Определение № 60452 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2927/2021 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 10468 от 01.06.2021 г., подадена от С. Х. Й. чрез адвокат Е. С. от АК – В. против въззивно Решение № 849 от 07.05.2021 г. по в.гр.д.№ 3146/2020 г. на ОС - Варна.

Ответниците по касация М. С. Н. и Н. Б. Н. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат В. Б. от АК – В.. Възразяват срещу искането за допускане на касационно обжалване, както и срещу основателността на жалбата. Претендират разноски.

Ответницата по касация Ц. Н. К. е подала отговор на касационната жалба чрез адвокат А. К. от АК – В.. Възразява срещу искането за допускане на касационно обжалване, както и срещу основателността на жалбата. Претендира присъждането на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 3489 от 27.07.2020 г. по гр.д.№ 788/2020 г. по описа на РС – Варна, с което: 1) е отхвърлен предявения от настоящия касатор срещу Б. Х. К. (починала в хода на процеса и заместена от наследника си Ц. Н. К.), М. С. Н. и Н. Б. Н. положителен установителен иск за собственост за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът С. Х. Й. е собственик на 1/2 ид. част от имот, представляващ ПИ с идентификатор № * по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-18 от 06.03.2015 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], общ. А., В. област, [улица], с площ по скица от 459 кв.м., при граници: ПИ с идентификатори №№ *; *; * и *, при твърдения за придобиване на собствеността по давност, въз основа на владение, осъществявано в периода от 1994 г. до датата на подаване на исковата молба – 22.01.2020 г.; 2) е отхвърлен предявения от С. Х. Й. срещу Б. Х. К. (заместена от наследника си Ц. Н. К.) и срещу М. С. Н. положителен установителен иск за собственост за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от построената в поземления имот с идентификатор * по КК на [населено място], общ. А., В. област, еднофамилна двуетажна жилищна сграда, представляваща обект с идентификатор **** по КК на [населено място], общ. А., В. област, с площ от 57 кв.м. и РЗП от 117,09 кв.м., състояща се от приземен етаж с площ от 57 кв.м. и втори етаж с площ от 60,09 кв.м., основан на твърдения за придобиване на собствеността по давност, въз основа на владение, осъществявано в периода от 1994 г. до датата на подаване на исковата молба - 22.01.2020 г.

По делото за установено, че ищецът и първоначалната ответница Б. Х. К. са брат и сестра. С н.а.№ 13 от 11.07.1983 г. техният дядо по майчина линия Б. Н. Б. дарил на ищеца свой собствен имот, представляващ незастроено дворно място в [населено място], идентичен с процесния ПИ № *** по КККР. С разрешение за строеж № 569 от 25.07.1983 г. на ищеца било позволено да построи вила съгласно одобрени проекти. Последвало е сключването на договор за покупко- продажба (н.а.№ 48 от 14.02.1986 г.), с който ищецът продал на сестра си 1/2 ид.ч. от дворното място, заедно с 1/2 ид.ч. от построената в него сграда.

С договор за замяна по н.а.№ 175 от 26.10.2018 г. и договор за покупко-продажба по н.а.№ 176 от 26.10.2018 г. ищецът се е разпоредил последователно съответно с 1/10 ид.ч. (с договор за замяна срещу движима вещ) и с 4/10 ид.ч. (с договор за продажба) от притежаваните от него 1/2 ид.ч. от дворното място и от жилищната сграда в полза на П. А..

С договор за дарение по н.а.№ 69 от 25.03.2019 г. Б. Х. К. е дарила 14/19 ид.ч. на ответницата М. С. Н. (дъщеря на ищеца) от собствената си 1/2 ид.ч. от процесното дворно място, както и 1/2 ид.ч. от жилищната сграда, а на ответника Н. Б. Н. (вуйчо на ищеца и на дарителката) е дарила 5/19 ид.ч. от собствената си 1/2 ид.ч. от дворното място.

Представени са доказателства за сключени сделки (продажба от 2008 г. и дарение от 2010 г.), по силата на които майката на ищеца и на ответницата Б. Х. К. се е разпоредила в полза на дъщеря си с притежавани от нея апартамент в [населено място] и УПИ, ведно с построена в него къща, находящ се в [населено място], общ. А.. През април 2017 г. ответницата Б. Х. К. е диагностицирана със злокачествено заболяване. Анализирани са и представените писмени доказателства във връзка с местоживеенето на Б. Х. К. в релевирания от ищеца период от 1994 г. до 22.01.2020 г. (удостоверение за завършен първи клас за дъщерята на Б. Х. К. – настоящата ответница Ц. Н. К.; преписи от ученическите й книжки за периода 2003-2006 г.; извлечение от трудовата книжка на Б. Х. К. за периода 2000 - 2005 г., а също и в периода май – септември 2013 г.).

Обсъдени са и протокол от 28.05.2001 г. на община Аврен за определяне на строителна линия и ниво на строежа, издаден във връзка с разрешение за изграждане на ограда в процесния имот, в който като собственик (инвеститор) е вписан ищецът С. Х. Й., както и „техническа експертиза” от 06.08.2001 г., изготвена по искане на собствениците С. Х. Й. и Б. Х. К. относно реалната поделяемост на процесната жилищна сграда. Съгласно обясненията на ищеца в съдебното заседание на 25.01.2021 г. във въззивната инстанция, окачествени от съда като признания на неизгодни за страната факти, се установява, че през 2001 г. ищецът и сестра му са обсъждали възможността да извършат делба на сградата и по този повод наели вещо лице, което да изготви проекта за делба („техническата експертиза” от 06.08.2001 г.), както и се снабдили със скица от дата 14.05.2001 г. на парцел **, кв. 57 по ЗРП на [населено място] (процесния поземлен имот), която е издадена по искане „за делба на жилищна сграда”.

Детайлно са обсъдени показанията на разпитаните пред двете инстанции свидетели: ангажираните от ищеца С. А. (втори братовчед на ищеца и на Б. Х. К.), Д. К. М. (без родство и дела със страните), П. К. С. (без родство и дела със страните) и ангажираните от ответниците Ж. Й. Н. (вуйна на ищеца и на Б. Х. К.), Р. Г. Б. (роднина по сватовство на ищеца и ответницата Б. Х. К. от четвърта степен) и И. Б. Н. (майка на ищеца и на Б. Х. К.). Съдът изцяло е кредитирал показанията на свидетелите Ж. Й. Н. и Р. Г. Б., като се е обосновал с това, че показанията на двете свидетелки са в резултат на техни преки впечатления за продължителен период от време – повече от 20 години; и двете свидетелки са живели в съседния двор; свид. Р. Г. Б. живее в [населено място] от 2000 г., а свид. Ж. Й. Н. - от около 1970 г.; показанията на двете свидетелки се подкрепят и от писмените доказателства - удостоверение за завършен първи клас и преписите от ученическите книжки на дъщерята на ответницата Б. Х. К.; извлечението от трудовата книжка на тази ответница, от която е установено, че в периода 2000- 2005 г., а също и в периода май – септември 2013 г. тя е работила в к. к. „Камчия”, които писмени доказателства кореспондират напълно с показанията на тези две свидетелки относно изнесените от тях факти – че до 2006 година ответницата Б. Х. К. е работила в с. Близнаци и в к. к. „Камчия”, а дъщеря й е учила в същото село, както и в с. Приселци и че Б. Х. К. е живяла в имота (в жилището на първия етаж) заедно със семейството си; че през 2013 г. Б. Х. К. отново е работила в к. к. „Камчия” и през същата тази година отново е живяла в къщата – в жилището на първия етаж. Показанията на посочените две свидетелки се подкрепят и от завереното копие от „техническа експертиза” от 06.08.2001 г., относно реалната поделяемост на процесната жилищна сграда, изготвена по инициатива на двамата съсобственици, което писмено доказателство е в подкрепа на изнесеното от двете свидетелки, че след като ищецът е прехвърлил на сестра си половината от процесния имот, двамата са си разделили ползването на жилищната сграда. От показанията на свидетелката И. Б. Н. съдът е приел за установени фактите, потвърдени от свидетелите Ж. Й. Н. и Р. Г. Б., а именно, че Б. Х. К. е живяла в жилището на първия етаж от къщата, както и че ответницата М. С. Н. и съпругът й са правили ремонт на първия етаж – сменили са дограмата и вратите. В останалата им част показанията на И. Б. Н. са относно факти, които не са от значение за повдигнатия спор.

Формиран е извод, че показанията на ангажираните от ищеца свидетели не са в опровержение на изнесеното от свидетелките Ж. Й. Н., Р. Г. Б. и И. Б. Н.. Така свид. С. А. посочва, че ищецът започнал да живее в имота преди 10 години (т.е., около 2010 г.), а преди това го е посещавал от време на време, предимно в почивните дни. Свид. Д. К. М. посочва, че ищецът живеел там от поне 14 години, но съдът не ги е кредитирал в тази им част, тъй като те противоречат на показанията на останалите свидетели. Показанията й са неубедителни и очевидно не отразяват трайни, трупани в годините впечатления, при положение, че самата свидетелка заявява, че няма видимост към имота, минавала е, но не е влизала в него. В подкрепа на извода, че свидетелката Д. К. М. няма трайни впечатления от имота, за който свидетелства, е и обстоятелството, че същата не познава сестрата на ищеца и не знае как й е името, не знае и на кой от двата етажа на къщата живее ищецът, не е влизала на първия етаж и не знае дали там живее някой, при положение, че свидетелката живее в селото от 1981 г. и според наведените от самия ищец твърдения, сестра му е живяла в имота от 1991 г. (когато свидетелката е била на 24 г.) до 1994 г. Освен това свидетелката не споделя впечатления и не свидетелства за факти, от които да се направи извод, че ищецът е установил свое владение върху целия имот, отблъсквайки владението на другия съсобственик.

Съдът не е кредитирал и показанията на свидетелката П. К. С., тъй като същите са в противоречие с показанията на останалите свидетели и не намират подкрепа в нито едно друго доказателство по делото. Така напр. свидетелката изнася, че през 1992 г., респ. в средата на 90-те години на миналия век, ищецът и ответницата Б. Х. К. се скарали, и същият не я е допускал повече в имота, както и че ищецът е заживял в имота отпреди 2000 г. Горното е в пълно противоречие с показанията на ангажираните от ответницата Б. Х. К. свидетели, обсъдени във връзка и с писмените доказателства, че в периода до 2006 г. ответницата Б. Х. К., заедно със семейството си са живели в имота, дъщеря й е учила в селото, както и в съседно село. На следващо място тези показания са и вътрешно противоречиви – от една страна свидетелката заявява, че още през 1990-1991 г., сред развода си, ищецът „ … започнал масово ремонти”, а по-нататък в показанията си заявява, че „ ... преди петнадесет години може би е било това”. Като не е кредитирал показанията на свидетелката П. К. С., съдът не е поставил същите в основата на своите изводи относно релевантните за спора факти.

От правна страна е изложено, че придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост (или други вещни права) върху имоти посредством фактическо упражняване на съдържанието на тези права през период от време, определен в закона. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно – с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Владението е определено в ЗС като осъществяване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Намерението за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. Владението е постоянно когато фактическата власт върху вещта и държането й като своя нямат случаен характер, а изразяват воля тя да се държи трайно - владелецът не се ограничава с отделни действия върху вещта, които имат спорадичен характер. Владението е несъмнително, когато от действията на владелеца върху вещта е сигурно, че същият упражнява фактическа власт (господство) с намерение за своене. То е съмнително, когато не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява изобщо фактическа власт или ако я упражнява дали наистина има намерение да държи вещта като своя. Владението е спокойно, когато не е установено с насилие и е явно, когато не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. Докато трае скритостта, установеното по скрит начин владение няма действие за предишния владелец. Под явно се има предвид владение, което не се упражнява тайно, по начин, който не разкрива ясно намерението на владелеца да държи вещта като своя, а такова при което фактическата власт се упражнява от владелеца така, че всеки заинтересуван може да научи за нея. При придобиване на едно вещно право по давност, респ. на ид. част от него, се прекратява правото на досегашния му носител.

В случая, със сключването на договора за продажба през 1986 г., ищецът С. Х. Й. е прехвърлил на сестра си Б. Х. К. 1/2 ид.част от правото на собственост върху процесния имот – парцел, ведно с построената в него еднофамилна къща на два етажа. Със сключването на договора С. Х. Й. е предал и владението върху прехвърлената 1/2 ид.част от имота на приобретателя Б. Х. К., тъй като в този и други подобни случаи се приема, че прехвърлителят, дори и да не е изпълнил договорното си задължение за предаване на вещта, от момента на сключване на договор с вещно-транслативен ефект (продажба, замяна, дарение и др.) става държател на същата и започва да държи вещта за лицето, комуто я е прехвърлил. Владелец е приобретателят по договора, който владее чрез прехвърлителя, ако последния упражнява фактическа власт върху вещта.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт сочи на съвладение. Съобразно цитирания тълкувателен акт в два случая съсобственикът упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите: 1) ако въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, или 2) като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части (института „interversio possessionis”). В обсъждания случай първата хипотеза не е налице – сам ищецът е прехвърлил на сестра си 1/2 ид.част от собствеността върху терена и сградата през 1986 г. и от този момент, дори и да е упражнявал фактическа власт върху целия имот, той се е превърнал в държател на идеалната част на своята сестра. В хипотези като настоящата, при които упражняването на фактическата власт не е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането на чуждите идеални части във владение за себе си, което трябва да се противопостави на останалите съсобственици. Намерението за своене на целия имот, както и противопоставянето му на останалите съсобственици следва да бъде установено по категоричен начин при условията на главно и пълно доказване от съсобственика, който се позовава на придобивната давност по отношение на ид. части на другите съсобственици, за да се приеме, че се е осъществил фактическият състав на установения в чл. 79 ЗС придобивен способ. Това манифестиране на претенциите за изключителна собственост чрез изменение на основанието на владението обаче не е достатъчно, ако протича само в съзнанието на съсобственика. Необходимо е той да предприеме такива действия, които да отричат правото на останалите съсобственици върху техните части. Същественото в това изменение на основанието на владението е, че то трябва да достигне до знанието на останалите съсобственици. Всяко пасивно поведение или скрита дейност създава съмнение и неопределеност в основанието и намерението му, поради което се счита, че той не владее за себе си частите на останалите съсобственици, а е техен държател.

Анализът на събраните по делото доказателства не обосновава извод, че ищецът е завладял идеалната част на ответницата Б. Х. К. от имота, обръщайки държането й във владение и че това завладяване е манифестирано пред нея чрез действия, отблъскващи нейното владение. От показанията на ангажираните от ответниците свидетели, обсъдени във връзка с признанията на ищеца и с писмените доказателства, е установено, че в средата на 2001 г. ищецът и ответницата са възнамерявали да извършат доброволна делба на имота. Този факт сам по себе си не обосновава извод, че в периода от възникването на съсобствеността между ищеца и сестра му до средата на 2001 г. ищецът е владял идеалната част на сестра си от имота, дори и да е упражнявал фактическа власт върху целия имот. Установено е също, че до 2006 г. Б. Х. К. е живяла в имота – в жилището на първия етаж, след което се изместила да живее в [населено място], но продължила да посещава имота през съботите и неделите, както и през ваканциите на дъщеря си, до 2013 година, когато в периода май – септември 2013 г. е живяла отново там, докато е работила в к.к. „Камчия”. Установено е също, че след 2013 г. до 2018 г. ответницата е посещавала имота през съботите и неделите, а след като здравето й се влошило го посещавала имота по-рядко, последно през 2018 г.

При това положение и с оглед установените факти, окръжният съд е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно доказване, че след извършване на прехвърлителната сделка през 1986 г. отново е установил свое владение върху прехвърлената 1/2 ид.част от процесния имот, отричайки правата на ответницата Б. Х. К.. Липсват доказателства, установяващи еднозначно и категорично, че е извършил действия, които да обосноват извод, че за времето от 1994 г. до 2018 г. е завладял идеалната част от имота на сестра си и е упражнявал фактическа власт изключително за себе си, съответно не е доказал при условията на пълно доказване действия, обективиращи намерението му за своене на целия имот и противопоставянето на това владение на другия съсобственик. След като по делото не е установено владение от страна на ищеца върху идеалната част на ответницата Б. Х. К. от процесния имот в нито един момент през периода от 1994 г. до 2018 г., което владение да е противопоставено на другия съсобственик, се налага извода, че ищецът не е придобил собствеността върху 1/2 ид. част от имота по давност, въз основа на осъществявано владение, с начало на владението от 1994 г. до предявяване на исковете. Съответно - с договора за дарение, сключен с н.а.№ 69 от 25.03.2019 г. ответницата Б. Х. К. се е разпоредила в полза на ответниците М. С. Н. и Н. Б. Н. с права, които притежава. По изложените съборажения е прието, че предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.

Обсъдени са и оплакванията във въззивната жалба, че приземният етаж не представлявал самостоятелен обект на правото на собственост и независимо, че имал обособен вход, различен от входа за жилищния етаж, той е принадлежност към жилищния етаж и винаги се е ползвал от ищеца, а ответницата Б. Х. К. никога не е живяла там, като са намерени за неоснователни. Самият ищец в исковата си молба твърди, че в периода 1991 - 1994 г. ответницата Б. Х. К. е живяла в имота, като е ползвала приземния етаж. Освен това свиделските показания са еднопосочни относно обстоятелството, че всеки етаж фактически представлява отделно жилище. Прието е, че за изхода на спора е без значение правният статут на приземния етаж на сградата – дали е принадлежност към втория етаж или не.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд въз основа на направените във въззивната жалба оплаквания да обсъди всички наведени своевременно възражения и доводи на страните, които са допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, както и да формира фактическите си и правни изводи въз основа всички събрани своевременно по надлежния ред доказателства за тези факти ?

2. Задължен ли е въззивният съд да изложи ясни и обосновани мотиви защо счита, че оплакванията и доводите, изложени във въззивната жалба, са неоснователни ?

3. Допустимо ли е съпоставянето на свидетелски показания, допуснати за установяване на един определен факт, със свидетелски показания, допуснати за установяване на друг, различен от този на първите свидетели, факт ?

4. Когато въззивният съд е преценил, че за установяването на определен факт не е необходимо да се разпитват повече от един свидетел и отклони искането на страната в този смисъл, но след разпита на единия допуснат свидетел приеме, че доказването е неуспешно, следва ли съдът да допусне и останалите поискани от страната свидетели за установяване на този конкретен факт ?

5. Когато в хода на съдебния процес се установи, че упражняването на фактическата власт от съсобствениците, които са близки роднини, е започнало на едно основание, но след известно време тези съсобственици постигнат съгласие за разпределяне помежду си собствеността върху съсобствените имоти, следва ли да се приеме, че е налице промяна в основанието ?

6. Поставя ли началото на срока на придобивната давност по чл. 79 ЗС решението на съсобствениците, които са близки роднини за разпределяне на съсобствеността ?

7. В хипотези, в които въззивният съд приема, че съсобствениците, които са близки роднини, са си разделили ползването на жилищната сграда, има ли значение дали единият от етажите, предмет на разпределянето, представлява самостоятелен обект или е принадлежност към другия жилищен етаж ?

8. Приложимо ли е в хипотеза, в която близки роднини – съсобственици са си разпределили собствеността върху съсобствените имоти, общото положение, разяснено в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК ?

9. Налице ли е несъответствие между фактически и правни изводи, когато от фактическа страна въззивният съд приеме, че съсобствениците, които са брат и сестра, са разделили ползването на жилищната сграда, а от правна страна се позовава на разрешенията на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК ?

Поддържа се наличието и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Въпросите с №№ 1, 2, 3 и 4 обобщават оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Наред с несъответствието на обсъжданите въпроси с изискванията, на които следва да отговаря общото основание за допускане на обжалването, следва да се отбележи изрично, че изложеното от касатора в подкрепа на въпроси №№ 1 и 2 не кореспондира с данните по делото. Въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства; подведено е установеното фактическо положение под приложимите към спора правни норми, с което е обоснован извода относно несъществуването на спорното право, както и е изложено становището на въззивния съд по заявените с жалбата оплаквания. Въпрос № 3 е израз и обобщение на несъгласието на касатора с резултата от извършената от въззивния съд преценка на събраните по гласни доказателства. Обсъждането на доказателствата е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението. Законът регламентира, че съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), като не предопределя със задължителни правила изводите, които съдът трябва да направи от тях, доколкото достоверността и доказателствената им сила се преценяват с оглед всички данни по делото, с което правило въззивният съд се е съобразил. В съответствие с чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е изследвал доколко ангажираните от касатора гласни доказателства установяват главния релевантен за спора въпрос дали е обективирана промяна в намерението от това да държи притежаваните от сестра му 1/2 ид.част от терена и 1/2 ид.част от процесната сграда в намерение за своене. В тази връзка следва да се има предвид принципното положение, че участникът в гражданския процес, който носи тежестта да установи фактите, от които черпи претендираното право, следва да проведе пълно главно доказване. В конкретния случай такова не е проведено, като при това изявленията и извънпроцесуалните действия на самия ищец категорично свидетелстват за отсъствие на намерение за своене на чуждите идеални части не само към 2001 г. (когато е подготвяно извършването на доброволна делба на сградата – действие, аксиоматично предполагащо несъвместимото със завладяването зачитане правата на другия съсобственик), но и впоследствие – към 2018 г. Действията на ищеца по прехвърлянето на собствените му 1/2 ид.част от терена и 1/2 ид.част от процесната сграда обективират съобразяване със съсобствения характер на земята и сградата. Сключването на договора за продажбата на 4/10 от 1/2 ид.част от терена и 1/2 ид.част от процесната сграда е предшествано от сключването на договор за замяна на 1/10 от 1/2 ид.част от терена и 1/2 ид.част от процесната сграда, посредством който съконтрагента на ищеца от лице, трето за съсобствеността, е добила качеството съсобственик с произтичащото от това елиминиране на изискването по чл. 33, ал. 1 ЗС по отношение на съсобственика Б. Х. К.. Предприемането на така съчетаните действия е ярко свидетелство за зачитане от страна на ищеца на съсобствения характер на обектите, идеални части от които е разпоредил в полза на П. А.. Не само не е доказано извършването на едностранни действия, обективиращи трансформиране на държането във владение в периода 1994 г. – 2018 г., а напротив – начина, по който е извършено разпореждането с притежаваните от ищеца по 1/2 ид.част от земята и от сградата представлява имплицитно признание от негова страна за наличието на съсобственост по отношение на тези обекти, с което презумпцията по чл. 69 ЗС се явява оборена.

Поставените от касатора въпроси от № 5 до № 9 почиват на становището му, че по делото е установено извършването между него и сестра му на т.нар. „неформална делба” – постигнато между двамата съгласие за разпределяне на собствеността, изявено чрез разделяне ползването на жилищната сграда, при което за сестрата е останал приземният етаж, а за брата – вторият етаж. Изложените от касатора аргументи във връзка с въпроси №№ 5 - 9 не съответстват на заявената в исковата молба претенция, съобразно която построената в имота сграда в нейната цялост е придобита от ищеца в резултат от упражнявано давностно владение. По тази причина тези питания нямат обуславящо значение за изхода на спора и в този смисъл не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Извън това за пълнота следва да се отбележи, че никъде в цитираната от касатора практика (Решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр.д.№ 217/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 307 от 18.07.1995 г. по гр.д.№ 97/1995 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 16 от 17.04.2015 г. по гр.д.№ 5652/2014 г. на ВКС, І г.о.) не е поставен знак за равенство между институтите, от чието безпринципно смесване е резултат поддържаното от касатора становище в обосновката към въпроси №№ 5 – 9. Няма идентичност между извършено от съсобствениците разпределение на ползването по чл. 32 ЗС (при което отсъства взаимно предаване на владение между съсобствениците) и т.нар. „неформална делба” („разпределяне на собствеността”), която включва съгласие за предаване на владението между съсобствениците, годно да постави началото на срока на придобивната давност. По делото действително е прието за установено извършването на разпределение на ползването, в резултат от което сестрата на ищеца е ползвала първия, а ищецът – втория етаж от сградата и така взетото от двамата решение отново подчертава както съсобствения характер на сградата, така и отсъствието на владение от страна на ищеца по отношение притежаваните от сестра му идеални части. В този смисъл освен че отсъства общата предпоставка, по отношение на въпроси №№ 5 – 9 отсъства и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК („очевидна неправилност”). Служебната проверка за основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК не поставя под съмнение валидността, допустимостта и правилността на съдебния акт. Относно очевидната неправилност в практиката на ВКС се приема, че това основание визира квалифицирана степен на пороците, регламентирани с чл. 281, т. 3 ГПК (нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост), проявени по начин, установим от самия прочит на въззивния акт. В случая не се установява наличие на порок от вида на визираните в чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такъв, проявен по изискуемия съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК начин. Въззивното решение е постановено в съответствие със закона и приложимата задължителна съдебна практика - ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.

С оглед изхода от настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответниците М. С. Н. и Н. Б. Н. направените от тях разноски за защита пред ВКС, които са доказани в размер на по 500 лв. (л.л. 25 и 26), както и на адвокат А. К. - възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер на 500 лв. съгласно чл. 9, ал. 3 НМРАВ (за предоставената безплатна правна помощ на Ц. Н. К.).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение