Определение № 1415 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4226/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 2408/12.03.2024г., подадена от И. Ж. И., С. Ц. И., Т. И. Д., В. П. М. и Г. П. М., чрез процесуалния представител адвокат Д. Д. от АК-София, срещу решение № 39 от 11.02.2024г. по в. гр. д. № 942/2022г. на Софийския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 117 от 07.07.2022г. по гр. д. № 10/2020 г. на Районен съд - Елин Пелин, е уважен предявеният от И. Д. В. (починал и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците му по закон - К. М. Х. - В. и К. И. В.) срещу В. П. И., Г. П. М., М. Г. И. (починала в хода на производството), П. И. И., К. И. А., Т. И. Д., С. Ц. И., И. С. И., И. Ж. И. и А. М. И. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност върху на дворно място с площ от 575 кв. м., находящо се в [населено място], Софийска област представляващо парцел II - 143 в кв. 8 по действащия регулационен план на селото, ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 90 кв. м. и стопанска сграда с площ от 72 кв. м.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Налице ли с облигационно отношение (договор) между съсобственик на недвижим имот придобит по наследство и неговия внук в случаите, когато съсобственикът (дядото) го кани в имота и му предоставя правото да живее там без да се прехвърлят вещни права;

2. Налице ли е заобикаляне на закона с предоставянето на възможност от съсобственик по наследяване на трето лице да формира намерението да свои имот без на практика да е съсобственик и без да са му прехвърлени вещни права, като по този начин освобождава себе си от отговорност и задълженията които има по закон да владее собствената част и да държи другите части за останалите съсобственици.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация К. М. Х. - В. и К. И. В., чрез процесуалния си представител адвокат П. Б. от АК-София, изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството по делото е образувано по предявен от И. Д. В. (починал и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците му по закон - К. М. Х. - В. и К. И. В.) срещу В. П. И., Г. П. М., М. Г. И. (починала в хода на производството), П. И. И., К. И. А., Т. И. Д., С. Ц. И., И. С. И., И. Ж. И. и А. М. И. положителен установителен иск за собственост за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност на дворно място с площ от 575 кв. м., находящо се в [населено място], Софийска област представляващо парцел [№] в кв. 8 по действащия регулационен план на селото, ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 90 кв. м. и стопанска сграда с площ от 72 кв. м.

По делото е установено, че ответниците са наследници по закон на П. И. А. и С. И. А.. Ищецът И. Д. В. не е бил призован към наследяване на наследството, останало от П. и С. И. А., тъй като е жива неговата майка ответницата К. И. А. - наследница на П. И. А., а до 20.07.2023г. е била жива и неговата баба ответницата М. Г. И. - наследница на П. И. А..

Посочено е, че от събраните гласни доказателства е установено, че от лятото на 2009г. И. Д. В. заедно с жената, с която към онзи момент съжителствал на съпружески начала (и впоследствие негова съпруга и наследница по закон, конституирана като страна по делото- К. М. Х. – В.) и с детето им (конституирано като страна по делото- К. И. В.) се настанили да живеят в имотите, поканени от И. П. И. - дядо на И. Д. В.. И. П. И. им казал, че къщата е за тях, да направят ремонт и да живеят в нея. Още с настаняването си семейството започнало основен ремонт на къщата, тъй като била в лошо състояние, с течащ покрив, рушаща се, без ВиК, и почистване и облагородяване на занемарения двор, с изграждане на ограда, засаждане на леха и поставяне на беседка. От м. юни 2009г. до края на 2019г. или началото на 2020г., когато бабата на И. Д. В. - М. Г. И., за първи път предявила претенции към имота, никой не бил предявявал претенции към имота и не се появявал в него, а имотът се ползвал единствено от семейството на И. Д. В.. През този период бабата и дядото на И. Д. В. живеели в същото село, но на друго място, като освен тях майката и вуйчото на И. Д. В. също знаели, че той със семейството си се нанася да живее в къщата.

Въз основа на така установената фактическа обстановка от правна страна въззивният съд е приел, че И. Д. В. е придобил правото на собственост върху имотите на претендираното оригинерно основание - давностно владение, продължило в периода от м. юни 2009г. до м. декември 2019г.

Изложени са мотиви, че И. Д. В. не е бил съсобственик (сънаследник) на процесните недвижими имоти, поради което по отношение на него е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, а разясненията, дадени в ТР № 1/2012г. ОСГК на ВКС в частта за т. нар. преобръщане на владението, са неотносими. Изложени са съображения, че И. Д. В. е следвало само да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имотите явно, необезпокоявано и постоянно за период от десет години (от 2009г. до 2019г.) с намерение да ги свои, т. е. предприел е такива активни действия, които по смисъл и съдържание отричат правата на собствениците, като е спрял да държи имотите за собствениците и е започнал да ги държи за себе си и същевременно действията му са достигнали до знанието на собствениците, като новото му отношение към вещта е ясно, недвусмислено и категорично манифестирано. Прието е, че тези факти са доказани по делото със събраните гласни доказателства.

Взето е предвид, че ответниците не са ангажирали доказателства, с които да оборят презумпцията по чл. 69 ЗС и да докажат възражението си, че И. Д. В. е бил държател, а не владелец на имотите, тъй като е упражнявал фактическа власт върху тях по силата на облигационни отношения с дядо си И. П. И.. Посочено е, че по делото не е установено, тъй като не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, между И. П. И. и И. Д. В. да е имало каквито и да било уговорки, водещи до извод за съществували между тях облигационни отношения нито такива, сочещи договор за наем, нито такива, сочещи договор за заем за послужване. Прието е, че при липса на доказателства по делото за наличие на облигационни отношения между И. П. И. и И. Д. В. по повод ползването на процесните имоти, не следва да се обсъждат и изложените доводите на ответниците за привидност на договора за заем за послужване или за заобикаляне на закона. Посочено е, че не са налице и доказателства, въз основа на които да се направи извод, че И. Д. В. е действал като пълномощник на своята баба и/или майка. Прието е, че извършените от ищеца действия в имотите - основен ремонт на къщата и облагородяване на дворното място, които действия са достигнали до знанието на собствениците, са действия, с които той е демонстрирал отношението си към имотите като към свои, при това ясно, недвусмислено и категорично, като не се е допитвал до собствениците за извършването на ремонтите.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице и по двата въпроса, поставени в изложението.

На първо място следва да се отбележи, че формулираните в изложението въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са свързани с преценката на конкретните факти по спора и на събраните доказателства. Същите са израз на поддържаната от касаторите теза в процеса, която не е възприета от съда, а освен това не е подкрепена и със съответни доказателства.

Следва да се отбележи също така, че по обуславящия изводите на въззивния съд въпрос кога може и следва да се приеме, че едно трето лице е установило самостоятелна фактическа власт върху недвижим имот с намерението да придобие собствеността, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която само когато фактическата власт е придобита на правно основание (въз основа на договор със собственика, по силата на който на това трето лице се предоставя фактическа власт върху имота), то упражняващият фактическата власт се явява държател и презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана (решение №270 от 20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №180 от 20.03.2024г. по гр.д.№1173/2023г. на І г.о. на ВКС; решение №41 от 2602.2016г. по гр.д.№4951/2025г. на І г.о. и др.). Установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма (осъществяване на фактическа власт върху вещ), то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт (наличие на намерение вещта да се държи като своя), който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго (решение №31 от 08.02.2016г. по гр.д.№4539/2015г. на І г.о. на ВКС).

Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. По приложението на тази правна норма последователно и непротиворечиво ВКС приема, че в полза на владелеца е установена оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой е да докаже, че го държи за другиго. Разграничаването между двете хипотези се основава на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху вещта, т. е. от съществено значение за провеждане на това разграничение са вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ (договор или наследяване). Само след установяване и анализ на тези вътрешни отношения може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя, т.е. упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС или държи вещта за другиго, т. е. упражнява държане. С оглед на тези вътрешни отношения владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец, за което законът не установява изискване за специална форма, доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права и задължения. Собственикът също може да предаде владението на трето лице, за което не е необходимо да извършва действие на разпореждане с имота, вкл. и по причина, че с оглед вътрешните отношения счита това трето лице за собственик на имота.

С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) като в мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил като е извършил преценката въз основа на съдържащите се в свидетелските показания данни за отношенията между страните, поведението им, извършените действия както и волята на общите наследодатели. Приел е, че с оглед събраните гласни доказателства, ищецът И. Д. В. е доказал, че е упражнявал фактическа власт върху имотите явно, необезпокоявано и постоянно за период от десет години (от 2009г. до 2019г.) с намерение да ги свои, т. е. предприел е такива активни действия, които по смисъл и съдържание отричат правата на собствениците и действията му са достигнали до знанието им, а същевременно ответниците не са ангажирали доказателства, с които да оборят презумпцията по чл. 69 ЗС и да докажат възражението си, че И. Д. В. е бил държател, а не владелец на имотите, тъй като е упражнявал фактическа власт върху тях по силата на облигационни отношения с дядо си И. П. И.. А както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика ( решение № 80/03.05.2018г. по гр. д. № 2560/2017г. на IV г. о. на ВКС; решение № 226 от 12.07.2011г. на ВКС по гр. д. № 921/2010г. на IV г. о. на ВКС; решение № 512/29.06.2010г. по гр. д. № 1982/2009 г. на І г. о. на ВКС), последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. Ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му.

Още повече, че според трайно установената практика на ВКС ( решение № 70/16.08.2017г. по гр. д. № 3991/2016г. на І г.о. на ВКС) придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото.

В практиката си ВКС многократно е прилагал посочените по-горе разрешения, вкл. в хипотези като настоящата, при която владението е било предадено и съответно упражнявано още от момента на установяването на фактическата власт с намерението да бъде придобита собствеността при липса на данни за наличие на основание, което да определя тази фактическа власт като държане, при което и доколкото установената в чл. 69 ЗС презумпция може да бъде оборена при проведено надлежно доказване, че такова основание е налице, тезата, че подобно поведение представлява заобикаляне на закона, никога не е била възприемана.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че решението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно. Според установените в практиката на ВКС критерии решението на въззивен съд може да бъде определено като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, когато тази неправилност е видима от самия прочит на същото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното решение на Софийския окръжен съд при прочита на същото не се установяват.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение