Определение № 2694 от 20.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 770/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „А1 България“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 135 от 05.12.2025 г. по в. т. д. № 175/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 81 от 14.04.2025 г. по т. д. № 59/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 135 от 20.08.2025 г.) в обжалваната му част, с която предявеният от „А1 България“ ЕАД против „Боляри Транс“ ЕООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по договор за използване на електронни съобщителни услуги № М6291240/30.07.2019 г. е отхвърлен за сума в размер на 30 337 лв. (горница над присъдения размер от 2 лв. до пълния претендиран такъв от 30 339 лв.), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Правят се оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел процесната неустоечна клауза за нищожна поради противоречие с добрите нрави, без да извърши изискуемата комплексна преценка за условията и предпоставките за това към момента на сключване на договора. Поддържа се, че процесната неустойка изпълнява основно обезпечителна и обезщетителна функция – стимулира абоната да спази договорения срок и компенсира оператора за последиците от предсрочното прекратяване, като абонатът е можел сам да ограничи размера ѝ чрез точно изпълнение на договора до изтичане на срока му, поради което не може да се приеме, че единствената цел на клаузата е да санкционира абоната или да осигури неоснователно обогатяване на оператора. Акцентира се върху спецификите на сключения между страните договор за електронни съобщителни услуги, качеството на абоната – търговец, и принципа за свобода на договарянето, закрепен в чл. 9 ЗЗД. Моли се за отмяна на въззивното решение и за уважаване на иска по чл. 92 ЗЗД в цялост, ведно с присъждане на сторените разноски за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1. Нищожна ли е клаузата за неустойка в договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги с абонат юридическо лице - търговец (т. е. при изключване приложението на Закона за защита на потребителите), с която е уговорено, че при предсрочно прекратяване на договора по желание/инициатива/вина на абоната същият дължи неустойка в размер на всички стандартни месечни такси до края на срока на договора при съобразяване на характера на престацията на мобилния оператор – предоставяне на електронни съобщителни услуги? и 2. Даденото от въззивния съд разрешение по въпроса относно критериите за преценка дали уговорената в търговски договор неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в съответствие ли е с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с практиката на ВКС и с актовете на Съда на ЕС? В подкрепа на заявените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 2 ГПК по поставените въпроси касaторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: т. 3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 50137 от 31.01.2024 г. по т. д. № 2068/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 109 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 3307/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 36 от 08.03.2017 г. по т. д. № 318/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 50104 от 11.08.2023 г. по гр. д. № 2639/2022 г. на ВКС, IV г. о. и решение на Съда на ЕС от 22.11.2018 г. по дело С-295/2017 г. Ответникът по касационната жалба – „Боляри Транс“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноските, сторени за защита пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат по делото, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото следното: Между „Боляри Транс“ ЕООД и „А1 България“ ЕАД е бил сключен договор за използване на електронни съобщителни услуги № М 6291240/31.07.2019 г. със срок на действие от 24 месеца, като последно срокът му на действие е бил продължен за още 24 месеца на 16.02.2023 г.; в последното приложение № 1 от 2023 г., в раздел VIII, т. 1, е уговорено, че ако абонатът наруши задълженията си, произтичащи от това приложение, договора или ОУ, в т. ч. ако по негово искане или вина достъпът до мрежата бъде спрян или договорът - прекратен, по отношение на която и да е услуга, в рамките на определения срок за ползване, операторът има право да получи неустойка, както следва: а) всички стандартни месечни абонаментни такси (без отстъпка), дължими до изтичане на срока на ползване за съответната SIM карта/номер и б) стойността на отстъпките, получени от абоната от цената, дължима за предоставените по договора услуги, като изброените неустойки се прилагат кумулативно; договорната обвързаност между страните е била прекратена преди изтичане на срока на договора – за 19 от услугите по желание на абоната, а за 1 от тях – по вина на абоната (незаплащане на дължими суми повече от 124 дена; от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните и кредитирано от съда, е установено, че по отношение на изготвените от ищеца сметки за неустойки не са издадени фактури, както и че в тях не е посочено за коя услуга се отнасят; от таблицата в т. 3 от експертното заключение е видно, че неустойките са начислени на базата на месечните такси за услугите за период от 19 месеца - 19 месеца по 200 лв. за 5 от услугите, 19 месеца по 30.99 лв. за 13 от услугите, 19 месеца по 46.49 лв. за 1 от услугите, както и 2 лв. – „обезщетение съгласно ОУ“, а за останалия в мрежата на мобилния оператор номер след преноса е начислена неустойка за 14 месеца по 200 лв. или според изчисленията на вещото лице сборът на неустойките възлиза на сумата от 30 339 лв. При тези данни съдът е приел, че пренесеният пред въззивната инстанция спор е изцяло правен и се свежда до това, дали клаузите, с които е уговорена неустойка в полза на мобилния оператор в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси (без отстъпка) до края на срока на договора, са нищожни. Позовавайки се на разрешенията на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и на казуална практика на ВКС, съставът на Апелативен съд – Велико Търново е приел, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като пример за такава неустойка е уговорената между страните, равняваща се на всички стандартни месечни абонаментни такси до края на срока на ползване на услугата, т. е. до края на срока на договора. Според въззивния съд по този начин се стига до неоснователно обогатяване на ищеца и до нарушаване на принципите на справедливост и равнопоставеност, тъй като при прекратен договор за доставка на електронни съобщителни услуги, в който случай абонатът не ползва услугата и съответно - операторът не разходва ресурс за доставката ѝ, ищецът получава имуществена облага от насрещната страна в размер дори по-висок от този, който би получил, ако договорът не беше прекратен (тогава таксите, които се заплащат, са с отстъпки) и то без да предоставя ползването на услугата по договора, а така очакваните вреди от предсрочното прекратяване на договора не се съразмеряват с неполучените абонаментни такси до края на уговорения срок на договора. Отделно от горното и независимо че абонатът не е физическо лице и няма качеството на потребител, т. е. не може да се ползва от защитата по ЗЗП, въззивният съд е посочил, че неустойка в размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на срока на договора, договаряна от доставчиците на мобилни услуги, трайно се приема от КЗП за нарушение по чл. 68г, ал. 1 ЗЗП и за нелоялна търговска практика. Действително, ответникът по делото е търговец, но с оглед начина на сключване на договорите и обстоятелството, че полетата се попълват от представител на ищеца - търговец, то на практика ответникът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за неустойка, поради което за неоснователни са приети доводите на мобилния оператор, че са спазени принципите на равнопоставеност и договорна свобода (чл. 9 ЗЗД). Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи правилността на обжалваното решение, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. В случая поставените от касатора въпроси не съответстват на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не могат да се квалифицират като правни въпроси по тълкуването и разясняването на абстрактна, приложима към неограничен кръг хипотези, правна норма. Те се отнасят до това дали изрични (вкл. казуистично формулирани) волеизявления на страните относно неустоечни клаузи в сключен между тях договор са нищожни или не, както и дали даденото от въззивния съд разрешение по основния спорен във въззивното производство въпрос е формиран в съответствие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с практиката на ВКС и с актовете на Съда на ЕС. Обусловени от конкретните обстоятелства и доказателства по делото (въпрос № 1) и от оценката за съответствие между обжалвания акт и съответната практика (въпрос № 2), въпросите са такива по правилността на формираните от съда изводи, а последната стои извън предметните предели на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед горното и поради неустановяване на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационна проверка, искането за селектиране на жалбата за разглеждане по същество се преценява като неоснователно. Предвид този изход от предприетото обжалване, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските, сторени за защитата му пред настоящата инстанция, доказани в размер на 1 500 евро - надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение