Определение № 2164 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2235/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. З. чрез пълномощника му адвокат М. П. и на И. Х. З. чрез пълномощника й адвокат М. М. против решение от 27.11.2023 г., постановено по гр. д. № 14576 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 7.05.2019 г. по гр. д. № 12474/2017 г. на Софийски районен съд за осъждане на: Г. Н. З. и И. Х. З. да заплатят на Н. А. Н. сумата 5025 лв. в качеството й на цесионер по договор а цесия от 14.06.2013 г. с цеденти В. и Й. Х., която сума представлява вземания на цедентите за припадаща им се 1/6 част по чл. 30, ал. 3 ЗС от ползите, реализирани от Г. и И. З. по договор за наем с „Цезар 2001“ ЕООД от 01.12.2006 г., за периода м.03.2012 г. - м.05.2013 г. включително, представляващи: а/ вземания за неизплатена наемна цена от „Цезар 2001“ ЕООД по договор от 01.12.2006 г. за периода от 02.02.2013 г. до 01.06.2013 г., за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр. д. № 36679/2014 г. на СРС, 76 състав, потвърдени с влязлото в сила решение от 16.02.2016 г., постановено по гр. д. № 58347/2014 г. на СРС, 76 състав; б/ реално получени наеми за периода м. 03.2012 г. - м. 01.2013 г. включително, ведно със законната лихва върху сумата от 5025 лева, считано от датата на исковата молба - 28.02.2017 г., до окончателното изплащане на сумата; Г. Н. З. и И. Х. З. да заплатят на Ц. П. А. сумата 4 690 лв., в качеството й на цесионер по договори за цесия от 12.04.2013 г.с цеценти С. Г. И. и Л. И. И., която сума представлява вземания на цедентите по чл. 30, ал. 3 ЗС за следните ползи: а/ 1/6 част от сумата от 6030 лв. /за месеците февруари, март и април/ от ползите, реализирани от Г. и И. З. по договор за наем с „ Цезар 2001“ ЕООД, които ползи представляват вземания за неизплатена наемна цена от „Цезар 2001“ ЕООД по договор от 01.12.2006 г. за периода 02.02.2013 г. - 01.06.2013 г., за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр. д. № 36679/2014 г. на СРС, 76 състав, потвърдени с влязлото в сила решение от 16.02.2016 г., постановено по гр. д. № 58347/2014 г. по описа на СРС, 76 състав; б/ реално получени от Г. и И. З. наеми за периода м. 03.2012 г. - м. 01.2013 г. включително, ведно със законната лихва върху сумата от 4690 лв., считано от датата на подаване на исковата молба /28.02.2017 г./ до окончателното изплащане; Г. Н. З. да заплати на Н. А. Н. и Ц. П. А., в качеството им на цесионери по договори за цесия от 12.04.2013 г. и 14.06.2013 г. с цеденти С. Г. И., Л. И. И., В. Х. и Й. Х. сумите от по 4 100.75 лв. на всяка една от тях, които суми представляват вземания на цедентите по чл. 30, ал. 3 ЗС за периода м.03.2012 г. - м.03.2013 г. включително, за следните ползи: а/ за 1/6 част от вземанията на Г. З. към „Омега Транс Такси“ ЕООД в размер на 7000 лв. за неизплатена наемна цена по договор от 03.02.2007 г. за периода от м.12.2012 г. до м.03.2013 г., което е установено с влязло в сила решение от 16.02.2016 г., постановено по гр. д. № 27973/2013 г. на СРС, 118 състав и за което има издадена заповед за изпълнение по гр. д. №12717/2013 г. на СРС, 118 състав; б/ получените от него наеми от наемодателя „Омега Транс Такси“ ЕООД по договор от 03.02.2007 г., за периода от м.03.2012 г. до м.11.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 4100,75 лв., считано от датата на подаване на исковата молба /28.02.2017 г./ до окончателното изплащане на сумата. И в двете касационни жалби е посочено, че се атакува решението в частта за главница от 5025 лв. (тази главница е присъдена по иска на Н. А. Н., основан на цесията от 14.06.2013 г. с цеденти В. и Й. Х. за вземанията им, произтичащи от наемния договор с „Цезар 2001“ ЕООД. Следователно в останалите си части въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Н. А. Н. е подала чрез пълномощника си адвокат Й. Ц.-Т. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. Отговор на касационните жалби е подала и Ц. П. А., но същата не е страна в касационното производство. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е посочил, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главници, представляващи припадаща се част от граждански плодове на съсобствен имот и лихва за забава за период три години преди подаване на исковата молба. Ищцата Н. А. Н. обосновава материалноправната си легитимация в качеството си на цесионер по договор за цесия от 14.06.2013 г. с цеденти В. и Й. Х., които като собственици на 1/6 ид. ч. са прехвърлили всички вземания, включително наеми, обезщетения за ползване, вреди, нанесени върху имуществото за периода 02.01.2002 г. – 14.06.2013 г. Приел е за установено, че с договор за приватизация от 2.10.2001 г. цедентите се легитимират към момента на сключване на договора за цесия като съсобственици с права 1/6 ид. ч. от земя и сгради в [населено място],[жк], [улица]. Счел е, че с цесията са прехвърлени съществуващи, ликвидни и изискуеми вземания на цедентите по чл. 30, ал. 3 ЗС за период, предхождащ сключването й, поради което активната материалноправна легитимация по иска за главницата е налице. От представените писмени доказателства се установява, че цесията е породила прехвърлителното си действие и че Н. Н. е придобила вземания на съсобствениците-цеденти, възникнали до моментите на цесията в размер общо 1/6 част от ползите от съсобствения имот за периода до момента на прекратяване участието на цедентите в съсобствеността - 14.06.2013 г. Съдът е приел за неоснователни доводите за нищожност на цесията поради липса на основание и предмет. Посочил е, че прехвърените вземания са достатъчно индивидуаризиране чрез посочване на страните и правопораждащия фактически състав – вземания от ползването на подробно описан съсобственост недвижим имот чрез конкретно посочен период. Претендира се съответно припадаща се част от наем съгласно нотариално заверен договор за наем от 1.12.2006 г., сключен между ответниците З. като наемодатели и „Цезар 2001“ ЕООД като наемател. Съгласно договора за наем заплащането на дължимата наемна цена е уговорено като задължение на наемателя към сключилите договора съсобственици. Следователно цедентите-съсобственици, които не са страна по договорите за наем, имат възникнало вземане за припадащата се част от наема срещу останалите съсобственици. Съдът е посочил, че неоснователни са възраженията на ответниците за липса на пасивна легитимация, тъй като останалите съсобственици следва на насочат исковете срещу наемателя. Позовал се е на практиката на ВКС (решение № 156/07.11.2018 г. по гр. д. № 1223/2018 г., ІІІ ГО), че в подобни случаи вземанията срещу наемателя са с правно основание чл. 59 ЗЗД, а срещу съсобственика – наемодател – по чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 31, ал. 2 ЗСК, като двете претенции са алтернативни, защитават един и същи стопански интерес и се намират в съотношение на неистинска солидарност. В случая не се твърди наемателят да е извършил плащане, а напротив – доказва се, че такова не е налице. Съгласно цитираната практика на ВКС само в случаите на плащане по едно от двете правоотношения ще е налице получена полза. В настоящия казус не се твърди ищците да реализирали правата си срещу наемателя на основание чл. 59 ЗЗД. С влязло в сила решение по гр.д. № 58347/2014 г. на СРС, 76 с-в е уважен предявен от Г. и И. З. срещу „Цезар 2001“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 232 ЗЗД за сумата 8040 лв. – незаплатена наемна цена по договора от 01.12.2006 г. за периода 02.02.2013 г. – 01.06.2013 г. Въззивният съд е приел, че реализирани ползи по сключен наемен договор за целия имот, включително за частите на съсобствениците, които не са наемодатели, представляват както реално получените от съсобственика-наемодател суми за наеми, така и вземанията на същия за наемната цена за месеците, за които е настъпил падежът на наемната вноска. Съсобствениците имат право да получат от своите съсобственици-наемодатели припадащата им се част от наемите по сключен договор за наем, по който не са страна, от момента, в който настъпва падежът на всяка наемна вноска, независимо дали наемите са реално заплатени или не, като именно от този момент те стават кредитори за припадащата им се част от наемната цена на своите съсобственици- наемодатели по договор за наем с трети лица, като могат да търсят припадащата им се част само от своите съсобственици-наемодатели по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, доколкото имуществото на последните се е увеличило без основание с припадащата се част от наемите на съсобствениците, които не са наемодатели. Останалата част от главницата според твърденията в исковата молба представлява реално получена наемна цена за процесния период. Налице е признание на ответниците за получени от „Цезар 2001“ ЕООД суми по договора от 1.12.2006 г. в исковата молба по гр.д. № 29449/2017 г. и № 87338/2017 г. на СРС, по които З. са ищци, които преценени в съвкупност със справките за изплатени суми на Г. З. по издадени фактури от „Цезар 2001“ ЕООД за 2012 г. и показанията на свидетелите К. и З., установяват реално получена наемна цена. От показанията на свидетеля К. се установява, че същият е ползвал като пренаемател гараж от 2005 г., а Г. З. е получавал лично от него, без да издава документ, дължимата наемна месечна вноска, включително и в периода 2010 – 2012 г. Свидетелят З. е ползвал гаражна клетка по договор за периода м. 01. – 09.2013 г., като заплащал наемната цена на Г. З., без да получава документ за това. В подкрепа на показанията му е и представения договор на наем от 16.01.2013 г. между „Цезар 2001“ ЕООД и свидетеля З.. За периода 03.2012 – 01.2013 г. ответниците са получили реална като наемодатели по договор за наем с „Цезар 2001“ ЕООД половината от наемната цена за съсобствения недвижим имот направо от фирмите пренаематели на „Цезар 2001“ ЕООД, т. е. получили са повече от припадащата им се полза, която е в размер на 1/3 от наемната цена и дължат на цедентите, респ. на цесионера Н. Н. 1/6 от наемите. Въз основа заключението на съдебно счетоводната експертиза, приета в първоинстанционното производство, съдът е приел, че за процесния период по договора за наем с „Цезар 2001“ ЕООД частта от 1/6 на Н. Н. е в размер на сумата 5025 лв. Посочил е, че съдебно счетоводната експертиза, изслушана във въззивното производство, не променя този извод, тъй като констатациите на вещото лице касаят неотносими за спора обстоятелства – суми, изплатени по приватизационната сделка, прихващане с други суми (по делото не е въведено надлежно възражение за прихващане, а и не са налице предпоставките за материално прихващане, поради липса на две насрещни вземания). В касационната жалба на Г. Н. З. са изложени доводи за погрешно приета фактическа обстановка (включително и в частта, в която въззивното решение е влязло в сила, поради изричното посочване, че касационната жалба касае само произнасянето на съда за сумата 5025 лв.). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обаче е налице само бланкетно позоваване на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не е мотивирал кои изводи на съда счита за очевидно неправилни, а и настоящия съдебен състав не констатира основание за преценка дали някой от изводите на въззивния съд не е направен при превратно приложение на материалния или процесуалния закон или при очевидна необоснованост с оглед приетите за установени факти. Правен въпрос спрямо който да се прецени противоречие с практиката на ВКС не е поставен. Приложеното решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г., ІІ т. о. на ВКС дава тълкуване относно валидността на договор за цесия, с който се прехвърлят бъдещи вземания и е изцяло неотносимо към изводите на съда, че в случая договора за цесия са прехвърлени съществуващи, ликвидни и изискуеми вземания на цедентите. Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Г. Н. З.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Х. З. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: при направено възражение за недействителност на договор съдът следва ли да разгледа само конкретното възражение за нищожност, на което се позовава страната или следва да извърши преценка дали са налице всички основания за нищожност на договора по чл. 26 ЗЗД и по-специално при наведено възражение за нищожност на договора поради невъзможен предмет, може ли съдът да разгледа въпроса дали договорът е нищожен, поради липса на основание. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС по решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., ІІ т. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., І т. о. и решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г., ІІ т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. С решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., І т. о. е дадено тълкуване по следните въпроси: 1. Ако ищецът е предявил обективно съединени искове при условията на кумулативност, съдът дължи ли произнасяне по всеки един от исковете или е допустимо да разгледа същите при условията на евентуалност и да се произнесе само по част от исковете? и 2. Допустимо ли е предявяването на искове за прогласяване на нищожност на дадена правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност? С решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., ІІ т. о. тълкуването е по въпросите: 1. Кога възникват правата на възложителя по договор за изработка при констатирани недостатъци на изработеното и в кой момент следва да бъдат упражнени?; 2. Нищожна ли е поради противоречието й с чл. 33, ал. 1 НВМОП /отм./ и чл. 43, ал. 1 ЗОП уговорката за заплащане на частично изпълнената работа при наличието на клауза за окончателно заплащане след цялостно изпълнение на възложената работа по договора за обществена поръчка, постигната след сключване на договора? Допустимо ли е съгласно цитираните разпоредби заплащане на частично изпълненото при настъпили след сключване на договора непредвидени обстоятелства, довели до спиране на строителството?; 3. При иск за присъждане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за извършване на СМР длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи поради противоречие със закона или следва да се произнесе по нищожността само по възражение, направено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК? С решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г., ІІ т. о. тълкуването е по въпрос, свързан с валидността на договор за цесия, с който се прехвърлят бъдещи вземания. Посочените тълкувания не касаят поставения по настоящото дело процесуалноправен въпрос. Същевременно с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС е разяснено при какви предпоставки съдът може да се произнесе служебно по нищожността на правна сделка или на отделни клаузи, които са от значение за правилното решаване на делото без да е направено възражение от заинтересованата страна. В мотивите изрично е посочено, че за липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД и съдът е длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не е оборена. Посочено е и че невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие. По съображенията, изложени по касационната жалба на Г. Н. З. не се констатира и основание за преценка дали някой от изводите на въззивния съд не е очевидно неправилен. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение