Определение № 3039 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 539/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. И. срещу решение № 200 от 11.10.2024 г. по гр. д. № 333/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение № 63 от 08.04.2024 г. по гр. д. № 467/2023 г. на Районен съд – Троян, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от жалбоподателката срещу К. Т. К. искове с правни основания чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 5 600 лева - главница, произтичаща от договор за заем от 07.05.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, както и за заплащане на сумата 53. 52 лв. – лихва за забава върху главницата за периода: 25.06.2023 г. – 24.07.2023 г.. Касаторката поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че при постановяването на обжалваното решение, в противоречие с процесуалния закон, не са обсъдени писмени доказателства, които са от значение за изхода на спора (удостоверение за инвестиционно злато, издадено за периода 26.08.2017 г. - 07.05.2022 г.; удостоверения от НАП — Велико Търново и Община – Троян). Излага доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл. 155 ГПК, относно процесуалното задължение на съда да съобщи на страните за служебно известните му факти, с оглед реализиране на правото им на защита в исковия процес. Поддържа, че въззивният съд е обсъдил частично и избирателно изслушаните по делото свидетелски показания, като не се е аргументирал защо кредитира показанията на едни от свидетелите (тези на ответника), а на други – не кредитира. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Допустимо ли е въззивният съд като инстанция по същество да нарушава Тълкувателно решение № 1/13 г. ОСГТК и в решението си да не обсъжда всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да не обсъжда всички доводи, основните възражения и аргументи на страните по предмета на спора?“; 2. „Налице ли са правни пречки пред решаващия съд да разгледа и обсъди основните писмени доказателства, които въззиваема страна изрично посочва като основни доказателства, по които иска съдът да формира изводи, защото произнасяне по тях липсва в първоинстанционното решение?“; 3. „Допустимо, законосъобразно и съответстващо на практиката на ВКС ли е въззивният съд да потвърди решение на първа инстанция, съдържащо процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало - чл. 6, ал. 2 ГПК, което въззивната страна изрично е описала във въззивната жалба?“; 4. „Допустимо ли е съдът в решението си да нарича „неотносими и незаслужаващи обсъждане“ доказателства, за събиране на които вече има произнасяне, че са относими и допустими, и именно съдът ги е приел като такива по време на съдебното дирене?“; 5. „При разпределена доказателствена тежест по чл.154, ал.1 ГПК, допустимо ли е въззивният съд да изложил мотиви в решението си единствено за наличието/липсата на доказване на правното основание, твърдяно от ищеца, без да обсъди наличието/липсата на доказване на правното основание, твърдяно от ответника, без да обсъди има ли правни последици за ответника след доказване на неверните му твърдения?“; 6. „Допустимо ли е въззивният съд да въвежда основание на процесния паричен превод, различно от това, което твърдят страните?. Ограничен ли е съдът до така въведените от страните твърдения за основанието на процесния паричния превод или може да въвежда свои предположения относно основание, за да отхвърли иска?“. Допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са посочени бланкетно, без излагане на конкретни обстоятелства или посочване на относима съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателката релевира и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, обоснована с неправилно разрешаване на горепосочените въпроси и допуснати в техния контекст нарушения на процесуалния закон.. Ответникът по касационната жалба – К. Т. К. подава писмен отговор, в който оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по обуславящ иск с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима. Производството по делото е образувано по предявен иск с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, кумулативно съединен с иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено в процеса от приетото платежно нареждане (кредитен превод), че на 17.05.2022 г. ищцата е превела по банкова сметка на ответника сума в размер на 5 600 лв., като в платежното нареждане е посочено като основание на превода - „захранване на сметка“. Намерил е за установено също, че ищцата е баба на бившата съпруга на ответника, както и че ищцата е поканила писмено ответника К. Т. К. да върне в 10-дневен срок от получаването на поканата процесната сума, като поканата е получена от К. на 14.06.2023 г.. Решаващият съд е счел за спорно по делото основанието, на което ищцата Д. И. е превела процесната сума по банковата сметка на ответника. Посочил е, че в производство по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал средства в заем, а ответникът следва да докаже своите възражения: че средствата са дадени на друго основание, че задължението е погасено и др.. Поради това е заключил, че основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него. За да приеме предявения иск за неоснователен, въззивният съд е счел, че от приетите доказателства и техния анализ не е възможно да се направи извод, че ищцата е предала, а ответникът е получил сумата от 5 600 лв. по договор за заем. Посочил е, че в платежното нареждане от 17.05.2022 г. като основание за извършения превод е записано „захранване на сметка“, което не доказва поето от ответника насрещно задължение за връщане на процесната сума. Заключил е, че от самия факт на предаване на сумата, който е установен по делото, при липса на други доказателства, не може да бъде направен извод, че страните са сключили договор за заем. Приел е, че не следва да се кредитират показанията на разпитаните по делото свидетели, тъй като същите нямат непосредствени впечатления за постигане на съгласие между страните за сключване на договор за заем – техните твърдения касаят единствено закупуването на вещи за обзавеждане на жилището на ответника и бившата му съпруга, но не и основанието, на което е получена процесната сума и евентуално поето от него задължение за връщането й. Същото е счел за важимо и спрямо дадените от страните обяснения по реда на чл. 176 ГПК. Посочил е, че в хода на производството пред районния съд от страните са ангажирани и други доказателства, които не дължи да обсъжда, тъй като са неотносими към предмета на спора. С тези решаващи фактически и правни съображения е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове. По основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира следното: Първите два въпроса и пети въпрос се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички приети и относими доказателства в мотивите на своето решение. Същите са свързани с наведени от касатора оплаквания, че не са обсъдени представени от него писмени доказателства, които са от значение за изхода на спора - удостоверение за инвестиционно злато, издадено за периода 26.08.2017 г. – 07.05.2022 г. и удостоверения от НАП — Велико Търново и Община – Троян, както и че въззивният съд не е изложил аргументи по наведените от ответната страна възражения срещу предявения иск, респективно относно твърдяното друго основание на процесното правоотношение, а именно договор за дарение. Обобщеният от горепосочените три въпроса на касатора процесуалноправен въпрос удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като има обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор. Спрямо него не се установява наличието на наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото по същия има трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства, и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Следва да бъде посочено, че въззивният съд има задължение да прецени и обсъди в тяхната съвкупност единствено правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като в мотивите си обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, излагайки аргументи при разноречиви доказателства защо кредитира едните, а другите - не. Въззивният съд е процедирал в съответствие с горепосочената практика, като е приел, че сочените от касатора писмени доказателства са неотносими към предмета на спора и не следва да бъдат обсъждани, доколкото от тях не се установява спорното по делото обстоятелство - основанието, на което Д. И. е превела процесната сума по банковата сметка на ответника. При правилно разпределена доказателствена тежест по предявения иск, включваща доказване на твърдяното основание за предаването на процесната сума от този, който го твърди, решаващият съд е съобразил относимата практика на ВКС, според която при спор относно основанието на твърдян договор за паричен заем, доказателствената тежест е на страната, позоваваща се на последния, която при условията на пълно и главно доказване следва да установи предаването на паричната сума в заем и задължение за връщането й от насрещната страна по предявения иск (решение № 875/11.01.2006 г. по гр.д. № 431/2005 г. на ВКС, II г.о.). Ако не бъде проведено успешно такова доказване искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД подлежи на отхвърляне като неоснователен. Гласните доказателства в процеса също са ценени като неотносими към факта на сключване напроцесния договор за заем, респективно към основанието за предаване напроцесната парична сума, поради което решаващият съд не ги е обсъждал. Наличието на съвременна безпротиворечива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ненуждаеща се от осъвременяване или корективно тълкуване, с която атакуваното решение е съобразено, обуславя извод за отсъствие както на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на другото релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите поставени от ищцата въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос представлява довод за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, рефлектирали върху правилността на постановеното от въззивната инстанция решение. Съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения, за да е налице основание за допускане на касационния контрол поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за извършената преценка на приетите доказателства. Следва да бъде посочено, само за пълнота, че решаващите изводи на въззивния съд са основани на недоказване от страна на ищцата на фактическия състав на заемното правоотношение, а не на ценени доказателства, събрани в нарушение на правилата на ГПК. Отговорът на поставения четвърти въпрос също предполага преценка на относимостта на събрани по делото доказателства (удостоверение за инвестиционно злато, издадено за периода 26.08.2017 г. - 07.05.2022 г.; удостоверения от НАП — Велико Търново и Община – Троян), която съгласно дадените в цитираното тълкувателно решение задължителни указния е недопустимо да бъде извършвана в настоящото производство по чл. 288 ГПТК. Шестият въпрос отново съставлява оплакване за неправилност на атакуваното решение под формата на допуснато нарушение на процесуалния закон. Поради неосъществено общо основание за допускане на касационното обжалване, не е необходимо обсъждането на релевираните допълнителни основания по тези въпроси. Независимо от това следва да бъде посочено, че ищцата не е обосновала допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както е предвидено в т. 4 TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочила кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновала настъпили изменения в законодателството или обществените условия, налагащи тълкуване от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е регламентирана в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, различно от касационните основания от чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито квалифицирани състави на неправилност не са налице спрямо обжалваното решение. Съобразно изхода на настоящото дело и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 1 200 лв., съставляваща хонорар за един адвокат в касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение