Определение № 788 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1580/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, чрез адв. Хр. И. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 155/09.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 226/2023 г. по описа на ОС-Хасково, 2 с-в, с което е потвърдено решение № 18/26.01.2023 г., постановено по гр. д. № 355/2022 г. по описа на РС-Димитровград, с което изцяло са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Юробанк България” АД срещу К. Г. С. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на слените суми по договор за потребителски кредит № FL792688/11.12.2015 г.: 1) 5668,73 лв. - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от 04.06.2019 г. до окончателното ѝ заплащане; 2) 509,95 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 11.04.2018 г. до 19.03.2019 г.; 3) 341,84 лв. – мораторна лихва, изтекла за периода от 11.04.2018 г. до 26.05.2019 г. и 4) 154 лв. – такси за периода от 11.04.2018 г. до 26.05.2019 г., удостоверени в издадената на 06.06.2019 г. заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 995/2019 г. по описа на РС-Димитровград. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и процесната нотариална покана, с която кредитополучателят е бил уведомен за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, да е била надлежно връчена на ответника, окръжният съд е достигнал до обратния фактически извод, вследствие на което е приел, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена. Счита, че дори и този правен извод да е бил законосъобразен, окръжният съд не е приложил правилно материалния закон, като в противоречие с тълкувателните разяснения, дадени по ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, е отхвърлил изцяло предадените искове, а не ги е уважил за вноските с настъпил падеж към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. Поддържа, че е допустимо поканата до кредитополучателя, с която той е уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, да се връчи и на назначения му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – ако това изявление на кредитора е било удостоверено в исковата молба или в отделен документ като приложение към нея, и към този момент са били възникнали материалноправните предпоставки за превръщане на разсроченото главно парично задължение (главницата) в предсрочно изискуемо. От друга страна, окръжният съд не бил съобразил правнорелевантното обстоятелство, че към момента на приключване на съдебното дирене – 10.05.2023 г., е бил изтекъл уговореният срок на действие на договора за потребителски кредит (11.12.2022 г.), поради което всички непогасени месечни вноски са били изискуеми. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Произвежда ли материалноправен ефект волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, обективирано в исковата му молба по чл. 430. ал. 1 ТЗ, връчена на особен представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК?” (по този въпрос твърди противоречие с казуалната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 86/27.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2118/2019 г., I т. о., ТК и цитираното в него решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК); 2. „Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? Ако е допустимо, по отношение на кои вноски следва да се уважи искът - вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК?” (по този въпрос твърди противоречие със задължителната практика, формирана с тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК) и 3. „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата?” (твърди, че отговорът на този процесуалноправен въпрос ще допринесе както за правилното прилагане на закона, така и за развитие на правото). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че касационната жалба е недопустима, тъй като с оглед на търговския характер на настоящото дело и на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване (арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК). Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (ответникът по касационната жалба е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което, макар и настоящото дело да е търговско, съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК то се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес; тъй като цената на иска (по главния иск) е над 5000 лв. – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касационната жалба е допустима), в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел, че банката-заявител се е позовала на предсрочна изискуемост на кредита, но в заповедното производство не е установила това правнорелевантно обстоятелство - от представените доказателства не може да се направи извод, че кредиторът надлежно е уведомил длъжника за упражненото право да превърне целия кредит в предсрочно изискуем. Съобразявайки тълкувателните разяснения по т. 18 от ТР № 4/2014 г. по т. д. 4/2013 г. на ОСГК на ВКС, окръжният съд е счел, че волеизявлението за предсрочна изискуемост не може да се съдържа в заявлението по чл. 417 ГПК, тъй като препис от него не се връчва на длъжника и той узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение (чл. 418, ал. 5 ГПК). В този смисъл е приел, че към момента на издаване на заповедта за незабавно изпълнение - 06.06.2019 г., не е било спазено това нормативно изискване, поради което банката не е обявила изрично настъпилата предсрочна изискуемост на кредита (уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост има действие само ако това волеизявление бъде доведено до знанието на длъжника, а в случай това не е сторено). За да достигне до този правен извод, въззивната инстанция е изследвала начина на връчване на нотариалната покана до длъжника, с която ищецът твърди, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем - тя е връчена по реда на чл. 47 ГПК (чрез залепване на уведомление на 19.03.2019 г. по постоянния адрес на длъжника в [населено място], общ. Д., обл. Х.), но не се установява нотариусът да е връчил поканата на посочения в договора от 11.12.2015 г. настоящ адрес на длъжника в [населено място]. Липсват данни по делото той да е бил търсен по месторабота, каквато справка била извършена, което обстоятелство обуславя нарушение на разпоредбата на чл. 47, ал. 3 ГПК. Въз основа на така приетите за установени факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че преди подаването на заявлението по чл. 417 ГПК ищецът не е бил упражнил надлежно потестативното право да превърне кредита в предсрочно изискуем, поради което не е доказана втората материалноправна предпоставка за уважаване на исковете, а именно предявеното вземане да е изискуемо. Окръжният съд е споделил формираното в съдебната практика по чл. 290 ГПК (решение № 50089/10.10.2022 г. по т. д. № 869/2021 г. II т. о, ТК; решение № 60162/26.01.2022 г. по т. д. № 2482/2018 г. II т. о, ТК и др.) правно съждение, че е допустимо позоваването на предсрочна изискуемост да се осъществи в исковото производство, в случай че изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е удостоверено в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба – в този случай изявлението ще породи правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който следва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е приел, че в конкретния казус нотариалната покана, в която се съдържа волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е представена като приложение както към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, така и към исковата молба, но не е връчена на ответника, поради което не може да се приеме, че волеизявлението на банката е достигнало надлежно до длъжника-ответник. Тези съдебни книжа са връчени на особения представител на ответника, чието назначение от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК е с цел да се обезпечи нормалното развитие на съдебното производство - по този начин се осигурявала надлежна насрещна страна, срещу която ищецът да води делото. Окръжният съд е обосновал правно съждение, че особеният представител не е пълномощник, тъй като не е налице договорно правоотношение между него и ответника, поради което с връчването на съдебните книжата по делото не е изпълнено задължението за уведомяване на длъжника за обявената предсрочна изискуемост на кредита – получаването им от особения представител не притежава обвързващо длъжника действие. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи решаващият съд е заключил, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вземането не е било изискуемо, поради което предявеният иск за установяване на съществуването му се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По първите два въпроса: 1. „Произвежда ли материалноправен ефект волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, обективирано в исковата му молба по чл. 430. ал. 1 ТЗ, връчена на особен представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК?” и 2. „Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? Ако е допустимо, по отношение на кои вноски следва да се уважи искът - вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се извърши проверка дали те са разрешени в противоречие с посочената от касатора казуална и тълкувателна практика на ВКС (по първия въпрос с тази, която е формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 86/27.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2118/2019 г., I т. о., ТК и цитираното в него решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК, а по втория въпрос с тълкувателните постановки по т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК). Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и съобразно обжалваемия материален интерес касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 133,49 лв. На назначения на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител се дължи адвокатско възнаграждение за осъществяваното пред касационната инстанция процесуално представителство, като неговия размер - съобразно действителната фактическа и правна сложност, настоящият съдебен състав определя на сумата от 600 лв., която трябва да бъде внесена от касатора. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд