Определение № 1440 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6103 от 08.09.2022 г., подадена от П. Й. Г. чрез адвокат Г. В. от САК срещу въззивно Решение № 274 от 21.07.2022 г. по в.гр.д.№ 183/2022 г. на Софийски окръжен съд, І възз. гр. състав.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответницата по касация С. Й. Г. е депозирала отговор чрез адвокат В. Н. – Г. от САК. Поддържа, че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноските за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 38 от 01.02.2022 г. по гр.д.№ 792/2020 г. на Районен съд - Самоков, с което е признато за установено по отношение на П. Й. Г. и Т. С. П. (чийто правоприемник в процеса е сина й П. Й. Г., предвид смъртта й, настъпила след постановяване на първоинстанционното решение - на 04.02.2022 г.), че С. Й. Г. е собственик на основание давностно владение на 1/2 идеална част от поземлен имот, целият с площ от 1 284 кв.м., с имотен номер *, от който имот е образува парцел * в кв. 34 по регулационния план на [населено място] окол, [община], област С., ведно с цялата едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 53 кв.м., построена в югоизточната част на УПИ **, кв. 34.

Установено е, че П. Й. Г. и С. Й. Г. са наследници по закон - деца, на Й. Г. П., починал през 2012 г., и Т. С. П., починала през 2022 г. През 1964 г. бащата Й. Г. П. е закупил процесното дворно място, заедно с построените в него полумасивна къща, стопанска сграда и навес.

С нотариален акт № 150/1980 г. на РС – гр. Самоков Й. Г. П. е продал на дъщеря си - ищцата С. Й. С., 1/2 идеална част от дворното място (без части от построените в дворното място жилищни и стопански сгради), като със същия нотариален акт продавачът отстъпил на купувача С. Й. С. правото да построи в дворното място вила или жилищна сграда съобразно утвърдения архитектурен план и даденото строително петно. С влязло в сила решение по в.гр.д.№ 656/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд е прогласена нищожността на този договор за покупко-продажба по предявения от Т. С. П. срещу С. Й. Г. иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 13, ал. 3 и 7 от СК от 1968 г.

С нотариален акт № 84/1986 г. на РС – гр. Самоков, Й. Г. П. и Т. С. П. са продали на сина си П. Й. Г. къщата и плевнята, ведно с 1/2 идеална част от дворното място.

Парцел ** по регулационния план на [населено място] от 1977 г. е с площ 941 кв.м., като съгласно скицата в него са заснети три сгради – масивна жилищна сграда, паянтова сграда и масивна сграда.

Видно от отбелязването в представената от ищцата скица на парцел ** в кв. 34 от 1980 г., било е издадено разрешение за проектиране на вилна и жилищна сграда в имота, съответно – жилищна сграда за Й. Г. П. и вила за С. Й. С., които са обозначени на скицата.

Според заключението на съдебно-техническа експертиза процесната по делото сграда е едноетажна, масивна, със застроена площ 53 кв.м., а разположението й в имота е отразено от вещото лице на приложена към заключението скица. Вещото лице е разяснило, че сградата е в режим на търпимост.

Относно релевантните за спора обстоятелства са разпитани две групи свидетели, чиито показания са обсъдени от въззивния съд, като тези на свид. Й. Д. - при условията на чл. 172 ГПК.

Произнасяйки се по спорния въпрос дали ищцата е придобила 1/2 идеална част от правото на собственост върху дворното място и правото на собственост върху жилищната сграда с площ 53 кв.м., построена в имота през 80-те години на ХХ век, на основание давностно владение, съдът е приел, че ищцата не може да бъде квалифицирана като добросъвестен владелец (каквото е главното й твърдение по исковата молба), защото владението й се основава на договора за покупко-продажба от 1980 г., който е признат за нищожен между страните (арг. от чл. 298, ал. 2 ГПК) с влязлото в сила решение по в.гр.д.№ 656/2019 г. по описа на СОС. Нищожният договор не поражда правни последици и купувачът по такъв договор не може да има качеството на добросъвестен владелец. Приобретателят, получил владението от праводател по нищожен договор, може да придобие собствеността на оригинерно основание (придобивна давност), ако владее най-малко десет години - чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е приел, че анализът на събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Й. Д., А. С. и М. С. водят до категоричния извод, че ищцата, установила владение върху спорния имот още през осемдесетте години, е ползвала същия с намерение да го свои без ничие противопоставяне, била е допускана в имота както от своите родители приживе, така и от съсобственика на дворното място – ответникът П. Г.. Това владение, започнало в началото на осемдесетте години, нито е било смущавано, нито прекъсвано и е продължило повече от десет години, с което е осъществен фактическият състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Възражението на ответника, че спорната сграда не може да бъде придобита по давност, тъй като не е в режим на търпимост, е намерено за неоснователно, тъй като към настоящия момент сградата реално съществува, няма открита процедура за нейното премахване, поради което представлява годен обект на право на собственост. Законодателят не е изключил незаконните строежи от обектите, върху които могат да съществуват вещни права, нито ги е изключил от гражданския оборот.

Съобразно установените по делото факти съдът е приел, че ищцата е придобила по давност спорното право, поради което следва да се признае съществуването му в отношенията й с ответника.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички факти и обстоятелства, които са от съществено значение за спора, да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви за тях, както и да направи задълбочен анализ на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност;

2. Допустимо ли е установяване на собственост върху незаконна постройка, когато същата се намира в процедура по премахване по ЗУТ, видно от представеното писмено доказателство от Община Самоков.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 931 от 03.10.2008 г. по гр.д.№ 6382/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 362 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 536/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 1073 от 01.10.2008 г. по гр.д.№ 3068/2007 г. на ВКС, ІV г.о. Относно втория въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, при решаване на спора и постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните, което в настоящия случай е направено от въззивната инстанция. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони - с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая вторият въпрос не поражда необходимост да се допусне касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не се налага произнасяне на ВКС по този въпрос в настоящото производство във връзка с преследваната от закона цел - точно прилагане на закона и развитие на правото. В практиката на ВКС (Решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 3984/2020 г., II г.о.) е дадено тълкуване, че законодателят не е изключил незаконните строежи от обектите, върху които могат да съществуват вещни права, нито ги е изключил от гражданския оборот и незаконният строеж е годен обект на вещни права, може да бъде придобиван от субектите по всички уредени в закон придобивни способи, като при спор за собственост на незаконен строеж е относимо единствено дали има влязла в сила заповед по чл. 225 или чл. 225а ЗУТ за премахване на строежа и то само, ако не е налице позоваване, че правото на принудително изпълнение на държавата е погасено по давност съгласно предпоставките на чл. 282, ал. 1, т. 9 АПК. Настоящият състав на ВКС споделя това тълкуване, което е приложимо и към настоящия случай. Въззивният акт е в съответствие с така формираната практика, което изключва допускане на касационното обжалване в приложното поле както на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи разноски във връзка със защитата на ответницата по касация в производството пред ВКС. Видно от ДПЗС № 0926363 от 18.10.2022 г. (л. 13), за защитата пред ВКС е заплатена сумата 600 лв., която следва да бъде присъдена в тежест на касатора.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение