Определение № 2030 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 490/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, В. В. П., срещу решение № 6343 от 19.11.2024 г. по гр. д. № 6420/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20033421 от 03.05.2022 г. по гр. д. № 45303/2019 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваната част, с която по предявени искове по чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че В. В. П. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата 20 150,84 лева, представляваща предсрочно изискуема главница, считано от 07.06.2021 г. по договор за потребителски паричен кредит № 1684879 от 15.12.2014 г., сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД в качеството на кредитодател и В. В. П. в качеството на кредитополучател, вземанията по който са цедирани на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.11.2017 г. и Приложение № 1 към договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на настъпване на предсрочната изискуемост - 07.06.2021 г. до окончателното плащане на задължението, и сумата 1055,62 лв. - възнаградителна лихва за периода 21.02.2017 г. - 20.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 20.11.2018 г. по ч. гр. д. № 69717/2018 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че особеният представител може надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, вкл. уведомление за извършена цесия. Изтъква, че като назначен особен представител в процедура по чл. 47, ал. 6 ГПК може да упражнява само и единствено процесуалните права на страната. Поддържа, че е налице константна съдебна практика, че за да породи извършената цесия действие по отношение на длъжника, е необходимо до него да е достигнало изявление на цедента за прехвърляне на вземането, което намира да не е осъществено в конкретния спор. Излага, че по делото е недоказана легитимацията на ищеца и предвид липсата на доказателства за твърдяното прехвърляне на процесните вземания. Позовава се на осъществено съществено процесуално нарушение от въззивния съд, изразяващо се в неразглеждане на подадена от него молба за отмяна на дадения ход по същество по делото по причина на ангажираност на особения представител с явяване по друго дело. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Може ли особеният представител надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, в това число и уведомление за извършена цесия?

2. Може ли особеният представител надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, в това число и уведомление за обявяване на кредит за предсрочно изискуем?

3. Следва ли да бъде отменен даден ход по същество при депозирана след провеждане на открито съдебно заседание молба с доказателства за служебна ангажираност на особения представител?

Поддържа, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по т. 6 от ТР 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. 2639/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. 5759/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с което обосновава искането си за допускане до касация по въпросите на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи и друга съдебна практика, неотговаряща на дефиницията на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По третия въпрос поддържа, че е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че с даването на отговор на въпроса ще се преодолее липсата на изрична правна уредба.

Ответникът по касация, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на облигационно правоотношение, възникнало между „Уникредит Кънсюмър файненсинг“ ЕАД и ответника по договор за банков кредит, като е кредитирал събраното заключение по СГЕ, че подписите за „потребител“ в договора за потребителски кредит и приложените към него общи условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева и погасителен план, са изпълнени от ответника П.. Добавил е, че не е подписана страницата с „лични данни на потребителя“, но общите условия са подписани на всяка страница и в същите е посочено за кой договор се отнасят. Извършил е служебна проверка за съответствие на клаузите на договора с императивните разпоредби на ЗПК и намерил, че е спазена изискуемата форма, приложен е погасителен план с посочена разбивка на сумите по пера за всеки месец и не е налице нищожност на договора или на клаузи от същия, извън установените от първоинстанционния съд като неравноправни клаузи.

Въззивният съд е счел за неоснователни поддържаните от ответника възражения, че не е надлежно уведомен за извършената цесия. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че преди предявяване на иска по чл. 422 ГПК ищецът не уведомил надлежно длъжника за извършената цесия, въпреки направените опити за връчване. Изтъкнал е, че независимо от това с получаването на исковата молба и приложеното към нея уведомление за цесия и пълномощно от стария към новия кредитор, е осъществено надлежно уведомяване на длъжника. Добавил е, че макар законът да сочи, че уведомлението следва да изхожда от стария кредитор, за да настъпят последиците на чл. 99 ЗЗД, няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за изпълнение на това задължение, което в случая е сторено и което обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство на основание чл. 235 ГПК. Намерил е за неоснователно заявеното оспорване от ответника на представеното по делото пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжника за извършената цесия, поради това че не владеел български език. Изтъкнал е, че ответникът няма правен интерес от такова оспорване, като се е позовал на задължителната практика по Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. д. № 5/2014г. на ОСГКТ на ВКС, предвиждаща, че единствено мнимо представляваният разполага с правото да се позове на недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Обобщил е, че с получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея ответникът следва да се счита за надлежно уведомен за извършената цесия, в която насока се е позовал на практиката на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 137/2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и решение № 78/2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

По спорния въпрос дали препис от искова молба с приложено към нея уведомително писмо за извършената цесия, изходящо от стария кредитор, може да бъде връчен надлежно на назначен по делото особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и дали такова връчване би произвело действие на цесията в отношенията между длъжника и новия кредитор се е позовал на практиката на ВКС по решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и споделил даденото с последната разрешение, че връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Възприел е мотивите на съдебния акт, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването правни последици. Добавил е, че в цитираното решение се обсъжда валидността на материалноправно изявление за предсрочна изискуемост, направено от банката чрез връчване на уведомление към искова молба на назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, но счел, че приетите разрешения с това решение на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление за извършена цесия, връчено по аналогичен начин. Допълнил е, че да се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство, което противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в чл. 9 ГПК. Подчертал е, че в правната теория се приема, че особеният представител разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от обжалване, но няма пречка той да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса.

Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията на ответника, че от доказателствата по делото не ставало ясно, че вземането наистина е било прехвърлено. Посочил е, че с договора за цесия са прехвърлени и други вземания, изброени в приложението, но техните данни са заличени, като са представени единствено страниците, касаещи вземанията към П., но намерил, че последните съдържат достатъчна информация за цедирането на процесните вземания.

Позовавайки се на цитираната практика по решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, че когато в исковата молба е обективирано изявление на банката ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, е счел за неоснователни и възраженията на особения представител за ненадлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Въззивният съд е кредитирал заключението на приетата от първоинстанционния съд експертиза, като е посочил, че е изготвена от експерт, притежаващ необходимите специални знания в областта на съответните науки, изпълнил е обективно и пълно поставените задачи, като не са налице основания съдът да не даде вяра на същите и да не ги ползва за разрешаване на правния спор, предмет на делото. Допълнил е, че вещото лице се е запознало с приложените по делото документи, като е изискало и са му били предоставени справки от информационните системи на цесионера и цедента, поради което е счел за неоснователни оплакванията на въззивника, че експертизата е изготвена едностранчиво и не установява обективно размера на задълженията му по договора за кредит.

По тези доводи и като е съобразил, че не са направени други оплаквания с въззивната жалба, е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите два въпроса са обсъдени от въззивния съд и са обусловили правните му изводи, но по въпросите не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната от касатора практика по ТР № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. 2639/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. 5759/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, е неотносима. С т. 6 на ТР № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса как се определя размерът на възнаграждението на особен представител на разноски на ищеца, без тълкувателният акт да съдържа относими мотиви към формулираните правни въпроси. С решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. 2639/2014 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. 5759/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО е прието, че няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията, като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Макар и неотносима към поставените въпроси, практиката е съобразена от въззивния съд при произнасянето му по поддържаното от ответника възражение, че липсва уведомяване от цедента.

Относима към въпросите е цитираната от въззивния съд практика по решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и даденото с последната разрешение, че връчването на назначения особен представител на ответника по реда на чл. 47 ГПК представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник, която практика е съобразена от въззивния съд, като съдът не се е отклонил от нея, давайки отговор на поставените въпроси, респективно не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът не е обяснил значението на формулирания трети въпрос за правилното решаване на спора. Действително е налице подадена от него молба след даден ход на устни състезания с искане за неговата отмяна, но с молбата не са заявени процесуални действия, които страната е искала да извърши и които да налагат отмяна хода на устни състезания. Не е вярно твърдението на касатора, че молбата не е разгледана, видно от постановеното разпореждане по последната. Касаторът заявява въпроса при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да обоснове последната съобразно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не твърди и не сочи противоречива практика на съдилищата, създадена поради нееднозначно тълкуване и прилагане на закона, а твърди, че с отговора щяло „да се преодолее липсата на правна уредба“, каквато не е налице предвид законовата разпоредба на чл. 253 ГПК, уреждаща предпоставките за отмяна на определение, с което не се слага край на делото. По тези мотиви и с оглед неизпълнението от касатора на задължението му да обоснове допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва разноски за платен депозит за възнаграждение на особен представител в размер на сумата 600 лв. и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК има право на разноски за представляването му от юрисконсулт за сумата 300 лв., които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение