Определение № 257 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1186/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Евротур София“ ООД, гр. София, срещу въззивно решение № 1132 от 11.11.2024 г. по в. гр. д. № 3415/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260255 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 7012/2013 г. на Софийския градски съд в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Х. И. Х. сумата 15 857 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили вследствие на противоправно поведение от страна на „Евротур София“ ООД, изразяващо се в разрушаване на собствената на ищеца едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], с лице към булеварда, със застроена площ от 69 кв. м, състояща се от две стаи, вестибюл, кухня, килер и входно антре, сумата от 4908,80 лв. - мораторна лихва върху главницата за имуществени вреди за периода от 21.05.2010 г. до 21.05.2013 г., както и сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес и негативни емоции, в резултат на горепосочения деликт, ведно със законната лихва от 21.05.2013 г. – датата на завеждане на исковата молба до окончателното й плащане. Въззивният съд е приел за установено, че с решение по гр. д. № 5195/2009 г. на Софийския районен съд, постановено по реда на чл. 240 ГПК, ответното дружество „Евротур София“ ООД е осъдено да заплати на ищеца сумата 5500 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – частичен иск при цялостна искова претенция от 110 000 лв., и сумата 500 лв., обезщетение за неимуществени вреди, частичен иск от цялостна искова претенция от 10 000 лв., произтичащи от разрушаването на едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], застроена върху 69 кв. м, състояща се от две стаи, вестибюл, кухня, килер и входно антре, в УПИ *-* от кв. 39 /стар */, по плана на [населено място], местността „ГГЦ, З. в 17“ /стар „Б.“/, с площ от 284 кв. м. Срещу решението е подадена молба за отмяна, която е отхвърлена с решение по гр. д. № 2112/2010 г. на Софийския градски съд. Ищецът се легитимира като собственик на посочената жилищна сграда в описания по-горе поземлен имот по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 157/2008 г., както праводателката му е притежавала и 64,96% ид. части от дворното място. Същото /без постройките/ е изнесено на публична продан и с влязло в сила на 18.01.2008 г. постановление от 11.01.2008 г. на ЧСИ И. Ч. по изп. д. № 20067830400245 е възложено на ответното дружество, представлявано към онзи момент от Л. П. С.. На 24.05.2008 г. дружеството е възложило на трето лице почистване на терена от заварените постройки и събаряне на сградата на ищеца. С влязло в сила решение по гр. д. № 36470/2011 г. на Софийския районен съд е признато за установено по отношение на „Евротур София“ ООД, че Х. И. Х. притежава вещно право на строеж въз основа на договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 157 от 15.07.2008 г., на едноетажна жилищна сграда /преустроена в магазин/, находяща се в [населено място], [улица], с лице към булеварда, със застроена площ от 69 кв. м. С присъда от 08.11.2017 г. по НОХД № 10102/2015 г. на Софийския районен съд, влязла в сила на 05.12.2018 г., Л. П. С. е призната за невиновна за това, че за времето от 26.05.2008 г. до 31.12.2008 г. в [населено място], чрез Н. С. Д. и Н. Т. Н. противозаконно е унищожила едноетажна жилищна сграда, със застроена площ от 69 кв. м, на стойност 69 978,59 лв., собственост на Х. И. Х., като с деянието са причинени значителни вреди в размер на 69 978,59 лв. - престъпление по чл. 216, ал. 5, пр. 1, вр. ал. 1 НК. С присъдата е отхвърлен гражданският иск за причинени имуществени вреди в размер на 69 878.59 лв., предявен от Х. И. Х. срещу Л. П. С.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с предходното решение, постановено по реда на чл. 240 ГПК, ответното дружество е осъдено да заплати парични притезания, представляващи обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, предявени като частични и уважени в присъдените размери, настъпили в резултат на противоправни действия на негови служители, изразяващи се в разрушаване на собствената на ищеца сграда. Предмет на настоящите искове и на предходното производство са претендираните от ищеца имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от общи правопораждащи факти, заявени като частични искове в първия процес за част от размера на едно единно вземане за целия исков период. При уважаване на частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ на решението обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи както за частичния иск, така и по иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН за останалата част от вземането. В конкретния случай тези общи правопораждащи факти, изразяващи се в противоправни действия на ответника, в причинна връзка с настъпилите за ищеца имуществени и неимуществени вреди – търпени загуби вследствие разрушаването на собствената му сграда и преживените в тази връзка неблагоприятни изживявания, се ползват със СПН за останалата част от спорното вземане. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира парично вземане, е възникнало валидно и частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало въз основа на същите правопораждащи факти. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение. Като такива вече са преклудирани от СПН и правопораждащите правото на обезщетение факти, включително за нищожността на договора за дарение и за погасяване на учреденото в полза на ищеца право на строеж. В настоящото производство са недопустими и поддържаните възражения за процесуални нарушения при постановяване на неприсъственото съдебно решение, с което са уважени предходните частични искове. Независимо от спецификата на неприсъственото решение и неговия режим, след като молбата по чл. 240 ГПК е отхвърлена, настъпва стабилизиращият ефект на това решение, което има присъщата на всички съдебни решения СПН. Поради формираната СПН на решението по отношение на първоначалните искове на Х. И. Х. срещу „Евротур София“ ООД, оправдателната присъда срещу управителя на дружеството – ответник е без значение за изхода на спора. Отделно от това, изводите на наказателния съд относно несъставомерността на деянието като престъпление по чл. 216, ал. 5, пр. 1, вр. с ал. 1 НК /умишлено унищожаване на чужда недвижима вещ в особено големи размери/ не изключват противоправния му характер като една от предпоставките за възникване на деликтната отговорност за непозволено увреждане. Изхождайки от преклудиращото действие на СПН, съдът е приел, че ищецът се легитимира като засегнат от деликта, представляващ разрушаване на принадлежащата му сграда, като спорът по настоящото дело е за състоянието на сградата и размера на обезщетението за търпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди. От показанията на свидетелите И., В. и П. е установено, че процесната сграда е съществувала към 2008 г., била е в обитаемо състояние, с покрив и прозорци със стара дървена дограма. Съдът е кредитирал техните показания, тъй като същите се градят на лични и детайлни впечатления, за разлика от свидетелите С. и Б., в които не се съдържат конкретни изясняващи спора обстоятелства, а тези на свидетеля Д. се дискредитират от факта, че е бивш собственик на ответното дружество и съпруг на тогавашния управител Л. С., спрямо която се е водило наказателно дело. В заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза са посочени два варианта за стойността на сградата, в случай че същата е построена 1923 г. и при условие че изграждането е станало през 50-те години. С оглед кредитираните свидетелски показания и липсата на други опровергаващи доказателства е взет предвид вторият вариант с по-нисък коефициент на овехтяване и съобразяване със състоянието на сградата /с покрив и дограми/ преди разрушаването й в края на 2008 г., или сумата от 21 357 лв., от която са приспаднати вече присъдените суми по първоначалния иск. Изложени са съображения, че с оглед преклудиращото действие на СПН ищецът се легитимира като засегнат от деликта, в резултат на който е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните неблагоприятни субективни изживявания по повод разрушаване на собствеността му. Степента и интензитетът на тези морални страдания, нарушеният му сън, високото му кръвно налягане, засилената му тревожност, както и засегнатото му чувство за справедливост и самооценка, са обосновали въззивният съд /след приспадане на присъденото по първоначалните искове/ да присъди обезщетение от 5000 лв., което представлява справедлива компенсация за изживените неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като извън посоченото в гражданското производство е недопустимо съдът да се позовава на експертизи /технически и оценителни/ относно стойността на процесната сграда, събрани в наказателното производство. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допуснал ли е съществено процесуално нарушение съдът и ограничил ли е правото на защита на една от страните по делото, когато е произнесъл съдебното решение преди да изтече срокът, предоставен от същия съд за представяне на писмени защити от страните; Представлява ли това поведение на съда основание за съмнение в безпристрастното решаване на повдигнатия правен спор; 2. Налице ли е сила на пресъдено нещо относно непредявения размер на обезщетение за деликт от разрушаване на чужда сграда при влязло в сила неприсъствено протоколно решение по частичен иск, по което е присъдено в полза на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди без да е установен механизмът на извършване на деянието и без да е установено състоянието на разрушената сграда към момента на разрушаването, както и годината на построяването й, и без да е изслушана експертиза за размера на причинените вреди на база състоянието на разрушената вещ; 3. Налице ли е правопогасяващо възражение на ответника, което не е преклудирано за останалата непредявена част от вземането (обезщетението) извън предявения частичен иск, с което гражданският съд е длъжен да се съобрази, когато с влязло в сила решение на наказателен съд е разгледано разрушаването на същата чужда сграда и е установен по-малък размер на вредите от този, който вече е присъден на ищеца с неприсъствено решение по частичен иск; Длъжен ли е гражданският съд в този случай да приеме, че вземането за обезщетение е погасено с уважаването на частичния иск и да отхвърли предявения за разликата иск изцяло; 4. Длъжен ли е гражданският съд да се съобрази с размера на установените вреди, когато е налице влязла в сила присъда на наказателен съд за престъпление, което включва в състава престъпен резултат и размер на причинените вреди; и по-конкретно задължително ли е за гражданския съд решение на наказателния съд и по отношение на размера на вредите, когато от наказателния съд с окончателно решение е разгледано повдигнато обвинение по чл. 216, ал. 5, т. 5 НК (в действащата към 2008 г. редакция) за противоправно унищожаване на чужда недвижима вещ, от което са настъпили значителни вреди; Длъжен ли е гражданският съд, ако наказателният съд е установил определен размер на имуществените вреди (1917 лв.) и този размер на вредите е по-малък от вече присъдения с неприсъствено решение в полза на ищеца размер (5500 лв.) преди завеждане на настоящото дело, да отхвърли предявения иск за имуществени вреди като неоснователен и недоказан по размер изцяло; 5. Длъжен ли е гражданският съд да се съобрази с всички установени от наказателния съд факти относно разрушената недвижима вещ с влязло в сила решение, като - нейното състояние, година на построяване, строителни книжа (търпимост) и др., които са от значение за определяне на размера на вредите; Длъжен ли е съдът да назначи СТЕ и оценителна експертиза, като изрично укаже на експерта за състоянието на сградата, за годината на нейното построяване и за други значими за определяне на цената на погиналата вещ да се ръководи от установеното с влязлото в сила решение на наказателен съд относно същата сграда; 6. Когато гражданското дело е спряно до приключване на наказателното дело, длъжен ли е гражданският съд да приеме решението на наказателния съд и да присъедини приключилото наказателно дело към гражданското дело; Явява ли се влязлото в сила решение на наказателния съд ново доказателство, което гражданският съд трябва да вземе предвид по отношение на всички установени факти и обстоятелства за унищожената вещ и размера на вредите, съгласно чл. 300 ГПК; Задължително ли е това, особено в случаите, в които има предходно неприсъствено решение по частичен иск за обезщетение от деликт върху същия обект, в което обаче липсват установени факти за състоянието на разрушената вещ, годината на нейното построяване и експертно заключение за размера на вредите; 7. В случай че гражданският съд присъедини изцяло наказателното дело към гражданското дело, може ли и длъжен ли е да ползва при своите изводи и анализ приетите от наказателния съд експертизи, които съдът е кредитирал в наказателното решение относно размера на причинените вреди, след като наказателното решение е задължително за гражданския съд; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да изложи конкретни мотиви при определяне на неимуществените вреди. Длъжен ли е да вземе предвид специалното занятие на ищеца при преценка на претендираните неимуществени вреди, когато подробно и аргументирано са оспорени от ответника. Длъжен ли е да изложи конкретни мотиви за определяне размера на неимуществените вреди; 9. Очевидно неправилно ли е решението, когато въззивният съд е отказал да присъедини към делото приключило наказателно дело, което съгласно чл. 300 ГПК е задължително за него; 10. Очевидно неправилно ли е решението на въззивния съд, когато е потвърдил без мотиви размера на вредите от деликт, определен от първоинстанционния съд, който без да изложи мотиви приема размера на вредите, посочен от СТЕ, при хипотезата, че разрушената сграда е построена през 1950 г., след като задължителното за гражданския съд решение по наказателно дело установява, че сградата е построена през 1923 г., а ищецът невярно е декларирал, че е построена през 1950 г. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Х. И. Х., чрез адв. Р. В., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е обуславящ изхода на делото. В случая в проведеното пред въззивния съд съдебно заседание на 05.11.2024 г., с което е приключено съдебното дирене, са проведени устни състезания с участието на процесуалните представители на страните, като им е предоставен седемдневен срок по чл. 149, ал. 3 ГПК за представяне на писмени защити, който изтича на 12.11.2024 г. Обжалваното въззивно решение е постановено на 11.11.2024 г., а на 13.11.2024 г. процесуалният представител на жалбоподателя е представил писмена защита, поради което решението е постановено в срока по чл. 235, ал. 5 ГПК, без с това да са нарушени права на страната, тъй като тя е представила писмената си защита след изтичане на предоставения й за това срок. Сочената от касатора практика на ВКС по този въпрос се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не съществува. По отношение на втория поставен въпрос, независимо че е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на данните по делото, следва да се отбележи, че според задължителните разяснения, дадени в т. 2 на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. В настоящия случай въззивният съд при определянето на дължимите обезщетения по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД е съобразил размера на обезщетенията по предходното дело, имащо за предмет обезщетенията за претърпените имуществени и неимуществени вреди, настъпили от събарянето на сградата на ищеца, като е определил глобална сума, която следва да му бъде присъдена. Решението е постановено в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, на която касаторът се позовава. Следващите пет свързани въпроса имат отношение към решаващите изводи на съда, но не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за селектиране на касационната жалба, които се релевират от касатора. Въззивният съд се е съобразил с установената практика на ВКС по приложението на чл. 300 ГПК, според която задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд обхваща три елемента: дали деянието е извършено, дали е противоправно и виновен ли е деецът, като ревизирането в гражданския процес на тези предели на присъдата е недопустимо. Останалите елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане могат да бъдат установени и доказвани в гражданския процес, независимо дали по отношение на тях са събрани доказателства в наказателното производство. Такива са видът и размерът на вредите. С решение № 180 от 05.01.2017 г. по т. д. № 3155/2015 г. на ВКС, II т. о., е прието, че влязлата в сила оправдателна присъда, с която е прието, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е обвинен, се ползва със СПН само относно основанието за оправдаване на подсъдимия по конкретното обвинение. С оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо на присъдата, всички останали констатации и изводи на наказателния съд, обективирани в мотивите към присъдата и изведени въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, не обвързват гражданския съд. С оглед на това доводите на касатора, че размерът на причинените имуществени вреди е този, посочен в мотивите към оправдателната присъда, както и че гражданският съд е следвало да основе своите изводи на събраните в наказателното производство доказателства, не съответстват на установената съдебна практика. Липсва противоречие и с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, по въпроса в кои случаи въззивният съд е длъжен служебно да назначи експертиза. В допълнение следва да се посочи, че в случая подсъдимата Л. С. е оправдана, тъй като разрушаването на сградата е извършено извън инкриминирания в обвинителния акт период, а именно между 10.01.2009 г. – 15.01.2009 г., а не както е посочено в обвинителния акт - 26.05.2008 г. – 31.12.2008 г. По отношение на следващия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, съществува задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС - решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г., IV г. о., по този въпрос. Според приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните относно релевантните за изхода на спора факти. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване и последните два поставени въпроса, които нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са формулирани според твърденията на касатора и са по съществото на спора и представляват общи касационни оплаквания, по които ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това във връзка с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки релевантни доводи от касатора не са изложени и същите по отношение на поставените въпроси не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа касаторът следва да заплати на адв. Р. Й. В. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 2033 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1039,46 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,