Определение № 3004 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2366/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.И. П. от САК частна жалба на ищеца „Н.И.Тивони“ Лимитид, Израел, срещу определение № 1320/20.05.2024г. по т.д.№ 1763 по описа на ВКС за 2023г., с което е оставена без разглеждане подадената от частния жалбоподател касационна жалба срещу решение № 457/08.04.2023г. по възз.гр.д.№ 2688/2022г. на ОС - Пловдив. С него е потвърдено решение № 262240/20.08.2021г. по гр.д.№ 19969/2018г. на РС - Пловдив, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК искове за признаване за установено, че „Тивони-Здраве и красота“ ООД, [населено място] дължи на „Н.И.Тивони“ Лимитид, Израел, сума в общ размер 12 690 евро( с левова равностойност 24 819.48лв.), формирана като сбор от сумите 1 200 евро( с левова равностойност 2 346.99лв.), 1 680 евро( с левова равностойност 3 285.79лв.), 9 340 евро( с левова равностойност 18 267.45лв.) и 470 евро( с левова равностойност 919.24лв.), преведени по банковата сметка на ответното дружество, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 17849/2017г. на РС - Пловдив. В частната жалба се оспорва правилността на изводите, че са предявени обективно кумулативно съединени искове и делото е търговско. Съответно, частният жалбоподател поддържа, че е предявен един иск на основание договор за заем от 2007г., а не отделни обективно съединени претенции за претендираните суми. В тази връзка посочва, че доколкото законът не поставя ограничения, начинът на предоставяне на сумата по договор за заем се определя от волята на договарящите, поради което броят на преводите, чрез които са предоставени суми на заем, не влияе на извода относно броя на фактите, въз основа на които са предоставени сумите. Позовава се на въведените твърдения в ИМ, че претендираните отделни суми касаят един договор за заем от 2007г., а претенцията е заявена като частична. Поддържа, че и двете инстанции по същество са приели, че се касае за един установителен иск, в т.см.са дадени указания на страните и е определена дължимата ДТ. Частният жалбоподател намира, че въпросът дали се касае за един заем или за няколко е въпрос по съществото на спора, поради което касационният съд е нямал право да се произнася по този въпрос предварително и то при преценката за достъп до касационно обжалване. Въвежда основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по въпроси, по които според него първият състав се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената касационна жалба. С подадения чрез адв.Т.И. от АК - Пловдив писмен отговор насрещната страна – ответникът „Тивони – здраве и красота“, [населено място], оспорва основателността на частната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното определение. Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и след преценка на данните по делото, намира следното: Частната жалба е допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от активно легитимирана страна. За да постанови обжалваното определение, първият състав е приел, че делото е търговско, предвид търговското качество на страните в спорното правооотношение, възникнало във връзка с осъществяваната от тях търговска дейност. Ето защо допустимостта на подадената срещу въззивното решение касационна жалба е преценявана според правилата за достъп до касационно обжалване по търговски дела. Предвид реалния характер на договора за заем първият състав е намерил, че от твърденията в ИМ за постигнатото между страните неформално съгласие за предаване в заем на парични суми не може да се направи извод за наличие на общ юридически факт (договор за заем), от който произтичат вземанията в заповедта по чл.410 ГПК за отделните предадени парични суми. Направен е извод, че предмет на установяване в развилото се исково производство по чл.422 ГПК са самостоятелни вземания, всяко от които е предмет на самостоятелен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Допълнително е посочено, че разрешението за предявени кумулативно съединени искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за всяко от вземанията по заповедта за изпълнение, а не за един установителен иск за вземане, представляващо сбор от сумите, е възприето и от инстанциите по същество при постановяване на решенията. Тъй като, съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК, цената на исковете се определя от размера на отделните вземания, а всяко от тях е в размер под 20 000лв., е направен краен извод, че въззивното решение е неподлежащо на касационно обжалване, съответно - подадената касационна жалба е неподопустима. Съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, определенията по ал. 1, постановени от състав на ВКС (каквото е обжалваното определение), подлежат на обжалване пред друг троен състав на ВКС с частна жалба. В тези случаи не се изследват предпоставките за допускане на обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Ето защо не се обсъждат доводите на частния жалбоподател, свързани с основанията за допускане на касационно обжалване. При изпълнение на правомощията за извършване на цялостна проверка на законосъобразността на обжалваното определение (ТР № 6/2017г.ОСГТК на ВКС), настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна. Изцяло следва да бъде споделен изводът на първия състав, че делото е търговско, който е обусловен от търговското качество и на двете страни и от това, че спорното правоотношение е във връзка с осъществяване на търговската им дейност. Споделим е и изводът, че предмет на производството пред съда са обективно съединени претенции с предмет отделните вземания за сумите, за които е издадена заповедта по чл.410 ГПК. Спецификата в случая изисква да се съобрази, че производството пред първоинстанционния съд, гр.д.№ 19969/208г. на ПРС, е образувано за установяване на вземания за парични суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В мотивите към 9 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че с разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, според която искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда, съгласно чл.125 ГПК. Законодателното разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба. Материалноправните последици се изразяват в прекъсване течението на погасителната и придобивната давност, спиране течението на давността, право на законни лихви и на добиви от вещта. Изпълнителната сила на заповедта настъпва /а в хипотезата по чл.417 ГПК се стабилизира/ след влизане в сила на съдебното решение по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо. Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират относно съществуване на правото както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към минал момент – от деня на неговото възникване. В мотивите към т.2б ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че, според изричната разпоредба на чл.410, ал.2 ГПК, заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 ГПК, т.е. необходимо е да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането. В този смисъл точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението като основание за издаване на заповедта за изпълнение. В случая индивидуализацията на предмета на производството следва да се счита извършена в заявлението в заповедното производство. В него е посочено, че са предоставени в заем отделни суми чрез преводи по банковата сметка на ищеца на посочени дати. За тези посочени суми е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Предвид извършената индивидуализация на вземанията в заявлението в заповедното производство по чл.410 ГПК, предмет на производството по чл.422 ГПК са отделни обективно съединени претенции с предмет всяко от вземанията по заповедта по чл.410 ГПК. Този извод не се променя от въведените за първи път в ИМ твърдения за наличие на общ правопораждащ факт на вземанията - постигната между страните през 2007г. устна договореност за предоставяне в заем на суми, от извършеното в хода на исковото производство уточнение с молбата от 18.01.2019г. и от приетото в определението по чл.140 ГПК, с което се разпределя доказателствената тежест за установяване на допълнително въведения общ правопораждащ факт. Не могат да се черпят аргументи в полза на поддържаното от частния жалбоподател от неправилното определяне на дължимата ДТ в производството по чл.422 ГПК върху сбора от сумите. При съвпадане с изводите на първия състав, обжалваното определение се потвърждава. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: