Определение № 1293 от 17.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5432/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е касационна жалба на П. на Р. Б. против решение № 1551/13.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 2077/2015 г., от VІІІ състав на Апелативен съд – София. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр. 2 ЗОДОВ е основателен до размер на 8000 лева. Съдът е приел, че с постановление от 02.07.2011г. по досъдебно производство №ЗМ-161/2011г. на дознател при СДВР-гр.С., ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършени от него престъпления по чл.321, ал.3, вр. ал.1 от НК и чл.195, ал.1, т.3, т.4 и т.9, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК, като му е била взета първоначална мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок до 72 часа.От представена справка от МП, ГД“Изпълнение на наказанията“, съдът е приел, че ищецът е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода от 03.07.2011г. до 22.03.2012г., когато мярката му за неотклонение е била променена в „парична гаранция“. Прието е, че с постановление от 27.08.2012г. СГП е прекратила досъдебно производство №161/11г. по описа на СДВР, което е било образувано срещу ищеца за извършени от него престъпления по чл.321, ал.3, вр. ал.1 от НК и чл.195, ал.1, т.3, т.4 и т.9, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК, поради това, че обвинението не е доказано. Същото е било обжалвано от част от обвиняемите относно основанието, на което наказателното производство е било прекратено, като с определение от 18.10.2012г. по НЧД№4917/2012г. на СГС е било потвърдено.Определението на съда е влязло в законна сила на 30.11.2012г. Съдът е приел, че от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, като е приел, че на ищеца са повдигнати обвинения за извършени престъпление от общ характер, които са тежки умишлени по смисъла на чл.93, т.7 от НК, тъй като за тяхното извършване е предвидено наказание лишаване от свобода от една до шест, съответно от една до десет години лишаване от свобода.Прието е също така, че от значение е периода, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда/прокуратурата/, който в процесния случай възлиза на около една година и четири месеца. Съдът е отчел обстоятелството, че формално производството е прекратено на 27.08.2012г., а в развилото се впоследствие съдебно производство се е преценявало само основанието за прекратяване, а не дали са налице предпоставките за това и поради това е приел, че незаконните действия на обвинението са били преустановени към посочения момент, но поради жалба на част от обвиняемите се е отложило влизането в сила на постановлението за прекратяване. Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че производството се е развило в рамките на един „разумен срок”. При определяне на обезщетението, съдът е приел че е от значение и периода, в който на лицето е била наложена най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, която в процесния случая е продължила 8 месеца и 20 дни. Съдът е приел за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ищецът е изпитвал притеснение и страх от воденото срещу него наказателно преследване, част от неговите приятели преустановили контакти си с него, когато разбрали, че е обвиняем за извършени престъпления, приключила и връзката му с неговата приятелка, като от друга страна не е кредитирал показанията в частта, в която се заявява пред съда, че вследствие на действията на прокуратурата се е влошило здравословното състояние на пострадалия, както и че са се осуетили плановете му за продължаване на образованието, като е приел за основателен иска за сумата 8 000лв., а за разликата до пълния претендиран размер искът е приет за неоснователен. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК – произнасяне от страна на въззивния съд по правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са противоречиво разрешавани от съдилищата. Сочи се правен въпрос относно възможността да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които не са в причинна връзка с повдигнато обвинение, незаконно по смисъла на чл.2 ЗОДОВ. Този въпрос е неотносим към спора, доколкото въззивният съд не е приел от правна страна, че се дължи обезщетение за вреди, които не се намират в причинна връзка с повдигнато и поддържано от Прокуратурата незаконно обвинение в извършване на престъпление, напротив, приел е, че всички вреди, които подлежат на обезщетяване са в пряка и непосредствена причинна връзка с наказателното преследване на ищеца по делото. От друга страна, доводите в тази насока на касатора, касаещи обосноваността на този извод на въззивния съд не следва да се обсъждат в производството по чл.288 ГПК, тъй като касаят обосноваността на съдебното решение. Необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а проверката на възприетото от фактическа страна от съда следва да се извърши едва след като са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване и същото бъде допуснато. Поставен е материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Сочения въпрос във връзка с приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОВ е свързан с въпроси, касаещи намирането на вещи в дома на ищеца, сочещи подготовка в извършването на престъпление е неотносим към спора по конкретно повдигнатото обвинение, по което е прекратено наказателното преследване, поради което е и неотносим към производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия