Определение № 50009 от 04.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3189/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. М., чрез адв. М. Т. и адв. К. Т., против въззивно решение № 76/21.05.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 446/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260025/22.01.2021 г. по гр. д. № 1186/2019 г. по описа на Районен съд- Несебър, с което на основание чл. 124 ал. 5 ГПК е признато за установено по отношение на ответника Д. М., че наследодателят му А. Д. М., починал на 21.11.2015 г., през месец февруари 2008 г. е предоставил на ищеца М. Х. Т. заем в размер на 13000 евро с лихва от 755 евро за половин месец, което вземане е било обезпечено със запис на заповед от 28.02.2008 г., с падеж на 15.03.2008г., с издател М. Т. и на 27.03.2008 г. А. М. е предоставил на ищеца заем в размер на 37555 евро за срок от 6 месеца, при месечна лихва в размер на 10%, което вземане е било обезпечено с издаден от М. Т. запис на заповед за сумата 60900 евро, с падеж на 27.09.2008 г., като горните действия – кредитиране по занятие са извършени от А. Д. М. без съответното разрешение, каквото се изисква за извършването им, с което е осъществил състава на чл. 252 ал. 1 НК. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Предоставянето по занятие на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, представлява ли банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение, осъществява ли състава на престъпление по чл.252 НК?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните и да изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по първия въпрос, като се твърди, че по същия е образувано и тълк. д. №1/2020 г. на ОСНК на ВКС. По втория въпрос се сочи основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата М. Х. Т., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, за установено по делото, и че с влязло в сила решение № 108/22.07.2011 г. по гр. д. № 813/2010 г. ВКС е отменил изцяло решение по гр.д. № 15/2010 г. на Апелативен съд - Бургас и оставеното с него в сила първоинстанционно по гр. д. № 331/2009 г. на Окръжен съд - Бургас и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на длъжника М. Х. Т. от [населено място], че дължи на ищеца А. Д. М. общо сумата от 73845 евро, за която М. Т. е издал запис на заповед от 28.02.2008 г. за сумата от 13 755 евро, с падеж - 15.03.2008 г. и запис на заповед от 27.03.2008 г. за сумата от 60090 евро, с падеж - 27.09.2008 г., мораторна лихва, възлизаща общо на 4769,37 евро, както и законна лихва върху главницата от 73845 евро, считано от датата на издаване на заповедта за изпълнение - 02.02.2009 г. Съставът на ВКС е приел, че процесните заповеди на заповед с оглед разпоредбата на чл.535 ТЗ са редовни от външна страна, сочените менителнични ефекти са валидни и се явяват годно несъдебно изпълнително основание. Установено е, че с договор за цесия от 04.03.2015 г. А. М. е прехвърлил всичките си вземания към М. Т., възлизащи общо на сумата 73845 евро, ведно със законната лихва върху главницата от 02.02.2009 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4588,57 лв., за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 43/2009 г. на РС-Несебър, на Д. М.. Установено е също, че с постановление от 24.03.2016 г. на прокурор при Окръжна прокуратура - Бургас, на основание чл.24 ал.1 т.4 НПК, е прекратено наказателното производство по ДП № ЗМ-534/12г. по описа на ОД на МВР-Бургас, срещу виновното лице А. М., за престъпление по чл.252 ал.2 вр. ал.1 НК, поради настъпила смърт на дееца. Наблюдаващият прокурор е направил извод, че през периода 2007 г. - 2011 г. в [населено място] М. многократно предоставял парични средства в заем на различни лица – Х. Х., П. Х., В. Ж., Р. Д., М. Т., Й. Л., срещу уговаряне на лихви срещу получените суми, обезпечавайки вземането си с ипотека или запис на заповед. Прокурорът установил наличието на повече от три случая на заемане на парични средства срещу насрещна материална облага /лихва/ с цел заемодателят да реализира доходи от реално предоставените средства на други лица, която дейност покрива по същество понятието банково кредитиране, поставена под разрешителен режим, поради което е приел, че извършените от А. М. деяния осъществяват от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.252 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 НК. Въззивният съд е приел, че представянето на влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство на посочените в чл.124 ал.5 ГПК основания е достатъчно основание за допустимост на предявения установителен иск. Въз основа на анализ на писмените доказателства и свидетелските показания по делото е прието за установено, че А. М. е предоставял парични средства на широк кръг лица срещу насрещна материална облага – лихва върху паричния ресурс. Той предоставял паричните средства за своя сметка и на свой риск, определял параметрите по заема, размера на лихвите, начина на изплащане, вида на обезпеченията. Направен е извод, че тази дейност по същността си съответства на понятието банково кредитиране, което се намира под разрешителен режим по Закона за кредитните институции. Изложени са съображения, че съгласно чл.1 ал.2 ЗКИ кредитни институции са банките и дружествата за електронни пари. За извършване на банкова дейност се изисквал лиценз. Законът не давал право на физическо лице да извършва банкови сделки и предвиждал специални условия за извършване на такива от юридическо лице. Независимо от формата на кредитиране, сделката по същество била предоставяне на парични средства срещу лихва и обезпечение, което съставлявало банкова сделка, за която А. М. е нямал разрешение. Предвид изложеното е прието, че осъществената от него дейност е съставомерна по чл.252 НК. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, по първия от поставените от касатора въпроси: „Предоставянето по занятие на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, представлява ли банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение, осъществява ли състава на престъпление по чл.252 НК?“. Производството по делото е било спряно до произнасянето на ОСНК на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г., който с тълкувателно решение № 1/15.03.2024 г. приема, че предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът обуславя изхода на делото, но е разрешен в противоречие със задължителните указания, дадени с ТР № 1/15.03.2024 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСНК на ВКС. По втория въпрос от изложението, касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото правните разрешения по същия са свързани и обусловени от отговора на въпроса, по който касационният контрол се допуска и по същия съдът ще се произнесе с решението си, като го разгледа ведно с касационните основания, с които е пряко свързан. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 40 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение