Определение № 60380 от 02.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 1901/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК. Образувано е по частната касационна жалба (с вх. № 486 от 27.ІV.2021 г.) на Д. Д. М. от София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 16 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 2 - ри с-в, от 13.ІV.2021 г., постановено по ч. т. дело № 244/2021 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на М. срещу отказа на първостепенния съд /ОС-Пазарджик/ да измени решението си за отхвърляне на неоценяемия конститутивен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК по гр. дело № 129/2020 г. в частта му за разноските - вкл. „и за разликата над присъдените допълнително 150 лв. и претендираните 350 лв. за адвокатско възнаграждение“, за което преди това е приел, че следва да бъде намалено - по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, предвид неговата прекомерност „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, частният касатор М. претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция по съществото на искането с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, с който да му бъдели присъдени разноски в размер на още 200 лв. /двеста лева/, представляващи част от платеното от него сборно минимално адвокатско възнаграждение за един негов адвокат от САК, а именно 300 лв. за изготвянето на искова молба и 500 лв. за осъществено процесуално представителство на ищец в производство по неоценяем иск с правно основание по чл. 517, ал. 4 ГПК. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в съдържанието на частната му касационна жалба, подателят й обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение по чл. 248, ал. 3, изр. 2-ро ГПК съставът на Пловдивския апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Опр. № 670/19.Х.2015 г. на ІV-то г.. по ч. гр. дело № 3982/2015 г., по следния процесуалноправен въпрос: „Следва ли съдът да присъди поне минимума на възнаграждението, дължим за един адвокат, по всеки един отделно уговорен адвокатски хонорар за отделен адвокатски труд по различни дейности, извършвани по едно дело, т.е. обвързан ли е съдът с тази уговорка в договора за правна помощ, за да присъди минимумът за възнаграждението по всяка една извършена от адвоката дейност по делото или съдът е свободен да присъди общо минимално възнаграждение, въпреки уговорката между клиент /страна/ и адвокат?“ По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация „Медицински център`1 - Септември“ ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразило чрез своя управител както по допустимостта на частното касационно обжалване в процесния случай, така и по основателността на бланкетното оплакване на М. за неправилност на атакуваното от него въззивно определение по чл. 248, ал. 1, предл 2-ро ГПК, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Пловдивския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Д. Д. М. от София ще следва за се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице поле на частното касационно обжалване са следните: За да остави без уважение частната въззивна жалба на М. срещу първоинстанционното определение по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, съдържащо отказ за присъждане на повече от 150 лв. допълнително адвокатско възнаграждение в тежест на ответното търговско дружество /ЕООД/ по иска с правно основание по чл. 517, ал. 4 ГПК, въззивната инстанция е приела, че при основателност на противопоставеното от последното възражение по чл. 78, ал.п 5 ГПК, се явява ирелевантна за такова редуциране съдържащата се в договора за правна защита и съдействие от 5.VІІІ.2020 г. „разбивка“, според която 300 лв. от уговорения хонорар били за изготвяне на исковата молба, а разликата до пълния размер на хонорара от 800 лв. /или 500 лв./ била „за водене на делото пред първоинстанционния съд“. Напротив, валидността на въпросната „разбивка“ е преценена от състава на Пловдивския апелативен съд като отнасяща се само до вътрешните отношения между страна /клиент/ и нейния адвокат, доколкото ангажирането с процесуално представителство по гражданска /търговско/ дело на ищец пред една съдебна инстанция, имплицитно включва изготвянето на искова молба и внасянето й в канцеларията на първостепенния съд, без което той не би бил надлежно сезиран със съответния спор. Констатирано е било в тази връзка, че приложима е последната редакция на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в сила към датата на сключване на договорна за правна защита и съдействие /5.VІІІ.2020 г./. Според чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата минималното адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на ищец по гр. /респ. – търговско/ дело по неоценяем иск, задължително включващо изготвянето и депозирането пред съд на искова молба, следва да е в размер на 600 лв. (шестстотин лева) – а не 800 лв. както се поддържа от страна на настоящия частен касатор. При съпоставка между тази аргументация в атакуваното въззивно определение на Пловдивския апелативен съд, от една страна, а – от друга, с мотивите, изложени към цитираното и представено по настоящето дело Опр. № 670/19.Х.2015 г. на състав на ІV-то г.о. на ВКС по ч. гр. дело № 3982/2015 г., не се констатира да е налице противоречие при произнасянето по релевирания от настоящия частен касатор процесуалноправен въпрос. Напротив, прието е било в акта на ВКС, че: „Въпросите за предмета на договора за поръчка между ответника и неговия адвокат, за размера на възнаграждението и начина на плащането му са въпроси на вътрешните отношения между страните по този договор“. Следователно не е налице приложно поле на частното касационно обжалване в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение