Определение № 1573 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3776/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 14 от 26.01.2023 г. по в.гр. д. № 430/2022 г. на АС - Пловдив, с което предявения иск с правно основание чл. 79, ал.1, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36 Задв. Е уважен. Жалбоподателят – В. Г. К., чрез процесуалния си представител, излага съображения за налочие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение. Ответникът- А. М. Д., чрез процесуалния си представител, в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил В. Г. да заплати на А. М. по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 286 от Закон за задълженията и договорите и чл.36, ал. 1 от Закона за адвокатурата сумата от 42000 лева, представляваща незаплатен остатък от първи транш от възнаграждение, възлизащо в пълен размер на 50 000 лева и дължимо по раздел V, чл. 5.1 от сключен помежду им на 22.10.200 г. Договор за правна помощ, ведно със законната лихва върху посочената сума считано от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. Установено е по делото, че на 22.10.2020 г. В. Г. в качеството му на възложител е сключил с А. М. договор за правна помощ, по силата на който му е възложил: 1. предприемане на правни действия по предявяване на претенции относно всички клаузи по изпълнение на следните договори –Договор от 11.12.2006 г., страни по който са К. „Омникар БГ“ ЕООД, Договор за особен залог с нотариална заверка на подписите рег. №1411/12.04.2007 г. на нотариус рег. №425, с район на действие – Районен съд – София за обезпечаване на вземанията по предходния договор и Договор за търговски пълномощник с нотариална заверка на подписите, сключен между К.. К. и„Булром Газ -2006“ ЕООД; 2. завеждане на наказателни и искови производства, изразяващи се в подаване на сигнали до съответните родово компетентни прокуратури, Специализираната прокуратура относно придобиване,управление и прехвърляне на концесия „Надлез Родопи“ – [улица], както и евентуално използване на строителни книжа с невярно съдържание и уведомяване на обществеността и съответните компетентни органи относно незаконосъобразното придобиване на посочената концесия.3.изготвяне и подаване на покани за доброволно изпълнение, включително и нотариални, от името на К. относно неизпълнение договорени задължения по висящи договори с М., както и „Булром Газ 2006“ ЕООДи „Омникар БГ“ ЕООД; 4.подаване на искови молби относно неизпълнение на договорни задължения и получаване на дължими обезщетения и неустойки, в това число нанесени вреди и пропуснати ползи; 5. подаване на искова молба, касаеща получаване на договорено възнаграждение в размер на 50% от годишната печалба от 2013г. до момента на подаване на исковата молба ведно с лихви за забава. Установено е, че в раздел V, чл. 5.1 от договора страните уговорили задължение на възложителя да заплати сумата от 50000 лева на изпълнителя в срок от 1 месец от подписване на договора, част от която – 8000 лева, е платена по банков път, както и сумата в размер на 150000 лева при приключване на всичко възложено съгласно предмета на договора, като в чл.4.3 от договора е било предвидено задължение на възложителя да възстанови на изпълнителя и всички допълнително направени разходи като командировки, пътни и дневни, непосредствено свързани с извършената консултация или работа доколкото те не влизат в уговореното възнаграждение. Или според постигнатите между страните договорености размерът на възнаграждението по договора възлиза на 200000 лева. Въззивният съд е приел, че не е налице нищожност на сключения договор за правна помощ поради противоречие със закона или за унищожаемост, поради измама – чл.26 от ЗЗД, чл. 43, ал. 3 от ЗАдв и чл. 13от ЕКА, както и чл. 4 от ЕКА и чл. 46 от ЗАдв. Съдът е счел, че не може да се тълкува като порок на сключения договор за правна помощ предвиденото авансово плащане, защото то съгласно Наредба № 1/2004г. за размерите на минималните адвокатски възнаграждения – чл. 2, ал. 6 е авансово платимо(или по договореност – на вноски). Съдът се е позовал на съображенията, изложени в мотивите към ТР №1/15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС където е прието, че „съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави“, както и че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора (чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД). Прието е, че специална хипотеза за накърняването на добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, където е постановено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. Посочено е, че установената с чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне е ограничена от императивните правила на закона и добрите нрави, които в своето единство формират и границите на договорната автономия на съконтрахентите. Изложени са съображения за това, че когато договореното възнаграждение, сочи на явна несправедливост, то тя е несъвместима с установените в обществото норми на поведение и общоприет морал и клаузата, с която то е договорено следва да се прогласи за нищожна. Съдът се е позовал на трайната практика според която при тълкуването на договорите следва да се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Прието е, че анализът на представения договор за правна помощ, сключен между страните на 22.10.2020 г. сочи, че неговият предмет съгласно чл. 1.1. не обхваща процесуално съдебно представителство, а е свързан с подготвителни и съпътстващи дейности. Установено е по делото, че са изготвени и изпратени два броя покани до „Омникар БГ.“ ЕООД, сигнал до Районна прокуратура – Пловдив за извършено престъпление от общ характер и проект на искова молба с посочена цена на частична претенция в размер на 200 000 евро. По делото са събрани доказателства, че и двете покани са връчени и са получени отговори по тях, а по сигнала до РП – Пловдив се извършва предварителна проверка. Съдът е изложил съображения, че в договора от 11.12.2006 г, включен в предмета на предоставяната правна помощ чрез изготвяне на искова молба, в чл. 6 е предвидена неустойка в полза на В. Г. в размер на 3 500 000 евро, като е претендирана в проекта на искова молба само част от сумата - 200000 евро, което указва на минимално адвокатско възнаграждение за изготвяне на проект на искова молба за бъдещ иск съгласно актуалната редакция на Наредба № 1 към датата на сключения договор за правна помощ на 22.10.2020г. в размер на 89984.05лева, при което платените 8000 лева и дължимите още 42000 лева по авансовото плащане се вместват в така изчислената сума. Съдът е приел, че независимо, че по договора за правна помощ липсва клауза за процесуално представителство пред съд, то липсва явна несъразмерност и връх прекомерност. Прието е, че договореното възнаграждение не води до неоправдано разместване на имуществени блага и до неоснователно обогатяване, което да означава нарушаване на добрите нрави, на които законодателят с нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е придал правно значение. Прието е, че в конкретния случай има положен адвокатски труд, който следва да бъде възмезден и процесната сума от 42000 лева като въведен предмет по настоящето дело не е свръх прекомерна и не води до накърняване на добрите нрави. По тези съображения съдът е уважил предявеният иск, като е присъдил и поисканата законна лихва от датата на завеждане на делото. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят ,чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли въззивният съд да изготви нов доклад в съответствие с релевирани във въззивната жалба възражения за допуснати процесуални нарушения при постановяване на доклада от първата инстанция и задължен ли е съдът да даде указания на страните и да даде указания на страните за релевантните факти като разпредели и доказателстваната тежест и следи ли служебно съдът за противоречие на договора с добрите нрави. Поддържа ,че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпросите свързани с процесуалните задължения на въззивния съд за това следва ли да изготви нов доклад в съответствие с релевирани във въззивната жалба възражения за допуснати процесуални нарушения при постановяване на доклада от първата инстанция и задължен ли е съдът да даде указания на страните и да даде указания на страните за релевантните факти като разпредели и доказателстваната тежест, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с дадените разяснения в т.2 на ТД№1/2013г. ОСГТК на ВКС, където е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Посочено е, че когато във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая жалбоподателят В. Г. не е подавал въззивна жалба, нито в отговор на подадената такава от А. М., е направил оплакване за допуснати от първонинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, поради което въззивният съд не е дължал изготвяне на нов доклад и даване на указания. По въпроса следи ли служебно съдът за противоречие на договора с добрите нрави също не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговорът на този въпрос даден с ТР № 1 от 2010 г. на ОСТК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд, според което съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора(чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД). В практика на ВКС, изразена и в решение от 17.07.2023г. по гр.д.№3831/2022г., четвърто г.о., се приема, че за основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за нищожност на договор за адвокатска услуга не е достатъчно да се прецени само резултата от предоставената правна услуга и високият процент на адвокатското възнаграждение, а е необходимо съдът да изясни всички характеристики на договора за адвокатско възнаграждение и да ги прецени заедно с всички обстоятелства, които съпътстват сключването на този договор. Приема се, че този извод произтича от естеството на порока по чл.26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - противоречие с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които стоят в основата на обществения ред, до степен сключеният договор да ги отрича, тъй като законът придава правно значение на неписаните, но общозначими морални правила, и свързва порока с най-тежката гражданско-правна санкция – договорът не поражда действие. В практиката на ВКС е застъпено становището, че възнаграждение за процесуално представителство на адвокат се дължи винаги в съответствие с принципа на възмездност на адвокатския труд - чл.36, ал.1 ЗА. Приема се, че за установяване на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД съдът е длъжен комплексно да прецени всички характеристики на конкретния договор и да ги обсъди заедно с всички обстоятелства, които съпътстват сключването му, тъй като в договорът за адвокатска услуга не може да противоречи на добрите нрави, само защото адвокатското възнаграждение е уговорено за съдействието на адвоката по правни проблеми, без процесуално представителство и/или уговореният процент на възнаграждението е висок. Съдът, именно съобразявайки се с трайно установената практика, е анализирал всички доказателства по делото, обсъдил е доводите на страните, като е изяснил всички характеристики на договора за адвокатска услуга, а не само основните елементи, което е обусловило извода му за неоснователност на възражението за нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави, както и за основателност на предявения иск. Предвид изложените съображения, съдът