Определение № 1903 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3786/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор П. – прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] и по касационна жалба на И. Памукович, гражданин на Република Б. и Х., чрез адв. И. против решение № 743/04.06.2023 г. по в.гр.д. № 2371/2022 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която като е отменено и потвърдено частично решението от 22.06.2022 г. на Окръжен съд Видин по гр.д. № 471/2021 г., касаторът е осъден да заплати на И. Памукович, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 50 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпления, по които е оправдан, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.11.2021 г. до окончателното изплащане. Касаторът И. Памукович обжалва решението в частта, с която като е потвърдено решението от 22.06.2022 г. на Окръжен съд Видин по гр.д. № 471/2021 г., искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 4 000 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.11.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК и съответно чл. 287, ал.2 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с необсъждане на всички установени по делото обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението, като не е посочил в мотивите си и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се определя и какво и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 241 от 16.11.2012 г. по гр.д. № 1618/2011 г. на III г.о.; решение № 50286 от 10.01.2023 г. по гр.д. № 596/2023 г. на IV г.о.; решение № 87 от 31.05.2021 г. по гр.д. № 1620/2020 г. на IV г.о. и решение № 23 от 3.02.2009 г. по гр.д. № 816/2008 г. на V г.о. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизведствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е дооценил част от установените по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на реално претърпените вреди от ищеца и не е обсъдил изобщо част от тях, а именно: броя и тежестта на повдигнатите обвинения, личността на ищеца – неосъждан, упражняващ професия „международен шофьор“, полагащ грижи за семейството си. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до присъждане на обезщетение, чийто размер е определен в нарушение на изискването за справедливост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроса при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да извърши преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВС - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК, както и с практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл290 ГПК /без посочване на конкретни решения/. За да увеличи присъденото на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от 30 000 лв. на 50 000 лв., въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като спорът между страните се свежда до въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочил е, че при определянето му първоинстанционният съд е съобразил и обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства, а именно: наложените на ищеца мерки за неотклонение – „задържане по стража“ за период от 8 месеца, забрана за напускане пределите на РБ“ за период от 3 години, „парична гаранция“ в размер на 2 800,00 лв.; период на воденото наказателно производство – 4 години; множеството процесуални действия в наказателното производство пред различните съдебни инстанции – три пъти делото е разглеждано от Апелативен съд София и три пъти от Върховния касационен съд; произнасянето на четири осъдителни присъди по делото, с които е налагано наказание лишаване от свобода за 5 г., съответно 4 г. и конфискация на МПС; тежестта на повдигнатите две обвинения за тежки умишлени престъпления – по чл. 242, ал.3 и по чл.242, ал.1, б. „б“ и „г“ НК; липсата на средства, с които да преживява на територията на България; влошаване на психическото състояние в резултат на преживения стрес и безпокойство в продължителен период от време; невъзможността му да полага грижи за семейството си и по-конкретно да осигури подкрепа за дъщеря си, която страдала от онкологично заболяване. Въззивният съд е приел, че макар и да ги е обсъдил надлежно, тези обстоятелства не са били оценени в пълна степен от първоинстанционния съд, т.е. не е оценена степента на засегнатите нематериални блага на ищеца - чужд гражданин, което е довело до несправедливо занижаване на дължимото обезщетение. Кредитирайки показанията на разпитаните по делото свидетели, които са установили изключително интензивния емоционален дискомфорт, изпитван от ищеца – страх от неоснователно осъждане, обреченост и липса на бъдеще и изолация, които са били особено заострени и поради факта, че подсъдимият е чужд гражданин, без приятели и семейството си, което е разчитало на неговата подкрепа, останал без доходи от трудова дейност и лишен от най-елементарни битови условия за преживяване в чужда страна, въззивният съд е приел, че всички тези негативни психоемоционални изживявания са били интензивни и са затруднили в изключителна степен ищеца – в личностен, социален и професионален аспект. При тези съображения и отчитайки всички установени по делото конкретни обстоятелства и настъпилите за ищеца неимуществени вреди, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение възлиза на 50 000 лв. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Първият въпрос на прокуратурата, както и въпросът на касатора - ищец е за задължението на въззивния съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства /на тяхното значение и тежест/ при определяне размера на обезщетението, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил, че макар същите тези обстоятелства да са обсъдени и взети предвид от първата инстанция, последната не е оценила в пълна степен значението им с оглед начина, по който същите са се отразили върху ищеца и с какъв интензитет са засегнали негови нематериални блага. Във връзка с оплакването на касатора –ответник, че съдът не е взел предвид факта, че срещу ищеца по същото време се е водило наказателно производство в Република С. за престъпление по чл.186 от Словашкия наказателен кодекс – незаконно производство и търговия с наркотични вещества, което от своя страна води до невъзможност за разграничаване на претърпените неимуществени вреди, следва да се посочи, че това обстоятелство е ирелевантно за определяне размера на обезщетението. Видно от материалите, събрани по линия на международната правна помощ, приложени по ДП №3417/2017 г., в С. се е водило полицейско разследване за престъпление по чл.186 от Словенския наказателен кодекс срещу няколко лица, между които и ищеца във връзка със същите стоки, задържани от българските власти, т.е. не е налице хипотеза на водено наказателно производство за друго престъпление срещу ищеца по същото време. Вторият въпрос на прокуратурата е по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че дадено разрешение от въззивния съд е в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС, с които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение в размери съответно от 25 000 лв. за увреждане, настъпило през 2007 г., 20 000 лв. за увреждане от 2017 г., 18 000 лв. за увреждане от 2016 г. и 15 000 лв. за увреждане от 2005 г. От съпоставката на съобразените в сочените от прокуратурата решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Ето защо и въпросът на прокуратурата за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на страните не се дължат разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,