Определение № 4143 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3157/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. П. К. против определение на Софийски апелативен съд № 3151 от 13.12.2022 г., постановено по ч.гр.д. № 3466/ 2022 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 19.09.2022 г. по гр.д.№ 6322/ 2022 г. и по този начин е прекратено частично производството, образувано по подадена от частната жалбоподателка искова молба против М. Б. Р.. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е нищожно, тъй като няма надлежно формирана воля на въззивния съд или ако има такава, тя е неразбираема и не може да бъде изведена по пътя на тълкуването. Съдът едновременно приел, че искането й в молбата за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по чл.422 ГПК били идентични, но въпреки това потвърдил определението на първата инстанция за частично прекратяване на производството за разликата над 35 000 лв до 50 000 лв. Това противоречие между мотиви и диспозитив, ако не водело до нищожност, водело до неправилност на определението. Поддържа, че исканията й в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба, по която е образувано настоящото производство, били напълно идентични и нямало основание за частично прекратяване на производството. Въззивното определение страдало и от липса на мотиви, тъй като не било ясно защо потвърждава определението на първата инстанция. Поради това жалбоподателката моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол поддържа очевидната му неправилност, която обосновава със същите твърдения, които са изложени в частната касационна жалба. Освен това поставя правните въпроси задължен ли е съдът служебно да се произнесе относно нищожността и недопустимостта на съдебния акт, в случая на обжалваното определение и нищожно или неправилно е определението при несъответствие между мотиви и диспозитив. Счита че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, същевременно – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната по частната жалба страна М. Б. Р. я оспорва като поддържа, че заповедта за изпълнение срещу нея е издадена за суми, представляващи възнаграждение за процесуално представителство по едни граждански дела, а с исковата молба се претендирало възнаграждение по други дела. Исковото производство било недопустимо за вземания, които не са посочени в заповедта за изпълнение и правилно било прекратено в тази част. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от М. К. срещу М. Р., предявен е установителен иск за суми по издадена в полза на ищцата заповед за изпълнение на парично задължение в общ размер 50 000 лв. В заявлението, въз основа на което е издадена заповедта, било посочено, че вземането произтича от неплатени уговорени адвокатски възнаграждения, произтичащи по договори за правна защита и съдействие № 0326863 от 20.04.2016 г. и № 671213 от 2016 г.; че се касае до адвокатски възнаграждения по гр.д. № 13185/ 2010 г. на СГС и гр.д. № 17040/ 2015 г. на СГС, както и въззивното и касационното производство по първото от тези дела, като са посочени уговорени хонорари по всяко от тях – по първоинстанционното – 15 000 лв., по въззивното – 15 000 лв. и по касационното – 5 000 лв., общо 35 000 лв. По второто дело е посочен хонорар от 15 000 лв. За тези суми била издадена Заповед за изпълнение от 06.06.2019 г. със законна лихва, считано от подаване на заявлението – 27.05.2019 г. до окончателното плащане. В исковата молба, депозирана след подаване от ответницата на възражение срещу заповедта за изпълнение, също била претендирана сума от 50 000 лв, но не било конкретизирано по кои договори и дела. Като счел исковата молба за нередовна, съдът дал указания исковата молба да бъде изправени и в уточняваща молба ищцата конкретизирала, че претенцията й е за сумата от 45 000 лв., представляваща неплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № А 0326863 от 20.04.2016 г. за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 13185 /2010 г. по описа на СГС, разпределено както следва: 15 000 лв. за първоинстанционното гр.д. № 13185/ 2010 г. на СГС, 15 000 лв. за въззивното гр.д. № 5459/ 2016 г. на САС и 15 000 лв. по ч.гр.д. № 2447/ 2017 г. на ВКС, сумата от 5 000 лв. по договор за правна защита и съдействие № 671213, представен по въззивно гр.д. № 5459/ 2016 г. по описа на САС. С оглед това уточнение съдът намерил предявения иск за недопустим за разликата над 35 000 лв. Приел, че искът по чл. 422 ГПК има за предмет установяване съществуването на вземанията, предмет на издадена заповед за изпълнение, поради което допустимостта му е обусловена от съвпадане на вземанията, предмет на иска с тези, предмет на заявлението и заповедта по чл. 410 ГПК по основание и размер. Недопустим бил иск по чл.422 ГПК за вземания, които не са били предмет на издадената заповед за изпълнение. В случая недопустим бил установителния иск по чл. 422 ГПК за установяване вземания по договори за правна защита и съдействие № 0326863 от 20.04.2016 г. и № 671213 от 2016 г., за дължимото адвокатско възнаграждение за представителството по гр.д. № 13185/2010г. по описа на СГС над сумата от 35 000 лв. до сумата от 50 000 лв., доколкото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по тези два договора били претендирани само 35 000 лв. Производството по иска за установяване вземания на ищцата, предмет на издадената заповед за изпълнение, в частта му за дължими адвокатски възнаграждения по договори за правна защита и съдействие № 0326863 от 20.04.2016 г. и № 671213 от 2016 г. над сумата от 35 000 лв. до сумата от 50 000 лв. следвало да се прекрати. Съдът изрично посочил, че е допустим е и подлежи на разглеждане искът по чл. 422 ГПК за установяване вземания на ищцата в общ размер на 50 000 лв., предмет на издадената заповед за изпълнение, представляващ сбор от неплатени адвокатски възнаграждения, както следва: 1. в размер на общо 35 000 лв. по договори за правна защита и съдействие № 0326863 от 20.04.2016 г. и № 671213 от 2016 г. за процесуално представителство по гр.д. № 13185/ 2010 г. и в размер на 15 000 лв. по договор за правна защита и съдействие № 0326835 за представителство по гр.д.№ 17040/ 2015 г. Производството по делото било прекратено само в частта му по иска по чл. 422 ГПК за установяване съществуване вземания на ищцата, предмет на издадена заповед за изпълнение от 06.06.2019 г. по ч.гр.д. № 29706/ 2019 г. на СРС за неплатени адвокатски възнаграждения по договори за правна защита и съдействие № 0326863 от 20.04.2016 г. и № 671213 от 2016 г. за процесуално представителство по гр.д. № 13185/ 2010 г. на СГС над сумата от 35 000 лв. до сумата от 50 000 лв. Преграждащото определение на първата инстанция е обжалвано от ищцата и по жалбата и е образувано гр.д.№ 6322/ 2022 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното в настоящето производство въззивно определение преграждащият акт е потвърден. Съдът е констатирал, че прекратяването не засяга на практика имуществения интерес на ищцата – процесът продължавал да се движи в съответствие с искането й. Производството било прекратено само за суми, които не били претендирани в заповедта за изпълнение, но се претендирали в исковото производство. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените в изложението на ищцата по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси не обуславят обжалвания акт. Процесуалното решение на съда е мотивирано с обстоятелството, че в исковото производство се претендират суми в по-голям размер, отколкото са заявени в заповедното производство. Заповедта за изпълнение била издадена за сумата 50 000 лв общо, от която 35 000 лв по договорите за правна защита и съдействие от 2016 г. /по гр.д.№ 13185/ 2010 г. на СГС, включително въззивното и касационното производство/ и 15 000 лв за процесуално представителство по гр.д.№ 17040/ 2015 г. на СГС. Съгласно исковата и уточняващата молба на ищцата обаче, тя претендирала установяването на вземане с 10 000 лв в повече - 45 000 лв /вместо 35 000 лв по заповедта за изпълнение/ по договорите за правна защита и съдействие от 2016 г. и 15 000 лв за процесуално представителство по гр.д.№ 17040/ 2015 г. на СГС, общо 60 000 лв. За тази разлика от 10 000 лв производството по делото е прекратено, но то продължава да се разглежда в рамките на първоначално заявените 50 000 лв – така, както е издадена заповедта за изпълнение /35 000 лв по договорите за правна защита и съдействие от 2016 г. и 15 000 лв за защита по гр.д.№ 17040/ 2015 г./. По отношение на тези решаващи мотиви на въззивния съд поставените от ищцата правни въпроси нямат отношение и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Няма основание обжалваният акт да бъде допуснат до касационен контрол и при условията на чл.280 ал.2 ГПК, тъй като не съществуват съмнения в неговата валидност и той не може да се окачестви като очевидно неправилен. Основанията за нищожност на съдебните актове са установени в съдебната практика и ищцата не твърди наличието на такъв тежък порок, който да може да доведе да недействителност на формираната правораздавателна воля. Основанията за очевидна неправилност също са установени от практиката - съдът трябва да е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. В случая жалбоподателката не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. По изложените съображения съдът