Определение № 779 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3674/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №6185/08.08.2022 г. на С. Т. Б., чрез адв. Д. Л. Ф. от САК, срещу решение № 103/23.06.2022 г. по в.гр.д. № 217/2022 г. на Апелативен съд- Пловдив в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба на С. Т. Б. срещу определение № 260015/24.03.2022 г., постановено по гр.д. № 189/2020 г. по описа на Окръжен съд –Пазарджик, с което е оставена без уважение негова молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 260001/28.01.2022 г., в частта му за разноските от 152 лв., присъдени в тежест на ищеца, съразмерно с отхвърлената част от исковете от първоинстанционния съд. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на атакувания акт, иска се неговата отмяна. Поддържа се, че необосновано въззивният съд приел, че решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е приложимо само в хипотеза на предявен иск за прогласяване на нищожност на клауза по потребителски договор, но е и в случаите, когато неравноправността е въведена като преюдициален въпрос, обуславящ основателността на предявена реституционна претенция. В изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване сочат наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърди, че по въпроса: Съвместим ли е чл. 78, ал 3 от ГПК, съгласно който ответникът има право на разноски съответно на отхвърлената част на иска, с член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и с принципът на ефективност в хипотезата, в която потребителят е предявил кондиционен иск за връщане на облагите, получени от кредитора въз основа на клаузи, чиято неравноправност е релевирал като преюдициален въпрос, без да е предявил отделен иск за установяване на неравноправния характер на тези клаузи. Сочи се противоречие с решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 Ответникът по частната жалба „УниКредит Булбанк“ АД, в писмен отговор оспорва жалбата. Предвид данните по делото, частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, тъй като същия не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Той не е обуславящ изхода на делото и не може да бъде изведен от дадените от въззивния съд правни разрешения. В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В обжалваната част от решението, с характер на определение, въззивния съд действително е посочил, че не споделя доводите на ищеца, че по спора е приложимо разрешението в решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, във връзка с Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, тъй като разгледаната в посоченото решение хипотеза е различна от настоящата, и е във връзка с допуснат по преюдициално запитване въпрос касаещ съвместимостта на законния режим за разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испански закон за граждански процедури, може да се стигне до това продавачът или доставчикът да не бъде осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми. Приел е също, че в настоящия случай не е бил сезиран изрично с иск за установяване на неравноправния характер на договорна клауза. За да направи решаващ извод за неоснователност на частната жалба обаче, приемайки, че отговорността за разноските следва да се разпредели по общия ред на чл.78 ГПК, въззивният състав е изложил мотиви, според които отхвърлянето на предявените искове с правно основание чл.55 от ЗЗД, не е обусловено от въпроса за неравноправността на клаузата на чл.10, ал.9 от договора за кредит, и че такъв въпрос, като ирелевантен за правилното разрешаване на спора, не е бил разгледан по същество от въззивната инстанция. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение