Определение № 5087 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3812/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /КОМПИ/ против определение № 2062 от 05.08.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2065/2025 г. на Софийския апелативен съд, ГО, I-ви състав, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 323 от 06.06.2025 г. по гр. д. № 435/2022 г. на Окръжен съд - Враца. С първоинстанционното определение е оставено без уважение искането на Комисията за изменение на първоинстанционното решение в частта относно разноските.

Частният жалбоподател твърди, че определението на въззивния съд е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречи на практиката на ВКС, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното:

За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд е приел, че жалбоподателя основава тезата си, основно на практика на ВКС постановена по отменен закон. Съдебния състав посочва, че в приетите впоследствие закони се съдържат специални норми, които изключват общото правило предвидено в чл. 84, ал. 1 ГПК - чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. В така посочените разпоредби се урежда дължимостта на държавна такса и от двете страни, в зависимост за коя изходът от спора е неуспешен. На следващо място в мотивите на обжалваното определение е отбелязано, че когато Комисията се позовава на нормата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, тя трябва точно да посочи кои доказателства, представени от ответника на етапа на исковото производство и непредставени в административната фаза са повлияли на решението на Комисията за предявяване на иска по чл. 153, ал. 1 ЗОНПИ. Бланкетното позоваване на посочената норма, без посочване на конкретни доказателства от значение за приложението на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, прави искането необосновано. Посочено е, че писмените доказателства, анализирани наред с другата информация и от вещите лица и послужили за извода на първоинстанционния съд за липса на значително несъответствие по смисъла на §1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, са представени от Комисията, а не от ответниците ,поради това нормата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ не може да се приложи.

В жалбата си касаторът поддържа становище за неправилност горепосоченото определение, позовава се на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Следва ли Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, в качеството си на специализиран държавен орган, субституент на държавата, действаща в защита на чуждо /на държавата/ материално право, да заплаща държавна такса в отхвърлената част на предявените искове с правно основание чл. 153, ал. 1 от Закона за отнемане на незаконно придобито имущество?“;

2. „Съгласно трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество?“.

По същината си двата въпроса се свеждат до дължимост за заплащане на държавна такса от КОНПИ при отхвърляне, или отказ от иск по чл.153, ал.1 от ЗОНПИ. Този въпрос е от значение за изхода на спора, но даденото от Софийския апелативен съд разрешение съответства на практиката на ВКС и на приложимата правна норма /чл.157, ал.2 от Закона за отнемане на незаконно придобитото имущество загл. изменено с ДВ бр.83 от 2023 г./, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Съображение, че Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност /отм., 19.11.2012г./ с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси.Формираната съдебна практика по отменения закон е отчитала ,че като процесуален субституент на държавата Комисията не дължи държавна такса, съгласно чл.84, т.1 от ГПК /решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр.д. № 432/2017 г. на IV ГО, определение №328 от 26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 318/2012 г. на I ГО на ВКС и др/. В последващо приетия закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество /отм., 23.01.2018 г./ и в сега действащия Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора /чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ/отм./ и чл.157, ал.2 от ЗПКОНПИ/. При действието на тези разпоредби е формирана практика на ВКС, според която Комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. Комисията е публично държавно учреждение, но вземането - предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което по твърдение на ищеца е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер, то е частна собственост. В този смисъл са определения № 5306 от 20.11.2024 г. по ч. гр. д. № 4336/2024 г. на IV ГО, № 4240 от 26.09.2024 г. по к. ч. гр. д. № 352/2024 г. на III ГО, № 5453 от 26.11.2024 г. по ч. гр. д. № 4286/2024 г. на III ГО, № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д. № 4777/2022 г., № 13 от 12.01.2021 г.по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV ГО, № 1666 от 15.06.2023 г. по к. гр. д. № 170/2023 г. на IV ГО, решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV ГО и много други/. Обжалваното определение е в съответствие с така формираната съдебна практика, която се споделя от настоящия състав на съда и не се нуждае от промяна или осъвременяване. Не може да се приеме, че осъждането на Комисията да заплати държавна такса е логически абсурд, защото се извършвало едновременно разход и приход в държавния бюджет, както се твърди в изложението. Обособяването на отделни бюджети на държавните учреждения осигурява възможност за отчетност и преценка на тяхната ефективност.

Необосновано се явява наведеното твърдение за наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения втори въпрос, тъй като, както беше изложено по-горе,същият е изяснен в трайно установена практика на ВКС. За да е налице соченото основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,