Определение № 256 от 22.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1305/2024 г.

С въззивно решение № 425 от 10.11.2923 г. по гр.д.№ 558/2023 г. на Пернишки окръжен съд е отменено решение № 260179/15.07.2022 г., поправено, с решение № 260010/19.04.2023г., постановени по гр.д. № 7450/2019 г. на Районен съд – Перник и вместо това е признато за установено по отношение на касаторите С. Г. Г., Т. Б. Г. и Б. Т. Г., ЕГН [ЕГН], както и по отношение на А. А. Б., ЕГН [ЕГН], че ищецът Н. С. Р., [ЕГН], е собственик на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане, оформен с нот. акт №74 от 09.07.1992г, том VI, дело №1461/1992 г. на. на 1/4 ид.част от УПИ *** в кв.***, с площ по скица от 628 кв.м, находящ се в землището на [населено място], [община], при описани граници, ведно с втория етаж от западното жилище на къщата - близнак, застроена в него върху 49 кв.м., обозначаван понастоящем като етаж над сутерена, състоящ се от две стаи и вестибюл. Против това решение са постъпили две касационни жалби: от Б. Т. Г. и от С. Г. Г., и Т. Б. Г.. В касационната жалба, подадена Б. Т. Г. се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът е анализирал неправилно събраните писмени и гласни доказателства и е достигнал до грешни изводи за фактическата обстановка. Наведено е оплакване за противоречие с материалния закон, защото съдът неправилно е приложил ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС, защото не е установено дали са се ползвали по отделно всеки от двата етажа към момента на прехвърлянето на първия и втория етажи с отдени сделки през 1991 и 1992 г. или към визираната дата в ТР – 17.05.1963 г. Твърди се необоснованост на изводите, че показанията на свидетелите на ищеца са логични и че ответниците Г. не са придобили по давност процесния имот. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по три въпроса: 1.Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба, да изложи мотиви за тях и да направи анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност в рамките на наведените в жалбата доводи; 2.Следва ли да намери приложение ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС по приложението на пар.38 и пар.39 от Строителните правила и норми /СПН/ относно това, може ли да е годен предмет на прехвърлителна сделка реална част от жилищна сграда, построена преди 1963 г., когато тази реална част не е била самостоятелно обособена както преди 1963 г. функционално и пространствено като отделно самостоятелно жилище /жилищен етаж, така и към момента на прехвърлителната сделка. 3.Какви са критериите относно действията на лицата, които владеят даден недвижим имот, за да се приеме, че същите са от категорията на владелческите действия, водещи до придобиване на имота на основание давностно владение и намира ли приложение разпоредбата на чл. 69 ЗС по отношение на съсобствени имоти, когато съсобствеността не е възникнала на основание наследяване? В касационната жалба, подадена от С. Г. Г. и Т. Б. Г. се прави оплакване за противоречие с материалния закон поради неправилно приложение на ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС, за неправилен анализ на доказателствата относно и необосновансто на фактическите и правни изводи относно това дали е прехвърлен през 1992 г. на ищеца самостоятелен обект на правото на собственост, какъвто не е представлявал втория етаж. Твърди се, че този договор е с невъзможен предмет, а първия етаж към 1991 г. бил самостоятелно жилище. Считат, че е доказано придобиването им по давност на останалата част от западната част от сградата-близнак. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Предвид дадените разяснения в ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС по приложението на пар.38 и пар.39 от СПН относно това, може ли да е годен предмет на прехвърлителна сделка реална част от жилищна сграда, построена преди 1963 г., когато тази реална част преди 1963 г. не е била самостоятелно обособена функционално и пространствено като отделно самостоятелно жилище /отделен самостоятелен жилищен етаж; 2. Когато въззивният съд отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови друго решение по правният спор, съгл. чл. 12 ГПК задължен ли е да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право, по отделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Ответникът по касация-ищец Н. С. Р. не взема становище по жалбата. Ответникът по касация и по исковете А. А. Б. не взема становище по жалбите. Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими. По делото е установено следното: С нот. акт № 19 от 19.0321991 г., том III/1991 г., Я. С. М. е продала на дъщеря си С. Г. Г. 1/4 ид.част от дворно урегулирано застроено място, цялото от 681 кв.м, съставляващо парцел ***., имот пл.***в кв.***по плана на [населено място], Пернишка община, ведно с целя първи етаж от западното жилище на къщата - близнак, застроена в парцела върху 49 кв.м. Следващата година тя е продала с №74 от 09.07.1992 г., том VI/1992 г. на внука си Н. С. Р. 1/4 ид.ч. от същото дворно място и целия втори етаж от същата жилищна сграда. По делото е установено, че сградата е строена без строителни книжа през 1962 г. като еднофамилна сграда, с вътрешно стълбище от първия за втория етаж, като нито първия, нито втория етаж е имал тоалетна вътре при сключването и на двете стелки, видно от допълненото заключение на СТЕ. Такава е имало в двора, а вътре, е изградена по-късно под стълбището за втория етаж. Признат е статут на търпимост на сградата с удостоверение № 16/ТР-907 от 25.03.2016 г. Въззивният съд е приел, че тъй като сградата е построена преди 17.05.1963 г., не се изисква наличието на всички елементи, за да се приеме наличие на самостоятелно жилище, съгл. разясненията в ТР № 96/1971 г. по приложението на чл. 38 от СПН. Щом построените сгради при действието на старите строителни правила и норми в сила до 17.05.1963 г. могат да запазят съществуването си и да бъдат ползвани и в тях да бъде извършвано вътрешно преустроявани дори да не отговарят на новите строителните правила и норми в сила от 17.05.1963 г., то и процесната сграда - западен близнак и части от нея – първи и втори етаж могат да бъдат самостоятелни обекти на правото на собственост докато съществуват. Затова е прието, че договорът, с който ищецът е придобил собствеността на 1/4 ид.част от дворното място, ведно с втория етаж от западното жилище на къщата - близнак не е нищожен поради невъзможен предмет и е произвел вещнотранслативен ефект, а ответниците Г. са придобили с действителна сделка през 1991 г. 1/4 ид.. от дворното място и целия първи етаж от западната сграда-близнак. Те са се снабдили с нот. акт № 49, т. I/11.02.2016г., с който са признати за собственици по давност на 1/2 ид.ч. от мястото и цялата сграда – западен близнак. Съдът се е позовал на ТР № 1/2012 г. и е приел, че Г. следва да докажат, че са завладели частта, над придобитата от тях по сделката от 1991 г., като демонстрират пред собственика, че владеят за себе си, като снабдяването с консаттивен нот. акт не е такова действие, защото се извършва с едностранно охранително производство. Съдът се е мотивирал с показанията на доведените от ищеца свидетели Р., Б. и К., преценени като логични, изхождащи от преки очевидци и съответстващи на събраните доказателства, според които до 2016 г. ищецът е имал ключове за имота и го е посещавал по няколко пъти в годината, полагал грижи за него от преди повече от 10 години. Достъпът на ищецът до имота и сградата е ограничен през 2016 г., когато патронът на вратата бил сменен. Показанията на останалите свидетели Д. и К., доведени от ответниците не са кредитирани, защото противоречат на показанията, които съдът е кредитирал, а е посочено и че от тях не може да се направи извод, че Г. са демонстрирали пред ищеца Н. Р., че владеят имота, вкл. и втория етаж за себе си, като преимущественото му ползване от тях и подобряване не доказва владение и придобиване по давност от тях. Владението не може да е скрито. Същевременно неползващият имота собственик не следва да доказва активно поведение, т.е. че упражнява правомощието си владение.. че презумпцията на чл. 69 ЗС е в смисъл, че установеното владение се счита, че е за владелеца, а не за другиго, а не, че установилият държане е владелец до доказване на противното. Предвид приетото от съда, че завладяване е демонстрирано най-рано през 2016 г., когато е преустановен достъпа на ищеца до имота и факта, че до предявяване на иска – 22.11.2019 г. няма изискуемият се от закона пет годишен срок, съдът е приел, че Г. не са придобили по давност втория етаж и 1/4 ид.ч. от дворното място, поради което не са могли да ги прехвърлят на ответника А. А. Б. с нот. акт №147, т. I/18.04.2016 г. на нотариус З., а и той не е могъл да прехвърли 1/2 ид.ч. от дворното място и втория етаж на ответника Б. Т. Г. с н.а. № 185, т.1/09.05.2016 г. на същия нотариус. Съдът е приел, че А. А. Б. и Б. Т. Г. са били добросъвестни владелци, защото добросъвестността им се преценява към момента на основанието и презумпцията не е опровергана, но от всяка от двете сделки до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият 5-годишен срок по чл. 70 ЗС. Съдът е приел, че е невъзможно и присъединяване на владението на Б. и Б. Г. на осн. чл. 82 ЗС, предвид приетото, че С. и Т. Г. не са владели втория етаж за себе си до 2016 г. С тези мотиви, въззивният съд е отменил решението на първата инстанция, която е отхвърлила исковете и е уважил иска за собственост, а като последица е отменен и констативният нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка през 2016 г. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор По въпроса, съдържащ се в изложенията и към двете жалби за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях и да направи анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка в рамките на наведените в жалбата доводи, настоящия състав съобразява следното: Касаторите и по двете касационни жалби са били въззиваеми във възивното производство, т.е. те не са подавали въззивни жалби и не са заявявали оплаквания и доводи в тях. Въззивни жалби против основното решение на РС и против решението за поправка на очевидна фактическа грешка е подал само ищеца. Въззиваемите не са подали и отговори на въззивните жалби на ищеца. В открито съдебно заседание единственият довод, който пълномощника на Б. Г. е изложил е, че ищецът не е доказал правата си върху имота. В представената писмена защита са развити доводи, че родителите на Б. Г. са доказали чрез разпитаните свидетели, доведени от тях, владение върху имота и правилно не са кредетирани показанията на свидетелите, доведени от ищеца. Тези доводи подробно са обсъдени от въззивния съд, видно от изложените мотиви. Обстоятелството че окръжният съд не е възприел изводите на първата инстанция не означава, че не са обсъдени доводите на ответниците. Наведен е от тях и довод, че ищецът не е изпълнявал задължението си за издръжка и гледане на баба си, което е фигурирало още в отговора на исковата молба. Поради това, че договорът не е развален поради неизпълнение, този довод и нобсъждането му не влияят на изхода от спора, т.е. дори да се приеме, че е допуснато процесуано нарушение, изразяващо се в необсъждането му, то не е съществено. Заявен е и довод за придобиване на имота от Б. Г. по давност с присъединяване владението на своите праводатели и то при кратката придобивна давност. Съдът е обсъдил този довод, като е посочил, че от 2016 г. до предявяване на иска не са изтекли пет години, а до 2016 г. е приел, че Г. не са владели втория етаж. Следва да се отбележи и това, че съгласно трайно установената съдебна практика по чл. 82 ЗС, може да се присъедини за придобиване по давност само еднородно владение. Дори да се приеме, че С. и Т. Г. са били владелци и на втория етаж, ведно с 1/4 ид.ч. от двора /което съдът е приел за недоказано/, то те нямат основание, предполагащо правоприемство за тази част от имота и не биха могли да бъдат добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70 ЗС. При присъединяване на разнородни владения срокът за придобиване по давност винаги е десет години, т.е. владението би следвало да е установено към 2009 г., защото иска е предявен на 22.11.2019 г., но гласните доказателства не установяват завладяване на втория етаж от Г. през 2009 г. /виж Решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о./ Съгласно т.1 и 2 от ТР № 1/2013 г., въззивната инстанция следи служебно само за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и за приложението на императивна правна норма, и за спазване правата на непълнолетни, но за правилността на решението, съгласно чл. 269 ГПК, следи само в границите на оплакванията. По наведените доводи от ответниците, които имат значение за изхода от спора, въззивната инстанция се е произнесла, поради което решението не е постановено в противоречие със съдебната практика. Следващият въпрос, съдържащ се в изложенията и по двете жалби е за това: относимо ли е към казуса ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС по приложението на пар.38 и пар.39 от Строителните правила и норми предвид това, че процесната сграда е строена през 1062 г.. Съгласно приетото в него, „при делба на заварени към 17.V.1963 г. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и 39 от Строителните правила и норми, ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища. Ако при разделянето на такива сгради се образуват нови жилища, разпоредбите на § 38 и 39 от същите строителни правила и норми с предвидените в тях изключения са задължителни“. Изменението на § 38 от СПН от 17.V.1963 г. (ДВ, бр. 39/63 г.) се отнася до изискването за баня и дрешник, като според това изменение и изменението в ДВ, бр. 13/65 г. при разделяне на заварените жилища с цел да се образуват повече жилища се допуска, при предвидените в тези текстове условия, отклонение от новите строителни правила и норми досежно помещенията за баня и дрешник. Съдът се е позовал на този тълкувателен акт само с оглед това, че сградата е строена преди визираното изменение на СПН от 1963 г. и в нея още от построяването в никой от двата етажа не е имало баня и тоалетна, включително и към момента на двете сделки от 1991 и 1992 г., с които реално са обособени всеки от двата етажа. Съдът не е приложил реално тълкувателното решение, а е използвал вложеният в него смисъл, за да приеме, че всеки от двата етажа е самостоятелен доколкото към момента на обособяването им като отделни обекти на собственост те са били еднакви и без санитарни възли в тях. /тоалетната е била в двора от построяване на сградата и е направена такава под стълбите за втория етаж по-късно, но след 1992 г./ Същевременно по поставения въпрос, касаторите твърдят противоречие с Решение № 362 от 30.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2008 г., II г. о., постановено по отменения ГПК, с което е прието, че при делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради, отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на изискванията на § 38 и 39 СПН (отм.), ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища, т.е. обособени жилища, които са отговаряли на действалите към момента на обособяването им нормативни изисквания за жилище. В случая всеки от двата етажа, както и цялата западна сграда-близнак не е отговаряла до 1992 г. на изискването за жилище, но тя е строена 1962 г. Касаторите се позовават на Решение № 371 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 84/2011 г., III г. о., а в него е посочено, че „в решение № 637 от 14.07.2000 I г. о на ВКС, по отношение на тавански помещения е прието, че дори да не отговарят на строителните правила и норми за самостоятелен обект към 17.05.1963 г., същите може да се прехвърлят с правни сделки, щом са били "построени като жилищни" в заварени сгради, без да са изведени други юридически признаци като условие“. При така изложеното, настоящата инстанция не констатира противоречие между въззивното решение и посочените от касатора по поставения въпрос. ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС не прави разграничение между това дали съсобствеността е възникнала на основание наследяване или на друг юридически факт. Въпросът е поставен във връзка с наследяването, поради това наследяването като придобивно основание е намерило отражение в диспозитива. В мотивите на тълкувателният акт обаче ясно е отговорено, че разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага, т. е презумпцията на чл. 69 ЗС е приложима. Обратно - ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и за другите съсобственици, тогава упражняващият фактическа власт върху цялата вещ съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. В този случай презумпцията не се прилага, а този, който твърди, че е завладял идеалните части на друг съсобственик следва да докаже завладяване, т.е. че е превърнал държането си върху тази идеални части във владение за себе си. Промяна на намерението трябва да намери външна изява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите съсобственици или владелци, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин /В този смисъл виж решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г., ВКС, І г. о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г., II г. о. /. Не могат да бъдат посочени или изброени тези конкретни фактически действия, но те следва да са недвусмислени, т. е. да не могат да се преценят като действия, реализиращи права на съсобственик по чл. 31 и чл. 32 ЗС, каквито са ползването и извършването на текущи ремонти при нужда, а следва да са такива, които преценени в съвкупност, представляват по съдържание действия на изключителен собственик и да отричат правата на останалите съсобственици. Действията, изразяващи промяна на намерението следва и да са възприети от другите невладеещи съсобственици като такива, когато последните са известни и това е възможно. /В този смисъл - т. 1 от ПП-6-74 и решение № 381/25.10.2010 г. гр. д. № 37/2010 г. ІІ гр. о., решение № 381/25.10.2010 г. гр. д. № 37/2010 г. ІІ гр. о. / Въззивната инстанция се е съобразила с тази практика, като е приела, че Г. са установили владение от момента, в който са преустановили достъпа на ищеца към втория етаж, сменяйки ключа за външната врата. От този момент до предявяване на иска обаче е изтекъл период, който е по-малък от четири години. Затова изводът на въззивният съд, че възражението за придобивна давност е неоснователно не противоречи на съдебната практика, цитирана по-горе, а наличието на такава практика изключва допускане до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение