Определение № 5180 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. Б. и В. В. К., конституирани на местото на починалата на 17.11.2021 г. - в хода на въззивното производство П. Н. Ц., срещу решение № 260633/21.04.23г., постановено по гр. д. № 4244/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20008624/12.01.2021г., постановено по гр.д. №28579/2018г. по описа на Софийски РС. С последното е уважен предявен иск с правно основание чл. 134 от ЗЗД във вр. с чл. 108 от ЗС от "Новотехпром"ООД в качеството му на процесуален субституент на "Матеко“ АД в несъстоятелност срещу П. Н. Ц. /починала в хода на производството и заместена в процеса от наследниците си по закон - касаторите В. В. К. и С. В. Б./, като е признато за установено, че "Матеко“ АД в несъстоятелност е собственик на 565 кв. м., съставляващи реална част от поземлен имот с идентификатор ***/погрешно изписан като имот с идентификатор ***/, която реална част е отбелязана с букви А, В, С и D, съгласно изготвената комбинирана скица към СТЕ, неразделна част от решението, находящ се в квартал ***, местност Н. "Х. Д. – М." и ОСЗ "С.“ и е осъдена П. Н. Ц. да предаде на "Матеко“ АД в несъстоятелност владението върху описаната реална част. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – чл.200, ал.1 във вр. с чл.19 ЗУТ, за допуснати съществени процесуални правила при анализа на доказателствата – не е обсъдено и съобразено, че процесната реална част попада в терен със специфично застрояване и е приложим чл. 19, ал.5 ЗУТ, като не съдът а главният архитект на общината е компетентен да прецени дали парцела отговаря на изискванията за площ и лице към улица. Съдът не бил компетентен да се произнася по този въпрос. Твърди се необоснованост на извода, че от останалата част от имота не може да се образува самостоятелен УПИ, защото съдът не е установил служебно от КК, че ищецът е собственик на съседни имоти, чрез които може да си осъществи достъп т.е. да се реализира изискването на чл. 14, ал.4 ЗУТ. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е формулиран въпрос, не е представена или поне посочена съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. Позоваването на това основание, касаторите свързват с приложението на чл. 19, ал.5 ЗУТ, като считат, че съдът е следвало да сезира главният архитект на общината за отговор дали от процесната реална част и от останалата площ на имот с идентификатор ***може да се образуват самостоятелни УПИ. Ответникът по касация "Новотехпром"ООД, ЕИК 123665800 оспорва касационната жалба, тъй като решението е съобразено със закона – ЗУТ и установеното по спора. Оспорва и допускането до касационно обжалване, тъй като не е формулиран правен въпрос и не е посочена съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. "Матеко“ АД /в несъстоятелност/, което е участвало в производството пред инстанциите по същество, не е подало отговор и не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено, че ищецът има качеството на кредитор на "Матеко“ АД /в несъстоятелност/, след като е придобил с договор за цесия от 23.07.2013 г. вземане на Юробанк“ АД от същото дружество. Вземането е по договор за кредит от 04.12.2008 г., обезпечен с ипотека. Направено е отбелязване в службата по вписване на договора за цесия на 13.09.2013 г. и за нея е уведомен длъжника. Ипотекарният длъжник „Матеко“ АД е придобил имот ***по договор за продажба, оформен с н.а. № 54,т.ІV/24.04.2008 г. от лица, на които са реституиран по ЗСПЗЗ по няколко преписки недвижими имоти, между които и имот ***и ***и които са сключили преди продажбата договор за доброволна делба, нотариално заверен на 24.04.2008 г. Процесната реална част заема северната част от имот ***от кв.***, заснет в КК с идентификатор ***. местност Н. „Х. Д. – М.“ и ОСЗ „С.“ и е с административен адрес [населено място], [улица]. Въззивният съд е приел, че не е налице пречка за реституция по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като за построената от партньор на първоначалната ответница в имота след внасянето му в ТКЗС, през 1960 г. /според подадена декларация от ответницата по ЗМДТ през 1997 г./ къща от 80 кв.м. не е отстъпено право на строеж, а сградата е изградена без строителни книжа, каквито са били изискванията на чл. 217 и чл. 218 ППИНМ. Пречка за реституция според цитираният текст е само законно изградено строителство от трето лице преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Не е установено сградата да е била търпим строеж, въпреки, че това е без значение при преценка дали е налице изключението за реституция по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, а заснемането на сградата в кадастралните планове и КК не доказва законност на строежа. Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на първоначалната ответница за изтекла в нейна полза придобивна давност. Във връзка с това възражение тя се е позовала на нот. акт №111, том І, рег. 2717, дело №78 от 08.04.2016г. на нотариус В.Г., с който тя е призната за собственик по давност на следния недвижим имот: дворно място с площ от 1000 кв.м., съставляващо реална част от ПИ ***и от ПИ ***, включени в УПИ *** „К. РНС – чистота“ от кв.***, местност Н. „Х. Д. – М.“ и ОСЗ „С.“. На основание чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ е прието, че изтеклата давност до 22.11.1997 г. е заличена, а тъй като реституцията е преди тази дата, е прието, че давност може да тече по принцип след тази дата. Прието е обаче, че процесната реална част от 565 кв.м. не може да бъде придобита по давност, тъй като ако тази реална част се обособи в самостоятелен УПИ от останалата площ на имота с идентификатор ***не може да се образува самостоятелен УПИ поради това, че тя няма лице към улица. За този извод, съдът се е позовал на приетата СТЕ, където това изрично е посочено и нормата на чл. 200, ал.1, във вр. с чл. 19, ал.1 ЗУТ. От СТЕ е установено, че имота е урегулиран за първи път с плана, одобрен със заповед №РД 50-09-232 от 04.07.1990г., който е действащ и към настоящия момент. Попадал частично в следните предвиждания: в УПИ *** – за К. РНС-Чистота, УПИ ***- озеленяване и комуникация, кв.*** и проектна улица, които не са реализирани и няма отчуждаване за тях. В РП на м. ОСЗ С., одобрен с Решение № 120 от Протокол на СОС № 24/30.03.2001 г., частично процесният имот попадал върху трасето на нереализирана проектна улица и върху УПИ ***– за К. РНС-Чистота. Тъй като имота попада в парцели, отредени за обществени мероприятия, а не в дворищно регулационни парцели, нормата на чл.59 ЗТСУ не е пречка за придобиване по давност при действието на първата редакция на този текст до изменението в ДВ бр. 34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г. Нормата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, която възпроизвежда текста на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ в редакцията от ДВ, бр. 34/2000 г. запазва забраната за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от неурегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ или не отговарят на условията едната реална част да се присъедини към съседен неурегулиран поземлен имот, а другата да може да се урегулира самостоятелно. Съдът е приел, че и на основание чл. 200, ал.2 ЗУТ не е възможно придобиване по давност, защото нормата касае само случаите, при които част от поземления имот се присъединява към съседен имот, при условията на чл. 17 ЗУТ, т. е. при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти, но не и при "фактическо присъединяване". Предвид установеното от СТЕ, че макар процесната реална част от имота, владяна от ответницата да отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за процесната територия – площта е 565 кв.м., а лицето към улицата – 18 м., това не е достатъчно, за да се приеме, че не е налице пречка за придобиване на тази реална част от УПИ по давност, защото и оставащата част трябва да отговаря на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот, за да е възможно последващо урегулиране и на останалата част, а в случая останалата част от имот ***остава без изискуемия се от закона – чл. 14, ал.4 ЗУТ излаз към улица, път или по изключение към алея в парк. За този извод, съдът се е позовал на решение № 131 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 4406/2016 г. на ВКС, Първо ГО, решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, Първо ГО/. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Разглеждането на касационната жалба по същество е обусловено от обосноваване на някое от изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането до касационен контрол, което се извършва от съда в производството по чл. 288 ГПК. Наведеното от касаторите основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК изисква те да формулират ясно и точно правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е от значение за изхода на делото, но е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС. Според приетото в ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е задължен да изведе от изложението или от касационната жалба относимият правен въпрос за изхода от спора, а може само да го уточни или конкретизира. Такъв въпрос не е формулиран от касаторите. Не формулирането на такъв правен въпрос е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. Същата е последицата и ако не е доказано допълнителното основание – не е посочена поне или представена съдебната практика, на която се твърди, че противоречи обжалваното съдебно решение. В настоящия случай не е посочена или представена съдебна практика, на която въззивното решение се твърди, че противоречи и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалван Въпреки това съдът отбелязва следното: Касаторите твърдят, че въззивният съд не е приложил съдебната практика по приложението на чл. 19, ал.5 ЗУТ, която според тях изисквала главният архитект на общината да отговори дали е възможно обособяване на самостоятелен УПИ, когато реалната владяна част попада в терен с посоченото в този текст предназначение. Съгласно чл. 19, ал.5 ЗУТ, при урегулиране на поземлени имоти в квартали за средно, високо и високо жилищно застрояване, за ниско свързано застрояване в повече от два имота и за друго специфично по характер застрояване размерите на имотите се определят със самия подробен устройствен план, без да се спазват нормите по ал. 1 от същия текст. СТЕ установява, че процесния имот попада в терен, отреден за „специфично по характер застрояване“. Наследодателката на касаторите обаче не е правила такъв довод в хода на производството и по него съдът не е излагал мотиви. Действително нормата на чл. 201 ЗУТ предвижда съдът да изиска становище от общината /района за поделяемостта на имот, но това е изискване само при съдебна делба. Дори да се приеме, че при урегулиране на терен, отреден за „специфично по характер застрояване“ не се прилагат изискванията за размери по чл. 19, ал.1 ЗУТ, то изискването на чл. 14, ал.4 ЗУТ за осигуряване на излаз към улица, път или по изключение към алея от парк остава, а според приетата от първата инстанциа СТЕ, останалата част от имота не би имала лице към улица или път, ако процесната реална част се обособи като самостоятелен УПИ./виж л. 247-гръб от делото на първата инстанция/ Предвид изложеното, не е обосновано наличието на наведеното основание от касаторите по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация "Новотехпром"ООД претендира разноски за настоящата инстанция, но не е доказал такива. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение