Определение № 377 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3755/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура - София срещу решение № 647/15.06.2021 г. по гр. д. № 908/2021 г. на Апелативен съд – София, седми граждански състав.

Ответникът И. Х. Т. не е подал отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното.

Предмет на обжалване е цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 260961/02.11.2020 г. по гр. д. № 9185/2019 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от И. Х. Т. против Прокуратура на РБ (ПРБ) за сумата от 8 000 лв. - обезщетение на неимуществени вреди от неоснователно водено в периода от 01.04.2009 г. до 07.04.2016 г. наказателно производство – образувано по досъдебно производство № 614/2018 г. по описа на РУ – Троян за престъпление по чл. 321, ал.3, предл. последно във вр. с ал. 1 вр. с чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 209, ал. 1 НК и приключило с влязло в сила определение по НАХД № 2008/2015 г. на Районен съд – Плевен е присъдено обезщетение в горния размер и разноски в полза на ищеца.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че е предвид изложените в исковата молба твърдения за „неоснователно“ водено наказателно производство (от една страна) и за неразумно дългата му продължителност (от друг страна) се касае за претенция за вреди от нарушаване на правото на ищеца делото му да бъде разгледано и решено в разумен срок при определяне глобално на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Развити са доводи, че обезщетението по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ се поглъща от основанието, на което ищецът следва получи обезщетение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ), поради което не следва да се постановява и отделен диспозитив по него. Претенцията за обезвреда от неразумен срок на воденото наказателно производство (чл. 2б ЗОДОВ) е приета за доказана в своето основание. За да направи този извод, съдът е обсъдил общата продължителност на горното производство, предметът му, фактическата и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или законни представители, на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Така е установил, че наказателното производство срещу ищеца е продължило неразумно дълго – почти седем години. В тази насока е направено съждение, че досъдебното производство (под ръководството и контрола на прокурора) е било зле проведено, с постоянна промяна на престъпленията, в извършването на които ищецът е уличен, повечето от които са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, което е налагало предприемането на множество процесуални действия по разследването – предявявания, разпити, съпътствано с многократно връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения и по други причини. Изтъкнато е, че хаотично и без нужните умения представителите на ответната ПРБ са подходили в действията си по приключване на наказателното производство, което е довело до внасяне на обвинителен акт, вместо изготвяне на предложение за освобождаване от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК, до обжалване на актовете на съдилищата за процесуалния ред, по който в случая следва да се ангажира отговорността на дееца, което, като крайна последица е обусловило прекратяването му, поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване. При преценка на обстоятелствата от значение за приложение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД втората инстанция е съобразила събраните по делото данни, че ищецът тежко понесъл повдигнатите обвинения, бил е злепоставен публично, изпаднал в изолация и преживял срив по причина, че в зрелите години на своя живот бил опозорен пред близки, роднини и приятели в резултат от образуваното срещу него наказателно производство. Отчетени са и действията на разследващите органи в причинна връзка с неразумната продължителност на наказателното производство (както вече се посочи - от около 7 години), поради което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е присъдена сумата от 8 000 лв. като справедливо и адекватно обезщетение на засегнатите нематериални блага.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които счита значими за изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. „Дали искът по чл. 2б ЗОДОВ предвиждащ право на обезщетение за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок представлява самостоятелен иск, различен от този по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ или е част от последния и при обективното им съединяване се поглъща от последния?“;

По въпроса се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 122/28.10.2020 г. по гр. д. № 611/2020 г. и решение № 161/15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г. и двете по описа на III г. о.

2. „Задължен ли е съдът, сезиран с иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между увреждането и претендираните неимуществени вреди като негова пряка и непосредствена последица?“

Тук страната се позовава на противоречие с разясненията по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

Иска се селектиране на касационната жалба и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Предвид изложените в исковата молба твърдения за обстоятелствата, на които се основава искането е налице нередовност на сезирането. От една страна, ищецът е твърдял, че е понесъл подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди, произтекли от „неоснователно“ водено срещу него наказателно производство, което било прекратено поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване, а от друга – че е нарушено правото му по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (за разглеждане и решаване на делото в разумен срок). Тези фактически обстоятелства са заявени отново и във въззивното производство. Там ищецът като жалбоподател е поддържал, че психическите травми и стрес, за които претендира заплащане на обезщетение са причинени от неправомерно обвинение (от неправомерното му привличане като обвиняем) и са обусловени също от продължителността на делото (за да понесе „отговорност прокуратурата и за в бъдеще по – прецизно да си върши работата“), прекратено поради изтичане на абсолютна давност. Визираното несъответствие във фактическите обстоятелства, на които ищецът се позовава в претенцията си за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди сочи на нередовност на исковата молба.

С оглед на горното, съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Ето защо се налага да се допусне касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК.

За касационното обжалване прокуратурата не дължи държавна такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.