Определение № 236 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2058/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 217/12.12.2023 г. по гр.д. № 404/2023 г., с което Апелативен съд – П. е отменил решение № 199/26.05.2023 г. по гр.д. № 665/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик и е осъдил М. Х. Н. да заплати на В. Р. К. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 42 000 лв., ведно със законните лихви върху сумата 21 000 лв. от 05.10.2021 г., а върху сумата 21 000 лв. от 05.05.2022 г. - датите, на които искът е бил предявен за равни части от дълга по две образувани между същите страни дела преди определението по чл. 213 ГПК. Решението се обжалва от М. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправни въпроси за реалния характер на договора за заем и за правното значение на обстоятелството кой точно е получил паричните средства, когато по иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е установено, че ищецът ги е платил на трето лице, и по процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да разгледа в решението си доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните доказателства, както и за задължението му да отхвърли иска, когато ищецът не е доказал договора за заем, на който основава претенцията си. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тях в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която е приложил към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество касаторът се оплаква, че решението е неправилно, мотивирайки всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира направените по делото разноски. Ответникът по касация В. К. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Въззивният съд е приел, че ответникът не оспорва твърденията в исковата молба, че след предварителни преговори в периода 17.05.2017 г. – 15.06.2017 г. от банковата си сметка ищецът му е превел сумата 3 000 лв. и е направил три плащания към трети лица, както и че средствата са разходвани за ремонт на къща в [населено място], в която ответникът живее с родителите си, а спорът е за това дали паричните средства са били предоставени в заем за четиригодишен срок – така е твърдял ищецът, или са били дарени – така е възразил ответникът. След това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства. Приел е, че от писмените доказателства - разменена между страните кореспонденция, се установява, че при проведени предварителни преговори ответникът е уведомил ищеца за намерението си да ремонтира къщата, че ремонтът е наложителен, но че разполага със сумата 6 000 лв., която е недостатъчна, и предлага на ищеца да му предостави паричните средства, необходими за ремонта, които ще му връща във времето, на което ищецът е отговорил с „ок“. Приел е, че при следваща кореспонденция между страните по време на брачния процес на ищеца с неговата съпруга (сестра на ответника), приключил с решение за развод, ищецът е уведомил ответника, че ако съпругата, с която се развеждат, не му върне присвоени от него златни монети, ще заведе дело срещу ответника за връщане на парите за ремонт. Съпоставил е така установеното с гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, приемайки ги за допустими според изключението по чл. 164, ал. 1, т. 3, in fine ГПК - към момента на договора страните са роднини по сватовство от първа степен. Въззивният съд е констатирал противоречие в свидетелските показания. Намерил е, че свидетелите, доведени от ищеца – съответно колега и приятел, са дали показания, че ищецът им е съобщил за заема и за отказа на ответника да му върне парите, а свидетелите, доведени от ответника – съответно приятел и адвокат, както и неговата сестра/бившата съпруга на ищеца, са свидетелствали, че ищецът е бил инициатор за ремонта на къщата, в която през годините многократно е летувал със семейството си, и че е дарил парите за извършения ремонт. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца. Обосновавал се с тяхната логичност, с това, че кореспондират на писмените доказателства – страните са преговаряли за заем, а различно не следва от споделените намерения ищецът да заведе настоящото дело за връщане на парите, намирайки за житейски недостоверни показанията на свидетелите на ответника – малко вероятно е ищецът да е имал желанието да подобрява с дарствено намерение чуждия имот, в който по същото време ответникът се е установил да живее – факт, признат от ответника и установен от свидетелските показания, включително въззивният съд е отчел възможната заинтересованост на бившата съпруга да свидетелства срещу ищеца и в полза на сестра си (чл. 172 ГПК). Въззивният съд е заключил, че сключеният между страните през 2017 г. договор е за заем, че реалният характер на договора не е изключен поради това, че само първата част от заемните паричните средства ищецът е наредил по банковата сметка на ответника, а останалите също му е предал в смисъла по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, доколкото с трите плащания от банковата си сметка и съгласно уговореното - така разменената кореспонденция, ищецът е погасил задълженията на ответника за възнаграждения към третите лица, извършили ремонта. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите материалноправни въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но начинът, по който въззивният съд ги е решил, съответства на практиката на Върховния касационен съд. Константно в нея се приема, че съгласно чл. 240 ЗЗД, заемът е реален договор и така е приел въззивният съд. Той е квалифицирал първоначално разменената кореспонденция между страните като предварителни преговори, а не като постигнато чрез нея съгласие за договор за заем. В решението въззивният съд също така е отчел, че когато страните не спорят, а от събраните доказателства се установява, че паричните средства са получени от трети лица, материалноправните обяснения за това могат да са най-разнообразни. Когато по делото се установи, че ищецът ги е платил, защото според уговореното с ответника с предоставени в заем парични средства, ищецът е погасил задължение на ответника към трето лице, това не изключва, а провежда реалния характер на договора, включително при отчетената от съда възможност всяко парично задължение да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора (чл. 73 ЗЗД) – така решение № 60261/20.12.2021 г. по гр.д. № 3385/2020 г. на ВКС, IV-то ГО. В решенията, на които касаторът се позовава, не се приема нещо различно. Обсъдената практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Следователно по материалноправните въпроси са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Процесуалноправните въпроси не обуславят решението. Първият – поради това, че касаторът не изяснява кой довод или възражение въззивният съд не е разгледал, респ. кое доказателство за релевантен факт е останало необсъдено. Свързването на въпроса с втория процесуалноправен налага извод, че касаторът счита, че при събраните по делото доказателства искът е останал недоказан по основание и въззивният съд е имал задължението да санкционира ищеца с неблагоприятните последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Дали е така, т.е. дали събраните по делото доказателства установяват верността на твърденията на ищеца за сключения договор за заем, респ. дали ответникът е провел успешно насрещно доказване, че паричните средства са му били дарени, в настоящото производство не може да се провери. Т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС разяснява, че във фазата по селектиране на касационната жалба Върховният касационен съд не разполага с правомощие да проверява правилността на решението. Следователно процесуалноправните въпроси се свеждат до въведените и мотивирани в касационната жалба оплаквания, че решението е постановено в противоречие със събраните доказателства – до касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника са всички разноски, които ответникът по касация/ищецът е направил в настоящото производство. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът