Определение № 9 от 11.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 452/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Л. А. срещу решение № 1208/12.06.2020 г. по в. гр. д. № 5470/2019 г. на Апелативен съд София, в частта, с която е отменено решение № 357/2019 г. по гр. д. № 6622/2016 г. на Софийски градски съд за осъждане на ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на касатора обезщетение в размер над 5 000 лв. до 6 300 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение на СГС за отхвърляне на иска за горницата над 6 300 лв. до 26 000 лв. – обезщетение за претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 04.12.2015 г., неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 04.12.2015 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е нарушил процесуалния и материалния закон - чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, а отделно от това, тенденциозно е анализирал събрания доказателствен материал, което е довело до постановяване на необосновано решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросите са следните:

1. „Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на приложимата правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложима правна норма?“

3. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“

4. „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“

5. „Направеното от съда непълно едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение, следва ли да се съобрази, че допуснато от съда процесуално нарушение в този случай като има като резултат необоснованост на съдебния акт?“

6. „При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответно твърдение, тъй като доказването на възражението има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствена тежест?“

7. „При въведено възражение за съпричиняване от ответника и аргументи от ищеца срещу същото, на която от страните е задължението за доказване възражението за съпричиняване и защитните аргументи на ищеца променят ли задължението за доказателствената тежест на ответника?“

8. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?“

9. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо доказано нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Трябва ли възражението за съпричиняване и приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем?“

10. „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?“

11. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

12. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г.?“

13. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направил съдът в обжалваното решение?“

14. „Длъжен ли е съдът да направи мотивирано изложение за точна преценка на значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение а не само да се изброят уврежданията

15. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия?“

16. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установите лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?“

17. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗРКЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?“

18. „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите?“

19. „Определянето на обезщетение очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“

От касатора се мотивира приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с посочване на задължителна практика на ВКС – ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 4/1968 г. - и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК, относно приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Заявява се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно се прави позоваване и на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, регламентиращ основание за директен достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение.

От касатора се формулира искане за отмяна на постановеното въззивно решение и уважаване на предявения иск в неговата цялост. Претендира се присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

В подадения от ответника по касация ЗД „Бул Инс“ АД отговор на касационната жалба се заявява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Излагат се съображения по същество относно неоснователността на касационната жалба.

Подадена е и частна касационна жалба от М. Л. А. срещу частта от решение № 1208/12.06.2020 г., имаща характер на определение по повод жалба срещу определение на СГС, постановено по реда на чл. 248 ГПК - № 20 076/27.08.2019 г. по гр. д. № 6622/2016 г. В изложението по чл. 280 ГПК се поставят въпроси за определяне на разноски при частично уважаване на исковете, по приложението на Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с решение № 5419/08.05.2020 г. по адм. д. № 14 384/2019 г. на ВАС, както и относно задължението на съда да посочва разноските по пера. Формулираните въпроси според жалбоподателя са от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото. Отделно се релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решения по дела №№ 68490/01, 67719/01, 20594/02 на Съда в Страсбург. Претендира се отмяна на въззивното решение в атакуваната част.

В подадения от ответника отговор на частна касационна жалба същата се оспорва с твърдения за липса на сочените основания за достъп до касационен контрол, тъй като въззивният съд е приложил правилно процесуалния закон и е спазил задължителните постановки на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Сезиран с две въззивни жалба от насрещните по делото страни, съставът на Апелативен съд София е приел, че спорни по делото са размерът на присъденото от СГС обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди и обемът на приноса му за реализиране на процесното ПТП. В отлика от първостепенния съд, който е счел за справедливо обезщетение в размер на 7 000 лв. и съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в обем от 10%, въззивният съд е определил обезщетение в размер на 10 000 лв. с отчитане възрастта на пострадалия към датата на ПТП /70 г./ и продължителността на престоя му в болница /10 дни/ като е намалил това обезщетение с 50% поради приет равен принос на пострадалия за реализиране на установените вреди. При кредитиране на приетите в хода на производството заключения на съдебно-автотехническата експертиза, и двете заключения на съдебномедицинската експертиза съставът на Апелативен съд София е приел, че вина за настъпване на автопроизшествието има в равен дял ищецът поради неизпълнение на задължението му да спре на знак „Стоп“, евентуално поради неизпълнение на задължението му да пропусне движещия се по път с предимство автомобил, управляван от делинквента, чиято гражданска отговорност е застрахована при ЗД „Бул Инс“ АД. Анализирайки заключенията на вещите лица медици и събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е счел за недоказани твърденията на ищеца, че поради претърпения инцидент се е наложило неколкократно да постъпва в болница и съответно да предприема лечение.

Съдебният състав е отменил решението в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати държавна такса в размер над 200 лв., но не е коригирал размера на дължимото се адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от иска в размер на 20 000 лв. Срещу тази част от решението не е подадена частна жалба, поради което следва да се приеме, че е стабилизирана.

По повод подадената от М. А. частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение от СГС въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съд, че освобождаването на ищеца от заплащане на държавна такса не го освобождава от отговорност за заплащане на разноски съобразно отхвърлената част от претенцията му. Счела е, че уговореното адвокатско възнаграждение е съобразено със сложността на делото и размера на предявения иск, а именно 25 000 лв.

Настоящият състав намира, че не са налице както соченото основание за директен достъп до касационен контрол, така и тези, обуславящи факултативен такъв.

Първата група въпроси /от първи до шести/ касае приложение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Следва да бъде посочено, че те са изцяло хипотетични, доколкото не кореспондират с конкретно оплакване в касационната жалба кои точно доказателства въззивният съд е игнорирал и, ако беше анализирал, изводите му биха били други. В този смисъл въпросите не покриват общия селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен със задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В противовес на изложените от касатора твърдения въззивният съд е обсъдил абсолютно всичките му оплаквания относно занижения размер на присъденото от СГС обезщетение и е увеличил същото, както и е обсъдил доводите за липса на валидно направено възражение за съпричиняване и липса на доказателства, че пострадалият е игнорирал пътен знак „Стоп“.

Втората група въпроси /от седми до десети/ се отнасят до приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Те, макар да са обусловили изводите на въззивната инстанция, не са разрешени в противоречие с приетото от ВКС в негова казуална практика, че приносът винаги следва да е доказан от ответника, а не предполагаем, както и изводите за наличието му да не почиват на предположения. За да прецени наличието на съпричиняване и по този начин да възприеме извода на първостепенния съд, въззивният съд се е аргументирал с приетите за отправна точка категорични и съвпадащи изводи на вещите лица, изготвили съдебно-автотехническите експертизи, че причина за настъпване на ПТП е навлизане на касатора велосипедист в кръстовище при наличие на пътен знак „Стоп“ в опасна близост на идващ отляво автомобил.

Останалите въпроси таргетират в правилността на решението и изразяват несъгласие с мотивите на въззивния съд. По отношение на тях не е изпълнено изискването да удовлетворяват допълнителния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. I ГПК, на който се позовава касаторът – въззивният съд да се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 4/1968 г. В цитираното постановление е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Това разбиране е последователно застъпвано и в създадената по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС, на която се позовава касаторът. Основните разрешения, дадени в цитираното постановление, са съобразени от Апелативен съд София. Недостатъчно основание за позитивна селекция на касационната жалба се явява обстоятелството, че въззивният съд, макар да е увеличил размера на обезщетението, не го е уважил в претендирания от ищеца размер.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално вписано в изложението. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика по прилагането й, която вече не е актуална, или е погрешна. Същото се отнася и до релевираното основание за директен достъп до касация. В изложението не е обосновано приложението на специалната неправилност, която може да бъде установена prima facie без да се изследват приетите за установени факти, или събраните по делото доказателства, съответно без да се анализира дали тези факти са субсумирани под адекватната правна норма. В изложението е допуснато смесване на основанията за касиране на въззивното решение, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК, и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Натрупана е голяма по обем практика на касационната инстанция, която разяснява приложението на сочения критерий за достъп до касационен контрол. В случая той не намира приложение.

По частната касационна жалба:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Не са налице основания за селектирането й до касационен контрол.

Нито един от поставените в изложението въпроси не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото тези въпроси не са били обсъждани от въззивната инстанция. Следва да бъде подчертано, че касационното обжалване не може да служи като средство за саниране на процесуално бездействие и едва с нея за пръв път да се навеждат доводи, които не са били ревелирани пред въззивната инстанция, съответно не са били обсъдени в постановения от нея съдебен акт. Ето защо, и в тази му част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол за законосъобразност.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС