Определение № 60382 от 23.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1351/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. М. с ЕГН [ЕГН], К. Д. М. с ЕГН [ЕГН] и С. Д. М. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 2 от 07.01.2020 г., постановено по в. гр. д. № 571/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, ГО, в частите, с които по въззивна жалба на ответното застрахователно дружество след частична отмяна на решение № 673/16.07.2019 г., поправено с решение № 847/04.10.2019 г. по т.д. № 1532/2018 г. на Окръжен съд - Варна, са отхвърлени исковете с правно основание чл.432 ал.1 КЗ срещу ЗД БУЛ ИНС АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 24.07.2016 г., при което е починал наследодателят на касаторите, както следва - за разликата над 90 000 лв. до присъдените от първата инстанция 126 000 лв. за П. К.; и за разликата над 50 000 лв. до присъдените по 70 000 лв. за К. М. и С. М.. В касационната жалба се твърди, че решението в атакуваните части е неправилно - незаконосъобразно и необосновано и следва да бъде отменено. Оспорва се изводът на съда, че двамата участници в произшествието в еднаква степен са допринесли за вредоносния резултат; твърди се нарушение на чл.269 ГПК, т.к. във въззивната жалба не е направено оплакване срещу приетия от първата инстанция принос на пострадалия; поддържа се, че обезщетенията не са определени в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. По подробно развити доводи се моли за уважаване на исковите претенции в размерите, присъдени от Варненския окръжен съд. Претендират се разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, като разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от страна на въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, същият да извърши цялостна проверка на правилността на решението; 2/ Относно обхвата на задължителната сила на присъдата – обвързан ли е гражданският съд с дадената от наказателния съд квалификация, т.е. допустимо ли е при определяне на обезщетението гражданският съд да не зачита фактите, които са обусловили правната квалификация на престъпния деликт; 3/ Относно прилагане от съда на критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, вкл. кои са предпоставките при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му, в т.ч. и относно приложимото право за определяне размера на обезщетението. Против касационната жалба не е постъпил писмен отговор от страна на застрахователното дружество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани лица, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против подлежащ на касация въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на Варненския апелативен съд е взел предвид, че с влязла в сила присъда № 34/04.04.2018 г. по НОХД № 334/2018 г. подсъдимият Н. П. М. е признат за виновен в това, че на 24.07.2016 г. в [населено място] при управление на л.а. БМВ 525 с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца Д. С. М. – наследодател на ищците. Установено е, че между делинквента и ответното застрахователно дружество е сключен застрахователен договор по риска „Гражданска отговорност“ по полица № BG/02/116000499983, валидна към датата на настъпване на застрахователното събитие. Съдът е посочил, че на основание чл.300 ГПК влязлата в сила присъда е със задължителен характер относно факта на извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Останалите обстоятелства от значение за определяне вида и размера на причинените вреди, вкл. евентуалният принос на пострадалия за настъпването им, подлежат да доказване в гражданския процес. Въз основа на заключението по САТЕ въззивният съд е приел, че пътно-транспортното произшествие е настъпило на 24.07.2016 г. в 22,15 ч. на кръстовището между улиците „Пирин“ и „Цар Освободител“ в [населено място], което е било добре осветено и регулирано със светофар. Уличното платно на [улица]има три ленти за движение – лява за ляв завой, средна – за движение направо и дясна – за десен завой. Лекият автомобил се е движил в средната лента при зелен сигнал на светофара, когато пешеходецът е предприел пресичане на улицата при червен за него сигнал. При създалата се ситуация, усложнена от ограничената видимост за водача от изчакващите в лявата лента автомобили, сблъсъкът е бил неизбежен. Експертизата е определила, че лекият автомобил се е движил със скорост около 70 км/ч, но ако водачът бе спазил разрешената скорост от 50 км/ч, е било възможно ударът да се предотврати. При така изяснената фактическа обстановка съдът е намерил, че вина за настъпване на ПТП имат и двамата участници в него - пешеходецът е пресичал при червен сигнал на светофара, а водачът е управлявал лекия автомобил със скорост, по-висока от допустимата. От правна страна съставът на апелативния съд е приел, че ищците са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение, а именно - съпруга и синове на загиналия. С оглед определяне размера на неимуществените вреди съобразно критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД, който се преценява във всеки конкретен случай, съдът е взел предвид събраните гласни доказателства, според които в семейството на пострадалия са съществували изключително силни връзки на взаимна привързаност, независимо, че синовете му живеят в чужбина. Особено тежко е преживяла загубата неговата съпруга, която е претърпяла няколко сърдечни операции и се е уповавала на подкрепата на съпруга си. След трагичния инцидент той е бил на лечение около три месеца в болницата, през което време ищцата, въпреки влошеното си здраве, е полагала грижи за него. Осъзнаването, че състоянието му след катастрофата и получените наранявания не дават шансове за живот, е било особено мъчително за нея. Макар и в по-малка степен, увредени са и синовете на пострадалия. Въпреки, че и двамата са вече пълнолетни и са се установили в чужбина, не е прекъсната синовната връзка и отношенията с родителите им. След инцидента и двамата са се отзовали незабавно, като са се завърнали, за да окажат помощ на баща си през последните два месеца от живота му и да подкрепят майка си в трудния за нея момент. При тези факти съдът е намерил, че справедливостта изисква в полза на първата ищца да бъде определено обезщетение в по-висок размер, предвид по-голямата степен на претърпените от нея вреди, а именно – 180 000 лв, а за другите двама ищци – по 100 000 лв. /това са и определените от първата инстанция обезщетения/. Този размер подлежи на намаляване съобразно приноса на самия пострадал в настъпването на вредите, като съдът е преценил при така установените от него факти, че и двамата участници в ПТП в еднаква степен са допринесли за резултата. Поради това, определените по-горе размери на обезщетенията са редуцирани съответно на 90 000 лв. за първата ищца и по 50 000 лв. – за другите двама. По основанията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Въпросът за правомощията на въззивния съд съгласно чл.269 ГПК не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касаторите – решения по т.д.№ 2312/2015 г. на І т.о., гр.д.№ 759/2009 г. на ІV г.о. и др., тъй като мотивирано оплакване, че пострадалият с поведението си е допринесъл с повече от 30 % /размер на съпричиняване, определен от първата инстанция/ за настъпване на увреждането, противно на твърденията в касационната жалба, се съдържа във въззивната жалба на застрахователното дружество. Въпросът за справедливия размер на обезщетението по правилата на чл.52 ЗЗД не се преценява като обуславящ за изхода на спора, предвид неговия предмет във въззивното производство, тъй като съставът на апелативния съд, излагайки свои мотиви, е възприел размери на обезщетенията, така, както са определени от окръжния съд, а въззивна жалба от ищците – настоящи касатори срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение не е подадена. От друга страна, въпрос относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, именно въз основа на което се е стигнало до частична отмяна на позитивното решение на първата инстанция, изобщо не е формулиран. Въпросът относно обхвата на задължителната сила на присъдата не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, служебно известна на съда, а посочените от касаторите решения не са относими към формулирания процесуалноправен въпрос – решението по т.д.№ 624/2010 г. на І т.о. е постановено по въпроса за приложимия материален закон, уреждащ регресното право на застрахователя /чл.81 от ЗЗ /отм./ или чл.274 ал.1 КЗ /отм.//, с оглед момента, от който то възниква, а решението по т.д.№ 3540/2013 г. на І т.о. касае правилата/критериите за определяне степента на намаляване на обезщетението при причинна връзка между поведението на пострадалия и увреждането. В изложението за допускане на касационно обжалване има подробни оплаквания за допуснати нарушения на закона от страна на въззивния съд при определяне на приноса на пострадалия, но във връзка с тях, както се посочи по-горе, липсват поставени правни въпроси. Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не може сам да извежда правен въпрос от съдържанието на касационната жалба или изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, а може само да преформулира и уточнява вече зададен такъв. Основанията за неправилност на решението са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК, освен в хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Предвид изложеното съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не се установяват в своята кумулативност поддържаните общи и допълнителни предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за достъп до касационен контрол, поради което такъв следва да бъде отказан. Така мотивиран, съдът