Определение № 897 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4668/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 150 от 05.10.2022 г. по гр.д.№ 322/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд от 16.05.2022 г. по гр.д.№ 1618/ 2021 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Т. П. Б. 7 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е признат за невинен и е оправдани с решение № 260068/ 13.04.2021 г. по НОХД № 131/ 2021 г. на Пловдивски апелативен съд, със законната лихва върху тази сума от 14.04.2021 г. и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол неговата очевидна неправилност, тъй като от доказателствата по делото не се установявали твърденията в исковата молба за търпени от ищеца неимуществени вреди и за размера на дължимото обезщетение. Освен това като основание за достъп до касационен контрол повдига и правни въпроси, които следва да бъдат уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата по ЗОДОВ и настъпването на вредите, претендирани от неоснователно обвинено в извършване на престъпление лице; за задължението на въззивния съд да извърши преценка в мотивите на решението си на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД; и за задължението на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението от неоснователно обвинение да съобрази, че в други случаи с по-тежки мерки за процесуална принуда други лица са получавали обезщетение в по-малък размер. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Т. П. Б. не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск въззивният съд приел за установено, че на 15.05.2017 г. ищецът бил задържан за 24 часа поради подозрение за извършено престъпление по чл.234 ал.1 НК. На 31.05.2017 г. му било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по посочената разпоредба и след като срещу него бил внесен обвинителен акт в съда, бил признат за виновен с присъда по НОХД № 4050/ 2018 г. и му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година. Изпълнението на това наказание било отложено при условията на чл.66 ал.1 НК за срок от три години. Присъдата била потвърдена с решение на Пловдивски окръжен съд № 260046/ 12.02.2021 г. по НОХД № 1288/ 2020 г. и влязла в сила от същата дата. С решение № 260068/ 13.04.2021 г. по наказателно дело № 131/ 2021 г. на Пловдивски апелативен съд наказателното производство срещу ищеца било възобновено, осъдителната присъда срещу него била отменена и той бил оправдан изцяло по повдигнатите му обвинения. Воденето срещу ищеца наказателно производство се отразило негативно на емоционалното и психическото му състояние, но не извън рамките на нормалнопсихологичното и не повлияло на качеството му на адаптация и последващо функциониране. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че отговорността на държавата да обезщети ищеца е ангажирана, тъй като всяко незаконно обвинено лице изпитва негативни изживявания докато трае наказателното производство срещу него. Не било необходимо, ако ищецът не твърди да е изживял неудобства извън обичайните, да доказва настъпването на вредите. Той имал право на обезщетение, чиито размер следвало да бъде определен по справедливост. За да определи този размер съдът взел предвид, че за престъплението в което бил обвинен ищецът се предвиждало наказание до три години лишаване от свобода, че наказателното производство е продължило приблизително четири години при взета спрямо ищеца най-лека възможна мярка за неотклонение /подписка/, че ищецът е бил непълнолетен към датата на привличането му като обвиняем, че е търпял неудобства и ограничения в личния си живот предвид необходимостта лично да участва в извършването на процесуални действия в качеството на обвиняем и подсъдим; че незаконното обвинение не е довело до вреди извън обичайните, търпени от всяко неоснователно обвинено лице и изразяващи се в опасност да бъде признат за виновен, накърненото му добро име и злепоставянето му в обществото. Съвкупната преценка на тези обстоятелства мотивирала съда да приеме, че обезщетение в размер 7 000 лв адекватно ще обезщети ищеца за търпените от незаконното обвинение неимуществени вреди. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно". Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят излага съображения за неправилна преценка от съда на доказателствата по делото във връзка с определяне на размера на дължимото обезщетение, които изискват проверка по същество. Такава в производството по чл.288 ГПК не е допустимо да бъде извършена, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси. Последният от тях не обуславя обжалваното решение, тъй като не е разрешен от въззивния съд. Той е бил сезиран с въззивна жалба, в която не са направени доводи за наличие на други влезли в сила решения, при които е определен по-малък размер на обезщетение, въпреки че ищците са търпели по-интензивни мерки за процесуална принуда. И тъй като по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата /чл.269 ГПК/, той не се е произнесъл по такива доводи, съответно не е разрешил този въпрос. Повдигането на въпроса за първи път пред касационната инстанция е недопустимо. Останалите поставени като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът изрично е посочил, че в причинна връзка от обвинението не са настъпили вреди, различни от обичайните и не е приел, че се дължи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение. Дали преценката му при определяне на размера на обезщетението е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, а правните разрешения на въззивния съд са в съответствие със задължителната практика на ВКС. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и