Определение № 2705 от 31.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1255/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответника в производството „Когис“ ЕООД, подадена чрез пълномощник адв.Н. Х. – САК, срещу въззивно решение № 382/14.11.2022 г. по гр.д. № 388/2022 г. на ОС – София, с което, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 30/01.03.2022 г. по гр. д. № 413/2020 г. на РС – Сливница, е признато за установено на основание чл.124, ал. 1 ГПК по отношение на „Гоитас“ ЕООД, че ответникът „Когис“ ЕООД не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 58606.15.22, находящ се в м.Прогон, с.Пролеша, община Божурище, НТП за бензиностанция, газостанция, метанстанция, с площ 6003 кв.м., съгласно Заповед за одобрение на КККР № РД-18-28/28.03.2016 г. на ИД на АГКК, с посочени в диспозитива на решението и съседи на имота по КККР. С касационна жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно при наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК: противоречие с материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Насрещната страна в касационното производство, ищецът „Гоитас“ ЕООД, чрез пълномощника си адв.Р. Д. - САК, оспорва касационната жалба с писмен отговор като неоснователна, оспорва и да са налице сочените от касатора основания за допускане касационното обжалване. Третото лице-помагач на ответника – касатор, а именно ЧСИ В. Н., район на действие ОС-София, не е взело становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. Производството е образувано по предявеният от „Гоитас“ ЕООД против „Когис“ ЕООД, отрицателен установителен иск за признаване за установено, на основание чл.124, ал. 1 ГПК, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 58606.15.22, находящ се в м. Прогон, с. Пролеша, община Божурище, с площ 6003 кв.м., придобит от ответника въз основа на постановление за възлагане при публична продан, защото длъжникът в изпълнението Й. Б. Г. не е била собственик на имота към публичната продан поради извършена от нея преди това, през 2003 г. разпоредителна сделка с имота –продажба, в полза на М. Б. Г., от когото ищецът е закупил имота през 2006 г., двете сделки оформени с нотариални актове. По делото е установено, че с нотариален акт № 53, том IV, рег. № 2454, дело № 666 от 2003г. от 24.10.2003 г., Й. Б. Г. е продала на М. Б. Г. процесния недвижими имот, а с нотариален акт № 146, том IV, рег. № 2568, дело № 758/2006 г., М. Б. Г. го е продал на „Гоитас“ ЕООД. С решение № 6а от 17.07.2004 г. по гр.д. № 72/2003 г. на РС-Сливница, потвърдено с решение № 226 от31.05.2005 г. по гр.д. № 28/2005 г. на Софийски окръжен съд, е допусната съдебна делба на 18 недвижими имоти, сред които е процесния имот, между съделителите Н. Т. Г., Т. Т. Г., Л. Т. Т., А. Т. Б. и Й. Б. Г., при квоти по 1/5 ид. част за всяка от съделителките от всеки имот. С решение № 63 от 26.09.2006 г. по гр.д. № 72/2003 г. на РС-Сливница, потвърдено с решение № 273 от 02.07.2007 г. по гр.д. № 136/2007 г. на Софийски окръжен съд, е обявен за окончателен разделителния протокол, с който от делбените имоти са формирани 5 дяла, и при последвалото теглене на жребий по делбеното дело в открито съдебно заседание от 03.06.2008 г., в дял на Й. Б. Г. се е паднал първи дял, в който се е включвал и процесния имот. Делбеното производство е прекратено с влязло в сила на 05.07.2008 г. определение, и разделителният протокол е вписан в имотния регистър с № 975/29.07.2009 г. С постановление за възлагане от 30.04.2018 г. на ЧСИ – В. Н., по изпълнително дело № 20178640400056 /по което длъжник е била Й. Б. Г./, процесният имот е възложен на „Когис“ ЕООД, което дружество е въведено във владение на имота от съдебния изпълнител на 26.11.2020 г. Въззивният съд е приел, че за ищцовото дружество е налице правен интерес да води настоящия отрицателен установителен иск с оглед изложеното в исковата молба твърдение, че притежава самостоятелно право на конкретно придобивно основание, което е оспорено от ответника по силата на придобиването от последния на имота в резултат на валидно проведена публична продан. Изхождайки от разпоредбата на чл.496, ал.2 ГПК, съгласно която от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, и от характера на публичната продан като деривативен способ за придобиване правото на собственост, въззивният съд е изследвал, дали длъжникът е имал права върху имота, предмет на публичната продан, към момента на влизане сила на постановлението за възлагане, доколкото ответникът се е позовавал именно на постановлението за възлагане като свой придобивен способ. Въззивният съд е установил, че Й. Г. е продала на М. Г. процесния имот на 23.10.2003 г. с нотар. акт № 53/2003 г., като се е легитимирала при сделката за собственик със завещание от 08.04.1992 г., като към този момент е било висящо делбеното гр.д.№ 72/2003 г., по което делбено дело Й. Г. е конституирана като ответник в открито съдебно заседание на 09.02.2004 г. В хода на това делбено дело никой от останалите съделители не е упражнил правото си по чл.76 ЗН (нито чрез иск, нито чрез възражение) за прогласяване относителната недействителност на сделката между Й. Г. и М. Г. по н.а. № 53/2003 г., нито е поискал конституиране в делбата на другата страна по тази сделка, като тези констатации са обусловили и довода на въззивния съд, че без изрично искане по чл.76 ЗН от останалите сънаследници, съдът не може да приема, че такава разпоредителна сделка от един сънаследник със сънаследствена вещ е недействителна, подкрепени с позоваване на дадените с ТР № 1/2004 г. по т.д.№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС разяснения как и от кого се упражнява правото по чл.76 ЗН и кои лица следва да участват като главни страни в процеса при релевиране на относителната недействителност на акта на разпореждане на сънаследник с наследствена вещ. На следващо място е изложил и съображения, че относителната недействителност на такова разпореждане може да се заздрави в хипотеза, в която наследствените имоти, с които се е разпоредил сънаследник, се паднат в негов дял, което, съотнесено към настоящата хипотеза, е изложил доводи, че след като в делбата Й. Б. Г. е получила І дял с включения в този дял процесен имот № 015022, делбеното производство е прекратено и разделителния протокол е вписан в имотния регистър с № 975/29.07.2009 г., се е сбъднало условието по чл.76 ЗН в дял на Й. Г. да се падне процесния имот, и така сделката от 24.10.2003 г., с която сънаследствения имот е бил продаден от нея на М. Г., е породила вещно-транслативно действие, и като последица на общо основание такова действие е породила и последващата сделка, с която М. Б. Г. е продал на „Гоитас“ ЕООД процесния недвижим имот. Направено е заключение, че процесният имот не е бил собственост на дължника Й. Г. към датата на публичната продан, поради което купувачът „Когис“ ЕООД не е придобил никакви права по силата на постановлението за възлагане, и предявеният отрицателен установителен иск е основателен, и решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, искането за допускане касационно обжалване на решението на въззивния съд се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, във връзка с твърдението за противоречие с посочено тълкувателно решение на ВКС, поради което не е осъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване както по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. Твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, и изразяването на несъгласие с формиран от въззивния съд извод относно приложението на чл.76 ЗН при липсата на предявяване на такъв иск и спрямо лице което не е наследник, не покрива изискването за формулиране на правен въпрос по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение, като касационинят съд не може сам да извежда такъв въпрос от твърденията на касатора. Липсата на общо основание за допускане касационното обжалване прави безпредметно обсъждане, дали са налице и допълнителните, кумулативни към него, основания съответно по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като същевременно касаторът не е и обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а само е посочил този законов текст. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, съгласно даденото от ВКС в множество актове тълкуване на това понятие, е този съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не се установява очевидна неправилност на обжалваното решение. С ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 Г., ОСГК на ВКС, на което се е позовал и въззивния съд, е разяснено, че защитната функция на чл.76 ЗН касае определен кръг лица при определени условия - само сънаследниците в спора относно ликвидиране съсобствеността, породена при наследяване, като разпоредителната сделка е действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последици и има действие спрямо третите лица, като само относно другите сънаследници може да се счита за относително недействителна, ако упражнят правото си по чл.76 ЗН в делбеното производство. В съответствие с това тълкувателно решение, въззивният съд е посочил, че съдът не може служебно да приема, че такава прехвърлителна сделка е недействителна, без това изрично да е поискано на основание чл.76 ЗН. В трайната практика на ВКС се приема, че в делбата на наследство участват само сънаследниците, а трето лице-приобретател на наследствен имот/изцяло или частично/, участва като главна страна само по иск по чл.76 ЗН, а когато такъв не е бил предявен в делбата, то приобретателят не участва в делбата и същата се допуска и извършва само между сънаследниците, като ако при извършване на делбата разпореденият имот не се падне в дял на наследника-прехвърлител, това има значение за уреждане отношенията между страните по тази сделка при евикция на приобретателя. Следователно такава прехвърлителна сделка от сънаследник и последващото придобиване от същия сънаследник в делбата на наследственото имущество, с което се е разпоредил преди това в полза на трето лице, което не е наследник и не е участник в делбата, е противопоставима на всяко друго трето лице, твърдящо придобиване от сънаследника-прехвърлител на собствеността върху разпоредената наследствена вещ, предвид и защитното действие на вписването на разпоредителната сделка на сънаследника преди делбата и запазване на нейното облигационното действие след като сделката не е била развалена. Ответникът по настоящето дело се легитимира като приобретател от длъжника Й. Г. след приключване на делбеното гр.д.№ 72/2003 г., доколкото се е позовал по делото на придобиване на неин имот след приключване на делбата по силата на постановление за възлагане, и е обвързан, съгласно чл.298, ал.2 ГПК, от силата на присъдено нещо както на решението по допускане на делбата, така и от решението за обявяване на окончателния разделителен протокол и получаването на дял от Й. Г. при тегления жребий въз основа на последното решение, т.е. и от установеното с диспозитива на решението по допускане на делбата, че Й. Г. е сънаследник с дял 1/5 на делбените имоти (който диспозитив формира силата на присъдено нещо) вкл. и на процесния имот, и която част валидно е прехвърлила на М. Г. още през 2003 г. (като сделка за продажба на целия имот е надлежно вписана още 2003 г.). По силата на тегления жребий, Й. Г. е получила в дял процесния имот при приключване на делбеното дело, и става изцяло негов собственик, вкл. и на останалите 4/5 ид.ч. притежавани дотогава от другите съделители. Към момента на приключване на делбеното дело през 2008 г., обаче, Й. Г. още е била обвързана от облигационното си задължение да прехвърли на М. Г. собствеността и върху останалите 4/5 ид.ч., като няма данни сделката между тях от 2003 г. да е била развалена, поради което сключената от нея с М. Г. сделка проявява вещното си действие и за тези 4/ 5 ид.ч., и така при започване на принудителното изпълнение през 2017 г. и към момента на влизане в сила на постановлението за възлагане по него (от което ответникът черпи права), Й. Г. вече не е собственик на процесния имот – нито на притежаваната от нея 1/5 ид.ч., нито на придобитите по делбата останали 4/ 5 ид.ч. от процесния имот, тъй като за тези ид.части е настъпило вещно-прехвърлителното действие изцяло към 2008 г. Предмет на делото при отрицателен установителен иск е правото на собственост на ответника, т.е. дали ответникът е носител това право на соченото от него в процеса придобивно основание, а не правото на собственост на ищеца. В практиката на ВКС трайно се приема, че продажбата на чужда вещ не е нищожна, същата не поражда вещно-прехвърлително действие, но валидно обвързва страните по нея до момента, в който бъде развалена / така решение № 483/15.07.2010 г. по гр. д. № 991/2009 г., ГК, І г. о. на ВКС, решение № 260/17.01.2014 г. по гр.д.№ 3345/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о./, т.е. ако сделката не е развалена, същата запазва своето облигационно действие относно постигнатото между страните съгласие при сключването й да се прехвърли собствеността върху вещта, предмет на договора. Следователно ако впоследствие - при учреденото и запазено действително облигационно правоотношение, праводателят придобие вещното право, което се е задължил да прехвърли на приобретателя, именно в този момент ще настъпи и вещно-транслативното действие на този договор. Същият правен принцип е заложен и в разпоредбата на чл.76 ЗН, макар действието на тази разпоредба да е ограничено за отношенията само между сънаследниците и приобретателите на наследствено имущество. В практиката на ВКС, формирана след ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК на ВКС (израз на която са напр. решение № 1277 от 09.12.2008 г. по гр. д. № 3939/2007 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, решение № 110 от 10.11.2016 г. по гр. д. № 825/2016 г., Г К, ІІ г. о. на ВКС) се приема, че с чл.76 ЗН, актовете на разпореждане на наследник с отделни наследствени предмети или идеални части от такива, са недействителни, ако тия предмети не се паднат в негов дял при делбата, от което следва, че приобретателят на имот от наследствената маса става собственик на този имот, ако той се падне в дял на наследника извършил прехвърлянето, като с настъпването на това условие сделката ще породи правните си последици, т.е. вещното си действие. Ето защо въззивният съд не е допуснал превратно тълкуване и прилагане на закона, нито нарушение на правилата на формалната логика, като е приложил към настоящия случай по аналогия чл.76 ЗН при формиране извода си относно настъпване на вещно-транслативния ефект на сделката между Й. Г. и М. Г. преди датата на публичната продан, нито като е приел, че Й. Г. е била сънаследник на процесната вещ, поради което доводите на касатора по обосновката му за очевидна неправилност на въззивното решение се явяват неоснователни. При иззвършената служебна проверка не се установява вероятност въззивният акт да е нищожен или недопустим. Ето защо касационното му обжалване не следва да се допусне. При този изход на спора, направените от касатора разноски остават в негова тежест. Ответната страна в касационното производство по принцип има право на разноски, но не е ангажирала доказателства да е сторила такива в настоящето производство. Към отговора на касационната жалба са приложени пълномощно за адв.Р. А. Д. от 15.03.2023 г., и преводно нареждане от 17.03.2023 г. за сума 1500 лв. (на л.59 и 60), като от съдържанието на платежното нареждане /частично на чужд език/ може да се извлече само, че получател на сумата е Р. А. Д., но не може да се извлече информация, че платец на сумата е именно ответното дружество по касация, нито че сумата е предназначена за възнаграждение за адвокатска защита именно по настоящето дело. Липсата на списък по чл.80 ГПК също прави невъзможна преценката за относимостта на този документ към делото. Така нито една от страните няма право на възстановяване на разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК