Определение № 315 от 28.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 423/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. и М. Б. против решение от 09.01.2012 г., постановено по гр.д.№ 814/2008 г. от Софийски градски съд, ІV „а” отд. Ответниците по касационната жалба са подали писмен отговор, с който оспорват наличието на касационни основания по допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима съобразно критерия на разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК. Въззивното производство пред СГС е повторно, след постановяване на решението на ВКС, V г.о. от 04.03.2008 г., с което е отменено решение на СГС, постановено по спора, като делото е било върнато на същия съд, за ново разглеждане от друг състав, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в необсъждане на възражение на ищците относно придобивното основание на Д. по отношение на спорния имот, както и направения довод за нищожност на сключения между нея и ответниците договор за продажба на същия имот. Съдът е приел, че наследодателката на ищците е била чуждестранно лице по смисъла на чл.1 от НУИЧЛС във вр. с тълкуването, дадено в разпоредбата на чл.5 от ЗСВЦВК /отм./, каквито са и указанията на ВКС, дадени с отменителното решение, за изследване на обстоятелството, дали наследодателката на ищците, Р. А., е била чуждестранно лице. Съдът е установил горното, въз основа на обстоятелствата, установено по делото, а именно, че Р. А. е напуснала страната през 1949 година, изселила се е в Република И. и там е пребивавала постоянно, до смъртта си през 1966 година, без да се връща в Република България. В тази връзка, съдът е направил извод, че към 15.04.1969 година, когато влиза в сила НУИЧЛС, даденото пълномощно на М. Р. за управление на имоти в страната е било прекратено, на основание чл.41, ал.1 от ЗЗД – поради смъртта на упълномощителя. Призованите да наследят починалия собственик на недвижимия имот, са напуснали страната също през 1949 година и по делото липсват данни те да са се завръщали на територията на РБългария, поради което съдът е приел, че те също са чуждестранни лица по смисъла на чл.1 от НУИЧЛС във вр. с тълкуването, дадено в разпоредбата на чл.5 от ЗСВЦВК /отм./. Като такива, съдът е приел, че същите са имали задължението, в срока по чл.5 от цитираната по-горе наредба, да упълномощят местни физически или юридически лица да управляват недвижимото им имущество в България. Съдът е приел, че в определения в наредбата осемнадесетмесечен срок това задължение не е изпълнено, като на това основание, както и на безспорно установеното владение, осъществявано от народния съвет от 1970 г. до 1991 година, имотът правилно е актуван през 1981 година като държавен и впоследствие продаден на физическите лица – ответници по делото. Доколкото ищците са основали своя иск за собственост единствено на наследственото правоотношение, не и на реституционна разпоредба, съдът е приел, че изгубването на правото на собственост /придобито на оригинерно основание от Д./, от наследодателят на ищците, същите не биха могли да наследят и правото на собственост върху спорния имот и на това основание, предявения иск е неоснователен. Доколкото е направено, съдът е разгледал и възражението на ищците за нищожност на сделката, с която държавата е прехвърлила правото на собственост върху спорния имот, на ответниците по делото, в каквато насока са били и задължителните указания на ВКС, дадени с отменителното решение. Съдът е приел, че това възражение е неоснователно, доколкото последиците от ПМС 226/1992 година се отнасят до имоти, които до влизане в сила на постановлението се намират в патримониума на държавата, но не допуска нарушаване на правата на собственост, придобити от трети добросъвестни лица върху имотите, придобити да влизане в сила на постановлението, какъвто е и настоящия случай. Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че продажбата от 1991 г. от страна на държавата, е направила купувачите собственици на спорния имот, като е приел, че предявения иск за собственост е неоснователен. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, се твърди, че въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси, които според касаторите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационни основания по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Видно от изложението на касаторите, процесуалноправният въпрос се свежда до оплаквания за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в това, че след като е констатирал смъртта на ищци, след образуването на първоинстанционното производсво, не бил обезсилил постановеното по делото първоинстанционно решение и не бил върнал делото за ново разглеждане, а бил извършил процесуални действия по конституирането на наследниците на починалите ищци. Това оплакване на касаторите е относно допуснато /евентуално/ процесуално нерушение, което води до неправилност на обжалваното решение, но не е касационно основание по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото в тази разпоредба, процесуалните нарушения не са включени като ксационно основание. Процесуалните нарушения са касационни основания, но съгласно разпоредбата на чл.281 от ГПК, т.е. тяхното наличие и отражението им върху правилността на съдебното решение, следва да се преценява едва след като са налице основания за допускане на касационното обжалване. Втория сочен въпрос е относно „способа на придобиване от страна на държавата на процесния имот”. Излагат се съображения относно неправилността на възприетото от страна на съда с обжалваното решение относно приложението на НУИЧЛС и твърдения относно това, дали съдът е следвало да изследва нейно противоречие с нормативен акт от по-висша степен. Тези доводи на касаторите отново съдържат изцяло оплаквания по съществото на спора, без да се сочи конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд, т.е. по него да има произнасяне от съда и това произнасяне да е при наличието на твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.Освен липсата на ясно формулиран правен въпрос, по който да е налице произнасяне от съда, подобни доводи не са правени от ищците в хода на производството и не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, чието решение се обжалва, поради което поставените проблеми, представляващи по своята същност оплаквания по правилността на решението, са неотносими в производството по чл.288 от ГПК. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания по допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска. Водим от горното, състава на ВКС, второ отделение на гражданската колегия