Определение № 60662 от 23.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 386/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. И. и Й. Т. И., представлявани от адв. И. С., срещу решение № 260068 от 26.10.2020г. по в.т.д. № 288/2020г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 130 от 08.11.2019г. по гр.д. № 79/2019г. на Силистренски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е прогласена по отношение на кредитора „Райфайзенбанк /България/” ЕАД недействителността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка № 73, том IV, рег. № 3407, дело 503 от 12.05.2014г. по описа на нотариус Р. Т., рег. № 105 на Нотариалната камара, с район на действие [населено място], сключен между И. Г. И. и Й. Т. И., от една страна, като праводатели, а като приобретател, третия ответник И. И. Г., по силата на който прехвърлителите са се разпоредили в полза на третия ответник с описания недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], [улица], етаж 2 с идентификатор № 66425.501.2659.1.2 и застроена площ от 256,16 кв.м., заедно със съответните идеални части на сградата с идентификатор № 66245.501.2659.1 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РЛ-18-66/02.06.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-17/27.10.2008г. на началник на СГКК – Силистра, и ответниците са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД сумата 425,04 лева, представляваща разноски по делото, както и сумата 300 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необоснованост. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че в случая е без значение изследването на знанието за увреждането на кредитора, за необоснован извода за наличие на останалите елементи от фактическия състав на чл.135 ЗЗД и за недопустимо прилагането на презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД. Сочат, че не са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят като длъжници по предявения отменителен иск с оглед акцесорния характер на отговорността им. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочат следните правни въпроси:

1. За правната квалификация на иска и как следва да бъде поставена тя – на база твърденията в исковата молба или така, че същата да бъде правилна с оглед възможността искът да бъде уважен? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 207 от 13.12.2013г. по т.д. № 771/2011г. на ВКС, I т.о. и решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, II т.о.

2. За приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и допустимостта за нейното разширително тълкуване – противоречие с решение № 13 от 19.02.2015г. по т.д. № 4606/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 179 от 11.05.2011г. по гр.д. № 1198/2010г. на ВКС, III, решение № 97 от 02.06.2011г. по т.д. № 828/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът „Райфайзенбанк /България/” ЕАД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като във връзка с първия въпрос сочи, че правната квалификация на иска е по чл.135 ЗЗД, както правилно е определена от съда въз основа на фактическите твърдения и формулирания петитум в исковата молба, а по отношение на втория въпрос – че липсва произнасяне по него от въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за обявяване на относителната недействителност по отношение на ищеца на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № ХХ, ХХХХ, рег. № 3407, дело № 503 от 12.05.2014 г. на нотариус Р Т, рег. № 105 на НК, с който жалбоподателите И. Г. И. и Й. Т. И. прехвърлят на ответника И. И. Г. описания недвижим имот, на основание чл. 135 от ЗЗД.

Приел е за безспорно между страните и установено от събраните по делото доказателства, че между кредитодателя - „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и кредитополучателя - „Бели брези“ ООД е сключен договор за револвиращ банков кредит от 07.07.2008 г., анексиран с 11 броя анекси, а като солидарни длъжници по същия са посочени и ЕТ „Бели брези - И. И.“, И. Г. И. и Й. Т. И.. Посочил е, че в чл. 1.1. от договора страните са уговорили размера на кредита – 300 000 лева, с краен срок за изплащане на задължението до 20.06.2011 г., а в чл. 7 са предвидили обезпечение на вземането с ипотека върху недвижим имот, представляващ нива с площ от 12,100 дка, находяща се в м-ст „Ендек Тарла“, с кадастрален № 39459.4.149 по КК и КР на [населено място], [община], област Добрич. Приел е, че в производството не се оспорва, че дължимостта на вземането по горепосочения кредит е установена с решение по т. д. № 829/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, потвърдено с решение по в. т. д. № 136/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение по т. д. № 2367/2017 г. по описа на ВКС, а същото е и предмет на изпълнително дело № 2018883040469 по описа на ЧСИ - П. И.,рег. № 883 с район на действие – Варненския окръжен съд. Приел е за безспорна в производството и родствената връзка между И. Г. и И. И. – първият е син на втория. За безспорно е прието и извършването на разпоредителна сделка, по силата на която И. Г. И. и Й. Т. И. прехвърлят на И. И. Г. срещу задължение за гледане и издръжка недвижимия имот. Взел е предвид заключението на назначената съдебно-техническа и оценителна експертиза, според което мансардният етаж е част от апартамента, като пазарната стойност на обекта е 85 000 лева.

Въззивният съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства – показанията на свидетеля И. И., който свидетелства, че от десет години И. и баща му не са в добри отношения, както и че И. е получил имот от дядо си; срещите помежду им били осъществявани в ресторанта на И. в Силистра – „Белите брези“, в който свидетелят помагал при осъществяването на мероприятия. Съдът е приел, че от показанията на свидетеля Ж. С., се установява, че бащата и сина И. и И. са в лоши отношения, както и че бащата има заведение в [населено място]. Посочил е, че според показанията на свидетеля същият знае за сделката, доколкото дядо му приживе е искал да му остави нещо, като е оформена чрез гледане и издръжка, и е констатирал, че в о.с.з. свидетелят неколкократно е объркал името на третия ответник.

При така установените факти въззивният съд е намерил, че не се оспорва качеството кредитор у ищеца, а същото е и признато със сила на пресъдено нещо по т. д. № 829/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е приета за установена дължимостта на вземането, предмет на договора за револвиращ банков кредит. Посочил е, че за изпълнение на задължението, наред с кредитополучателя, отговарят и изрично посочените в договора за кредит солидарни длъжници, подписали същия в това си качество. Приел е още, че е налице увреждащо разпореждане - извършено прехвърляне на недвижим имот от И. Г. И. и Й. Т. И. на И. И. Г. срещу задължение за гледане и издръжка, поради което е намерил за неоснователни доводите за липса на увреждане предвид обезпечеността на вземането с ипотека върху друго имущество на солидарните длъжници. Изложил е съображения, че съгласно постоянната практика съдът не следва да обсъжда въпроса за наличието на друго имущество, респ. средства, достатъчни за удовлетворяване на кредитора, поради което намерил за ирелевантно дали в случая длъжникът притежава друго имущество, с което да удовлетвори кредитора.

Във връзка с третата предпоставка за уважаване на иска - знание (съзнаване) за увреждането от страна на прехвърлителя и от втория ответник – приобретател на имуществото, въззивният съд е приел, че съобразно постоянната практика на ВКС длъжникът е знаел за съществуването на задължението си към кредитора и е извършил процесното действие, с което е намалил имуществото си, и това е достатъчно за обосноваване на извод за знание за увреждането на кредитора. Поради това е достигнал до извод, че е налице знание за увреждане у съпрузите - прехвърлители И. Г. И. и Й. Т. И.. По повод знанието у третото лице въззивният съд е съобразил оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, според която знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Приел е, че в случая единият от прехвърлителите е баща на приобретателя, поради което горепосочената презумпция намира приложение, като за оборването й носят доказателствена тежест ответниците – въззивници. Намерил е, че от събраните доказателства не може категорично, убедително и несъмнено да се заключи липсата на знание у приобретателя. Посочил е, че разпитаните свидетели не дават категорични показания, нещо повече, неколкократно объркват имената на третия ответник, което буди представа, че не го познават, а имат бегла информация относно родствения му кръг. Заключил е, че свидетелите нямат непосредствени впечатления и с показанията си не установяват, че приобретателят е бил лишен от възможността да узнае за увреждането. Приел е, че не могат да бъдат кредитирани свидетелските показания в частта относно осъществяване на волята на дядото за прехвърляне на имота на внука му, доколкото той е починал 20 години преди разпоредителната сделка, предмет на Павловия иск. Изтъкнал е, че предвид оформянето на договора като такъв за прехвърляне на имот срещу поемане на задължение за гледане, при което се презюмира близост в отношенията между страните, както и от факта на назначаване на сина за представляващ и управител в дружеството, чийто мажоритарен собственик на капитала е бащата, две години след датата на разглежданата сделка, следва да се приеме, че пълно и главно не е оборено действието на презумпция за знание, регламентирана в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до определяне от съда на правната квалификация на иска, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като е разрешен от въззивния съд в съответствие с постоянната практика на ВКС. В случая съдът е определил правната квалификация на предявения иск въз основа на изложените в исковата молба твърдения и формулираното искане и с оглед на това се е произнесъл по иск с правно основание чл.135 ЗЗД.

Вторият въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Съдът не е излагал съображения за допустимост на разширителното тълкуване на установената в чл.135, ал.2 ЗЗД презумпция, а е приел, че същата намира приложение с оглед обстоятелството, че прехвърлителят И. Г. И. е баща на И. И. Г., и не е оборена от събраните от ответниците доказателства. Поради това искането за допускане на касционно обжалване по поставения въпрос е неоснователно.

Не е налице и формално посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основание по чл.280, ал.2 ГПК. Липсват изложени твърдения за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, а такива не се констатират и служебно от настоящия състав. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касатора доводи са за допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение на настоящото производство в размер на 150 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение