Определение № 50863 от 24.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1537/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. И. чрез адвокати Д. и Р. против решение № 9 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 497/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч.

Ответникът „Крис фешън индъстрийс“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Т., е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено изцяло решение № 260126/15.07.2021 г. по гр. д. № 52/2018 г. на Районен съд – Ловеч и са отхвърлени предявените от Д. П. И. против „Крис фешън индъстрийс“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в размер съответно на 1 852. 60 лв. и 20 000 лв., в резултат на трудова злополука, декларирана с вх. № 347 от 06.10.2017 г. на ТП на НОИ – [населено място], станала с ищцата на дата 27.09.2017 г. – 28.09.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба - 02.01.2018 г. до окончателното им изплащане, и на ответника са присъдени разноски за две съдебни инстанции. Решението на окръжния съд е постановено по жалби на насрещните страни в производството – ищцата е обжалвала решението на първостепенния съд в отхвърлителната част на претенцията й за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 8 000 лв. до 15 000 лв., а ответника – в осъдителната му част, с която са присъдени обезщетения на имуществени и неимуществени вреди съответно от 1 852. 60 лв. и 8 000 лв. Първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществени вреди над 15 000 лв. до претендираните 20 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че по силата на трудов договор № 144/10.04.2017 г. ищцата е работела при ответника на длъжността „Технически и качествен контрол“ до 10.10.2017 г., когато трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ. Посочил е, че по време на съществуване на тази правна връзка с работника е настъпил инцидент - внезапно е увредено здравето му с получената фрактура на дясна ръка в областта на китката (травматично счупване на дясната лъчева кост на типично място). Инцидентът е деклариран с вх. № 347 от 06.10.2017 г. от осигурителя – ответно дружество пред ТП на НОИ – [населено място] като с влязло в сила разпореждане 51041040/16.10.2017 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО при това териториално поделение е приет за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО, станала с ищцата на 28.09.2017 г. Отразено е в констатациите на разпореждането, че увредата е настъпила през време и във връзка с извършената работа – при придвижване на стъпалата на сградата, където е предприятието на ответника, слизайки от втори към първи етаж – подхлъзване и падане. Установено е също от заключението на СМЕ, че механизма на получаване на увреждането е падане на пострадалата напред при отворена длан и подпиране на ръката напред или настрани. Решаващият състав е приел, че спорна по делото е датата на настъпване на увреждането, тъй като няма свидетел, който да е възприел факта на падане на ищцата по стълбите. Освен това, свидетелите Б. и И. сочат да са видели на 27.09.2017 г. (която дата се поддържа от процесуалния представител на ищцата с уточняваща молба от 11.07.2018 г.) пострадалата седнала на стълбите да плаче, поради това, че паднала и си счупила ръката. Затова е направено съждение, че вписаната дата на злополуката в разпореждането по чл. 60 КСО следва да се счита за техническа грешка. Установено е също, че наличната медицинска документация по случая носи дати, предхождащи и следващи календарно датата 27.09.2017 г. – травматичното увреждане е констатирано на 26.09.2017 г. (когато е направена рентгенова снимка на мястото на счупване), а ищцата е постъпила в УМБАЛ – Плевен за оперативно лечение на 28.09.2017 г. При горните данни е прието, че в резултат на откритото пред въззивната инстанция производство по чл. 193 и сл. ГПК ответникът успешно е оспорил истинността на разпореждането по чл. 60 КСО и е оборена материалната му доказателствена сила относно датата, мястото и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането. Ето защо и на основание чл. 194, ал. 2 (допусната е техническа грешка с изписване на ал. 4) ГПК е счетено, че документът е неистински и е изключен като доказателство по делото. Развити са доводи, че ищцата не е доказала полученото й увреждане да има характера на трудова злополука – тъй като няма надлежен и истински документ от компетентен орган, установяващ съществуващото увреждане като трудова злополука и претенцията по чл. 200 КТ е неоснователна. В допълнение на изложението въззивният съд е изтъкнал, че при събраните по делото доказателства се обосновава извод, че процесното увреждане е настъпило при евентуалното падане или е имало инсценирано падане (с оглед на получена в по – ранен момент травма на ръката). По иска за обезщетяване на имуществените вреди е прието, че същият е недоказан, тъй като представените фактури не установят сумите по тях да са реално платени – да е направен в действителност такъв разход, а освен това не са ангажирани доказателства, че закупените изделия са във връзка с получената травма.

По изложените съображения въззивният съд е отменил изцяло обжалваното първоинстанционно решение и вместо него е постановил решение за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл. 200 КТ за сумите, както следва: за сумата от 1 852. 60 лв. – обезщетение на имуществени вреди и за сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Допустимо ли е оспорване в производство по иск по чл. 200 КТ на констатациите на необжалвано по административен ред и влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, с което злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО?“;

2. „Пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК лишава ли страната от правото да оспори истинността на документа?“;

3. „Следва ли достоверността на показанията на свидетел, заинтересован от изхода на спора да се преценява с оглед всички доказателства по делото?“;

4. „Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“.

Касаторът поддържа, че по тези въпроси въззивното решение е в отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на III г. о. и решение № 226 от 29.03.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г. на III г. о. (по първото питане); със задължителните за съобразяване постановки по т. 1 от ТР № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с решение по т. д. № 682/2010 г. на I т. о. и решение по т. д. № 108/2015 г. на II т. о. (по второто питане); с решение № 159 от 22.02.2016г. по т. д. № 1871/2014г. на II т. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г. о., решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г. на IV г. о. (по третото питане), както и с решение № 107 от 10.08.2011 г. по гр. д. № 78/2010 г. на I г. о., решение № 221 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на I г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о. и решение № 92 от 16.03.2012г. по гр. д. № 980/2011г. на II г. о.

Касационното обжалване на въззивния съдебен акт в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди по чл. 200 КТ и са отхвърлени предявените искове на това основание за сумите съответно от 1 852. 60 лв. – по първата претенция и 15 000 лв. – по втората, ще следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия повдигнат въпрос. Той е обуславящ за изхода на делото, тъй като е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, т. е. отговаря на изискването за общо основание за достъп до касация съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото се установява твърдяното противоречие на обжалваното решение с посочената от касатора практика на ВКС, изразена в решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. и решение № 226 от 29.03.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г., и двете по описа на III г. о. по релевантния въпрос. Останалите питания съдът ще обсъди като касационни доводи при разглеждане на касационната жалба.

Предвид въведения с жалбите на насрещните страни предмет на въззивна проверка решението на второинстанционния съд в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до 20 000 лв. и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на този иск за сумата от 20 000 лв. (т. е. до пълния претендиран размер на вземането) ще следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК.

В обобщение, касационен контрол ще следва да се допусне по посочения по – горе правен въпрос за извършване проверка за съответствието на даденото от въззивния съд решение по него с практиката на ВКС, на която страната се позовава – в частта относно произнасянето по исковете по чл. 200 КТ с отхвърлянето им за сумата 1 852. 60 лв. – по претенцията за обезщетяване на имуществени вреди и за сумата от 15 000 лв. – по тази за обезщетяване на неимуществени вреди, както и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – в останалата част на въззивния съдебен акт, с която е отхвърлен иска по чл. 200 КТ за обезвреда на нематериални блага над 15 000 лв. до претендираните 20 000 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,