Определение № 3100 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3904/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на особения процесуален представител на Х. С. С. срещу въззивно решение № 2728/26.05.2023 г. по в.гр.д. № 9525 /2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 20046444/06.07.2022 г. по гр.д. № 2650/2021 г. на Софийския районен съд, с което са уважени искове на „Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателя Х. С. С. 1) с правно основание чл.422 ГПК за сумата 6 760.93 лева главница – за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот, ведно със законната лихва от 27.06.2019 г. до окончателното плащане; 2) с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 828.31 лева законна лихва върху главницата за периода от 14.09.2017 г. до 20.06.2019 г.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД.

Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел следното:

Ответникът Х. С. С. е представляван от особен представител, въззивната жалба е подадена от него.

От представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 26.03.2008 г. се установява, че ответникът е учредил договорна ипотека за обезпечаване на задължение по договор за кредит. От постановление за налагане на възбрана на ЧСИ от 08.01.2014 г. се установява, че по изпълнително дело е наложена възбрана върху процесния имот.

Представените два документа са достатъчни за формиране на извод, че ответникът е бил собственик на процесния имот, който е бил топлоснабден в исковия период, поради което и на основание чл.153, ал.1 ЗЕ той (ответникът) е клиент на доставената топлинна енергия и е задължен да заплаща цената и, доколкото ипотека върху недвижим имот може да бъде учредена само от собственика на имота, а за да бъдат извършени действия по принудително изпълнение, посредством възлагане на възбрана на имот, е необходимо съдебният изпълнител да е извършил предварителна проверка и едва след като се е убедил, че имотът е собственик на длъжника, да изпрати писмо до службата по вписванията за вписване на възбрана върху този имот.

Неоснователно е оплакването на особения представител, че не било доказано в производството, че ответникът и след вписване на възбраната през процесния период е продължил да е собственик на имота, тъй като било възможно взискателят по изпълнителното дело да се е удовлетворил от имота.

Правото на собственост е абсолютно и безсрочно вещно право, като същото се изгубва посредством изчерпателно изброени в закона способи. Съдът ги е изброил. В тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е придобил правото на собственост върху имота, което е и сторил с представянето на посочените по-горе писмени доказателства. В случай, че ответникът оспорва исковете с твърдение, че е изгубил правото на собственост, той е този, който следва при условията на пълно и главно доказване да установи този факт, от който черпи благоприятни за себе си правни последици по силата на чл.154 ГПК. В случая освен голословни твърдения, по делото не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, поради което не може да бъде прието, че правото на собственост е било изгубена от ответника и съответно придобито от друг субект, което би довело до извода за липсата на качеството на клиент на топлинна енергия през процесния период.

Неоснователно е и оплакването, че размерите на задълженията били формирани неправилно.

Те са установени със заключението на комплексната съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, която съдът е обсъдил и кредитирал поради нейната обоснованост, логичност и безпротиворечивост.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с доводите, които е поддържал и във въззивното производството жалбоподателят (назначеният му особен представител) поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Как се доказва правото на собственост на конкретно физическо лице по отношение на конкретен недвижим имот в конкретен период от време, в настоящия (конкретния) случай от 2016 до 2018 г.?

2. Чия е тежестта на доказване на факт от обективната действителност, от който страната, която го претендира, черпи правото да встъпи в правата на неудовлетворения кредитор в облигационно отношение?

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с две посочени решения на ВКС: по гр.д. №1365/2018 – IV г.о. и по гр.д. № 2589/2017 – IV г.о.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросите не са обуславящи. Видно от мотивите на въззивния съд първият довод на жалбоподателя във въззивното производство – ответник по исковете (на назначения му особен представител) е, че не било доказано в производството, че ответникът и след вписване на възбраната през процесния период е продължил да е собственик на имота, тъй като било възможно взискателят по изпълнителното дело да се е удовлетворил от имота.

Съответният на този довод въпрос е коя от страните носи тежестта да докаже твърдението на ответника, че след вписването на възбраната върху процесния недвижим имот, е изгубил собствеността върху него. Това е обуславящият въпрос.

Въпросът е по приложението на правилото на чл.154, ал.1 ГПК.

Разрешението на въззивния съд – че тежестта да докаже твърдения (последващ) факт пълно и главно е на ответника е в съответствие с установената практика.

Съответно не е допуснато и противоречие с приетото в двете посочени решения на ВКС, в които е даден отговор на един и същи правен въпрос (от един и същи докладчик): за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, като изложи самостоятелни мотиви по доводите и възраженията на страните и да реши материалноправния спор.

В двете посочени решения не е разглеждан спор за право на собственост, нито спорен въпрос за право на собственост, нито е обсъждано чия е тежестта да докаже прехвърлянето на право на собственост.

Първото решение е постановено по иск за неимуществени вреди от ПТП. Съставът на ВКС е установил, че въззивният съд не е обсъдил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредения, за което делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.

В решението по гр.д. № 2589/2017 – IV г.о. в отговора на правния въпрос е добавено и че всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.

Това решение е постановено по иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане за трудово възнаграждение. По съществото на спора съставът на ВКС е приел, че в тежест на ищеца е да установи, че е положил извънреден труд, което той е направил, а в тежест на работодателя е да докаже заплащането на извънредния труд, което той не е направил, поради което възражението му за това е неоснователно, поради което искът е уважен.

Доколкото може да се приеме, че в настоящото производство е поставен въпрос за правилото за разпределение на доказателствената тежест по отношение на довода за прехвърляне (изгубване) на правото на собственост, следва да се приеме, че разрешението на въззивния съд съответства на приетото от ВКС по второто посочено решение (по приложението на правилото на чл.154, ал.1 ГПК), че всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.

От изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от жалбоподателя правни въпроси.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят (особения му процесуален представител) няма право на разноски. А искането на ответника жалбоподателят да бъде осъден да му заплати юрисконсултско възнаграждение е основателно за сумата 300 лева, тъй като е представляван от юрисконсулт, който е изготвил и подал отговор на касационната жалба.

Воден от изложеното съдът