Определение № 50769 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 120/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. К. Т., чрез адв. П. Т., срещу въззивно решение № 34/20.09.2021 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 246/2021 г.в частта, с която К. Т. е осъдена да заплати на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – Марица Инвест“ сумата от 39 960,72 лв. – главница по договор за заем № 3171 от 06.06.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2017 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани – Марица инвест“, [населено място], отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд в частта по иска на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – Марица Инвест“ против К. Т., е осъдил последната да заплати на кооперацията сумата от 39 960,72 лв. – главница по договор за заем № 3171 от 06.06.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2017 г. За да постанови този резултат, второстепенният съд установил, че Т. взела от кооперацията заем по договор от 06.06.2012 г. в размер на 20450 евро, която сума е усвоена на същата дата. Постигнато е съгласие заетата сума да бъде върната в срок до 20.05.2022 г. по приложен погасителен план – в евро и в лева. Съдът приел, че Т. не е погасила няколко поредни вноски, а плащането по множество е забавила. Установил е настъпила на 06.07.2017 г. предсрочна изискуемост на задълженията й, както и, че е останала задължена със сумата от 39 960,72 лв. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните въпроси: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и относимите към тях доказателства; длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор - поради липса на съгласие, противоречие с добрите нрави или привидност на сделката, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само, ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност в срока за отговор на исковата молба; задължен ли е съдът да приложи служебно материалноправна норма от императивен характер и по-специално, правилата за нищожност на договорите, поради липса на съгласие, накърняване на добрите нрави и привидност. Първият въпрос е по тълкуването на чл. 235, ал. 2 ГПК и е от значение за всяко исково производство, но не се установява противоречие между постановеното от въззивната инстанция и практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд относно необходимостта на съда да се произнесе по релевантните и надлежно заявени доводи и възражения на страните. Така е сторил и въззивният съд в рамките на сезирането. Всъщност, въпросът е поставен, преди всичко, поради оплакването на страната, че въззивният съд приел за заявени след преклузивните срокове част от възраженията и фактическите твърдения на страната. Ако този извод според касаторът е неправилен, следва да постави въпроси във връзка с него. Доводът, че въззивният съд не изяснил кои възражения са преклудирани също не отговаря на съдържанието на въззивния акт. Сам касаторът признава, че второстепенният съд се е произнесъл по конкретни доводи и възражения, като е посочил, че всички останали са заявени извън сроковете, уредени в ГПК, т.е. страната знае кои нейни възражения са останали необсъдени и конкретно има възможност да развие оплакванията си в касационната жалба, съответно да обоснове допускане на касационно обжалване. Следващите два правни въпроси, са по съдържание един и същ и се отнасят до това дали и кога е длъжен съдът да следи служебно за нищожност на правните сделки от значение за решаване на спора. Разрешение по него е дадено по задължителен за съдилищата и другите правните субекти начин с Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. При нарушение на добрите нрави, при което се твърди поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката, съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. Само когато нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, съдът е длъжен да установи нищожността, а случаят не е такъв. Следва да се посочи, че доводът на страната за противоречие с добрите нрави е заявен спрямо фактическите й твърдения по правния довод за привидност, а именно, че прикрива договор за рефинансиране на кредит, което съдът е би могъл да установи по външни белези и съдържание от договора за кредит. Следва да се посочи, че касаторът по поставените въпроси относно задължението на съд да установява служебно нищожност на сделки, когато това е от значение за решението по делото, поддържа противоречие с ТР № 1/2013 г. и решение № 1121/29.05.2015 г. на САС. Ясно е, че съдебен акт на апелативен съд няма как да обуслови основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна, каквито и противоречия да са съществували до постановяване на ТР 1/2020 г. на ОСГТК, те са преодоляни. В ТР 1/2013 г. на ОСГТК също не е прието, че съдът прилага имеративни материалноправни норми, вземайки предвид релевантни за хипотезиса на съответната правна разпоредба обстоятелства и доказателства, въведени по ненадлежен ред, вкл. извън преклузивните срокове по ГПК. Страната поддържа очевидна неправилност, като съображенията, които излага не обуславят осъществяване фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съдът и сам, служебно, не установи наличие на основания за допускане на касационно обжалване поради недействителност на въззивното решение, на недопустимост или очевидна неправилност в обжалваната пред ВКС част. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 3360 лв., заплатен адвокатски хонорар по банков път. Мотивиран от горното, съдът