственици на 1/2 ид. ч. от делбените имоти поради незаконосъобразност на изпълнителните действия по насочване и извършване на публичната продан върху несеквестируемо имущество.

С молба от 09.09.2021 г. Г. П. е отправил искане за главно встъпване в производството по реда на чл. 225 ГПК. В същата е посочил, че праводателите на ищците не са придобили собствеността върху 1/2 ид. ч. от процесните имоти поради проведената незаконосъобразна публична продан. Твърдял е, че той и съпругата му са собственици на делбените имоти. Претендирал е с решението по допускането на делбата да се приеме за установено спрямо страните, че той и съпругата му Е. П. са собственици на имотите въз основа на възникналата СИО върху тях. В уточнение, направено в о. с. з. на 14.09.2021 г. е посочил, че предявява положителен установителен иск, спрямо едната страна – ответницата за установяване, че процесните имоти са СИО и спрямо другата страна – ищците, че е собственик на 1/2 ид. ч. от процесните имоти.

За да приеме за неоснователна заявената претенция за главно встъпване по делото, въззивният съд е изложил съображения, че когато трето лице заявява самостоятелни права върху делбения имот, то може да встъпи главно в делбения процес по реда на чл. 225, ал. 1 ГПК, за да се избегне последващ спор между него и страните по делото за делба – т. 1 на ППВС № 4/1964 г. и т. 3 на ТР № 3/2013 г., ОСГК на ВКС. За допустимостта на искането е от значение дали третото лице твърди, че е носител на право, което изключва правата на страните по спора, т.е. то заявява самостоятелни права върху предмета на спора. Интерес от главно встъпване е налице не само когато правото на третото лице е тъждествено с предмета на спора, но и винаги, когато това право е несъвместимо с правото, заявено с първоначалния иск, т.е. третото лице трябва да има интерес да се отхвърли претенцията на ищеца, защото уважаването й изключва неговото собствено право. В случая третото лице не заявява самостоятелни права спрямо ответницата по повод на процесните имоти. Последната и не оспорва от своя страна твърденията на съпруга си за притежаването на права в СИО. Спрямо нея не е налице заявяване на самостоятелни права от страна на молителя, поради което същият няма интерес от допускане на исканото главно встъпване в производството. Заявеният петитум за приемане за установено спрямо страните в делбата, че Г. и Е. П. са собственици при условията на СИО на процесните имоти, касае недопустим иск, който не следва да бъде разглеждан в производството по съдебна делба. Освен това, макар и да са заявени самостоятелни права на молителя спрямо ищците в производството, същите касаят проведената публична продан на 1/2 ид. ч. от процесните имоти. Изложените фактически твърдения са свързани с твърдяна незаконосъобразност на публичната продан поради несеквестируемостта на имотите към момента на насочване на принудителното изпълнение и извършване на публичната продан. Посоченото основание за незаконосъобразност на публичната продан не е измежду предвидените в чл. 496, ал. 3 ГПК, според който ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК, във връзка с лицата, които имат право да наддават, както и при невнасяне на цената. Подобни факти не се твърдят, респективно молителят не предявява претенцията си на соченото основание. В производството по съдебна делба, е допустимо съединяването с установителни искове, насочени към установяване на собствеността върху делбените имоти. Ето защо, в същото би могло да бъде разглеждан иск за оспорване на действителността на публичната продажба по реда на чл. 496, ал. 3 ГПК. В настоящия случай, обаче в молбата за допускане на главно встъпване макар и да се навеждат твърдения за самостоятелни права, не се посочват доводи за никое от горните възможни нарушения, поради което е прието, че липсва интерес от предявяването на сочения положителен установителен иск и спрямо ищците, доколкото единствената изрично предвидена срещу публичната продан защита, е тази по чл. 496 ГПК. Аналогични твърдения във връзка с незаконосъобразността на принудителното изпълнение са релевирани и от ответницата в отговора на исковата молба, поради което същите биха могли да бъдат взети предвид при произнасяне по същество. За пълнота на изложението, е посочено, че постановеното решение по в. гр. д. № 3064/2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е уважен иска на Г. П. срещу праводателите на ищците, за предаване на владението на 1/2 ид. ч. от процесните имоти, на основание чл. 75 ЗС, не формира сила на пресъдено нещо по повод на собствеността. Същото касае произнасяне по иск за предаване на владението като фактическа власт върху 1/2 ид. ч., при който съдът не изследва правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на иска. Доводите, че с цитираното решение е установена незаконосъобразността на публичната продан поради насочването на принудително изпълнение върху несеквестируемо имущество, не са приети за основателни.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Преценката за допустимост на главното встъпване се прави въз основа на това дали претендираното от главно встъпващия право е несъвместимо с претендираното от първоначалния ищец право, както и дали предявения от главно встъпващия иск или искове са процесуално допустими. В мотивите на тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9б, е прието, че главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. Главното встъпване е допустимо, ако така предявените искове са процесуално допустими, което не е било налице в настоящата хипотеза.

Поставените въпроси /първи, втори и четвърти/, които се свеждат до процесуалната допустимост на исковете, които жалбоподателят е предявил срещу страните, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени в съответствие със съществуващата съдебна практика, включително и тълкувателна такава. В цитирания смисъл е и определение по ч. гр. д. № 145/07.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2763/2016 г. на ВКС, второ г. о. Третият въпрос, който е свързан със силата на пресъдено нещо на решението по владелчески иск, който има за предмет не право, а фактическо състояние, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Правоприемниците не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 75 ЗС, тъй като правните последици от уважаването му настъпват само в правната сфера на нарушителя. Този въпрос не е и обуславящ за изхода на делото, а съображенията, свързани с него, са изложени от въззивния съд като допълнителни.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото жалбоподателят следва да заплати на ответницата по жалба Д. И. Т. разноски в размер на 300 лв. /за адвокатско възнаграждение/ съобразно представените доказателства за действителното им извършване. Ответникът К. И. Т. не е представил доказателства за направени разноски, поради което такива в негова полза не трябва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,