Определение № 1527 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 422/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, чрез пълномощника му юрк. Кр. М., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1280/03.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1139/2023 г. по описа на ОС-Варна, V с-в, с което след частична отмяна на решение № 843/14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 11570/2021 г. по описа на РС-Варна, частично е уважен предявеният от Д. С. М. срещу ЗК „Лев Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 11.12.2019 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 23.04.2021 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен над присъдената сума от 20000 лв. до пълния му предявен размер от 24500 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за заплащане на сумата от 1250лв. - разноски за възстановяване на причинените на л. а. „М.” повреди. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – от една страна, от събраните по делото доказателства се установявало, че единствено противоправното провидение на пострадалия е причина за настъпване на вредоносните последици, а от друга, при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен невисокия интензитет на претърпените неимуществени вреди – с оглед на морфологичния характер на травмата, периода и степента на възстановяване, респ. съобразно формираната по сходни казуси съдебна практика. Счита, че, като не е разгледан своевременно релевирания от ответника правен довод за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (непропускане на кръстовище на движещия се автомобил с предимство – нарушение на диспозициите, уредени в правните норми на чл. 37, ал. 3 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, вследствие на което ищецът е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на процесното ПТП), въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (то е обективирано в касационната жалба), както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „При заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за възникването на вредите, следва ли решаващият съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване и относно степента на съпричиняване?”; 2. „Какви са обективните критерии, които съдът следва да съобрази за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 3. „Следва ли съдът да съобрази броя на извършените нарушения на закона, довели до настъпилия вредоносен резултат от страна на делинквента и на пострадалото лице при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и при определяне на размера на приноса на всеки един от тях за причинения вредоносен резултат?”; 4. „Допустимо ли е съдът да изложи мотиви, от които става ясно, че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпилия вредоносен резултат, но въпреки това да не се произнесе по направено своевременно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и да не приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД?”; 5. „Допустимо ли е съдът да изложи мотиви, от които става ясно, че ищецът с поведението си е станал причина за настъпилия вредоносен резултат, но въпреки това да уважи предявения от него иск, приемайки, че делинквентът е друг, без да посочи конкретна разпоредба от закона, която той е нарушил, с което е причинил вредоносния резултат?” (по тази група въпроси твърди противоречие с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС; ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС; решение на ВКС-106-2012-1ТО-618-2011; решение № 2172/79 г. на ВС по гр. д.№ 1278/79 г. на I г.о.; решение № 1004/1971 г. на ВС по н.о.х.д. № 87/1971 г. на III г. о.; решение № 45/2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г. на I т. о.; решение № 39/16.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 551/2009 г. на II т. о.; решение № 25/2010 г. на ВКС по т. д. № 211/2009 г.; решение № 97/2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т.о. и решение № 59/2011 г. на ВКС по т. д. № 286/2010 г. на I т.о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не е спорен между страните фактът, че през релевантния период ответното застрахователно дружество е обезпечавало по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите деликтната отговорност на водача на л. а. „Нисан М.”, като спорът пред окръжния съд се съсредоточава върху обстоятелството дали е настъпило увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние от застрахования, респ. настъпило ли е застрахователно събитие, от което се поражда гаранционно-обезпечителната отговорност на застрахователя за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди. Анализирайки приетите от първоинстанционния и въззивния съд три САТЕ, изготвени въз основа на събраните по делото доказателства, окръжният съд е възприел фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала допуснатата и приета от него повторна разширена САТЕ, като е приел, че формираните от нея съждения са обосновани както с научни методи, така и със задълбочен анализ и детайлното изследване на всички налични доказателства, вкл. тези за пътното платно, деформациите по автомобилите, наличните следи от останки и гуми. Въз основа на това заключение съдът е обосновал своите фактически изводи относно действителния механизъм (динамика) на процесното ПТП: л. а. „Нисан М.” се е движел в [населено място], по [улица]в посока към [улица]в лява пътна лента със скорост около 58,81 км/ч, а едновременно с това от вход/изхода на МБАЛ „Св.А.” излиза и се насочва почти перпендикулярно от дясно на ляво към булеварда л. а. „М.” със скорост 2,13 км/ч, като съприкосновението между тях настъпва в лява пътна лента, около 0,60 м. до 2,42 м. вдясно от ляв ръб на пътното платно. Съгласно това заключение траекториите на движение на двата автомобила в момента на удара са били приблизително перпендикулярни, като л. а. „Нисан М.” се е движел около средата на лява пътна лента, а л. а. „М.” отдясно наляво, и за първия автомобил ударът е бил челен, централен по цялата ширина на купето, а за втория - страничен в зона, обхващаща целия преден ляв калник, предно ляво колело, предна лява колонка и предна част на предна лява врата. Към момента на настъпване на процесното ПТП пътната настилка е била суха. Липсват данни, че водачите на двете МПС не са имали взаимна видимост, т.е. към момента, в който л. а. „М.” е навлизал в лява пътна лента, водачът на л. а. „Нисан” е имал пряка видимост, но не е предприел спиране или намаляване на скоростта си, вкл. и непосредствено преди удара. Съобразно дължината на опасната зона за спиране на л. а. „Нисан”, която е изчислена на 34,02 м., водачът на този автомобил е имал възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране, като л. а. „М.” не е попадал в обсега на дължините на опасните зони на спиране на л. а. „Нисан” към момента, в който л. а. „М.” става опасност за движението (както във варианта към момента на навлизане върху дясна пътна лента на булеварда, така и във варианта при навлизане върху лявата пътна лента). За да се предотврати ПТП, то скоростта на л. а. „Нисан” е следвало да бъде доста по-ниска от 50 км/ч, като времето е било достатъчно, за да се приведе л. а. „Нисан” в спирачен режим, какъвто в случая липсва. Съобразявайки тези факти, въззивният съд е приел за установено, че ищецът, излизайки от подхода към МБАЛ „Св.А.” и пресичайки [улица], е допуснал нарушение на правилата за движение, предписани в нормите на чл. 37, ал. 3 ЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП, като е отнел предимството на движещият се по булеварда лек автомобил. Независимо от това обаче окръжният съд е съобразил, че водачът, който се е движил по път с предимство, е следвало да вземе мерки за предотвратяване на произшествие, когато участник в движението по път без предимство премине стоп-линията, без очевидно намерение да зачете предимството. Движението по път с предимство не освобождавал водача от задължението да наблюдава пътната обстановка, да съобразява скоростта си на движение с всички изисквания по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и в случай на отнето предимство да реагира по начин, който да му позволи да предотврати произшествието. При пряка видимост задължение на водача е било да съобрази навлизането на л. а. „М.” както върху дясна пътна лента на булеварда, така и впоследствие в лявата пътна лента, и да предприеме навременни действия по спиране при възникналата опасност. Въз основа на приетата от въззивния съд САТЕ той е приел, че л. а. „М.” не е попадал в обсега на дължината на опасната зона на спиране на л. а. „Нисан”, като неговият водач е имал възможност да предотврати ПТП чрез аварийно спиране. Скоростта на движение на л. а. „Нисан” (58,81 км/ч) е надвишавала разрешената, което е доказателство, че неговият водач не е съобразил скоростта си с характера и интензивността на движението, за да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие – нещо повече, процесното ПТП е било предотвратимо при по-ниска скорост от 50 км/ч. При така приетите за установени правнорелевантни факти окръжният съд е обосновал правния извод, че водачът на л. а. „Нисан” е нарушил нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поради което вследствие на неговото виновно противоправно поведение е настъпило процесното ПТП. Въззивният съд е достигнал до правното съждение, че действията на пострадалия, който противонормено е отнел предимството на виновния водач, биха могли да обосноват съпричиняване на вредоносния резултат, но не е разгледал тези обстоятелства, тъй като не е било релевирано в преклузивния срок възражение за съпричиняване на вредоносните последици. След като е приел за установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, окръжният съд е определил съобразно критериите, уредени в чл. 52 ЗЗД, дължимото заместващо обезщетение в размер на сумата от 20000 лв., като е съобразил степента на болките и страданията, свързани с удара от автомобила и характера на получените телесни увреждания; продължителността на възстановителния период (съобразно болничните листа тя е около 3 месеца); обстоятелството, че не е налице пълно функционално възстановяване на крайника предвид ограничението в странично отвеждане, както и съпътстващите го за в бъдеще неприятни усещания, свързани с разтягане на нервите. По обобщените процесуалноправни въпроси, които съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касационната инстанция е уточнила и конкретизирала: „Следва ли по аргумент за по-силното основание съдът, разглеждащ пряк иск за заплащане на застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, да квалифицира релевираното от застрахователя в отговора на исковата молба оспорване за изключителен принос на пострадалия за настъпване на твърдения вредоносен резултат като предявено под евентуалност материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия при настъпване на ПТП, вследствие на което да се произнесе относно неговата основателност?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. Този процесуалноправен въпрос е значим за правния спор, тъй като е включен в неговия предмет и е обусловил правния извод на въззивния съд за непроизнасяне по основателността на наведени в отговора на исковата молба фактически твърдения, които изрично не са били квалифицирани от застрахователя като възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, поради което е налице общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на обстоятелството, че настоящият касационен състав не установи казуална практика на ВКС по този процесуалноправен въпрос, обоснована е и специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – отговорът на този процесуалноправен въпрос ще способства както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, от една страна, не е породена твърдяната от касатора специална процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (поставените материалноправни и процесуалноправни въпроса да са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, респ. в противоречие с казуалната практика на ВКС), а от друга, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 400 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение