Определение № 533 от 15.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 599/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Специализирана болница за рехабилитация –Варна“АД, гр. Варна, против въззивно решение на Варненския апелативен съд № 29 от 20.01.2020 г., по в.т.д.№ 528/19 г., в частта, с която след отмяна на първоинстанционния съдебен акт на Варненския окръжен съд № 488 от 05.06.2018 г., по т.д.№ 1749/18 г., са отхвърлени, като неоснователни, предявените от касатора, като ищец, срещу Национална здравноосигурителна каса, със седалище гр. София обективно съединени осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.59, ал.1 ЗЗО за заплащане на сумите: 52 748.00 лв. – стойност на оказана медицинска помощ на здравноосигурени лица за периода 01. 09. 2015 г. -30.09.2015 г. и 58 510.00 лв. –стойност на оказана медицинска помощ на здравноосигурени лица за периода 01.10.2015 г. – 31.10.15 г., ведно със законната лихва върху всяка една от тях, начиная от датата на исковата молба – 30.10.2018 г. до окончателното й изплащане, като в тежест на същия е възложена и отговорността за деловодните разноски за двете инстанции в общ размер от 2 825.16 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, поради допуснато от въззивния съд нарушаване на закона, на съществените съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на Варненския апелативен съд, че определянето на лимити за дължимото по процесния договор плащане за осъществената от него болнична медицинска помощ е в изпълнение на законова регулаторна рамка, императивно предвиждаща лимитиране на бюджетното финансиране, разпределение и плащане, непрогласена за нищожна по предвидения в закона ред. Въвежда и подробни аргументи, според които въззивният съд е тълкувал сключения договор между страните относно клаузите, касаещи финансовите им взаимоотношения в нарушение на общото правило на чл.20 ЗЗД и при несъобразяване на допълнително постигнатите уговорки, обективирани в подписаните помежду им допълнителни споразумения, съответстващи на настъпила промяна в съответната нормативната уредба – отмяната на ПМС № 954/ 24. 04.2014 г. и приемане на ПМС № 57 от 16.03.2015 г., което последно утвърждава и нови методики за остойностяване и заплащане на медицинската помощ. Поддържа се и оплакване за извършена от въззивната инстанция селективна преценка на доказателствения материал по делото, в несъответствие с процесуалното правило на чл.12 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1 .“ Кои са императивните материално-правни норми, които следва да бъдат приложени в конкретния случай?“; 2.“ Приложима и е, в разглеждания случай, нормата на чл.52 от Конституцията и има ли тя императивен характер?“; 3 .“ Императивни ли са разпоредбите на чл.5, чл.35, чл.45 и чл.47 от Закона за задължителното осигуряване?“; 4. “ Следва ли съдът при тълкуване на договорна клауза по правилата на чл.20 и чл.20а ЗЗД да търси действителната, а не предполагаема воля на страните, произтичаща от изменението на тази клауза, като наред с това изследва целта на договора и основанието на което той е изменен – подзаконов нормативен акт- ПМС № 57/2015 г.?“; 5. “ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните и длъжен ли е, на основание чл.15 ЗНА, да прилага Конституцията и другите нормативни актове от по- висока степен?“; 6.“ Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на всички доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приема за недостоверни, следва ли да изложи мотиви за това?“ Като израз на поддържаното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е посочена задължителна съдебна практика -ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС №1/1953 г.,ППВС № 7/65 г., ППВС №1/85 г., ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, и формирана по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС – решение № 75, по т.д.№ 1608 / 2015 г. на І т.о.; решение № 212/01.02.2012 г.; по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 68 от 24.04.2013 г., по т.д.№ 78/2010 г. на ІІ т.о.; решение №161 от 04.10.2016 г., по т.д.№ 2220/2015 г. на ІІ т.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на І т.о.; решение №75 от 20.06.2016 г., по т.д.№ 1608/2015 г. на ІІ т.о.; решение №65 от 30.07.14 г., по т.д.№ 1656/2013 г. на І т.о. С оплакване за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касаторът въвежда и самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК оспорва основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени доводи. При условията на евентуалност възразява и срещу въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, с което предявените срещу Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), обективно съединени осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 59, ал.1 ЗЗО са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел за безспорно установени в хода на процеса следните факти по делото: наличие на сключен между страните индивидуален договор за оказване болнична помощ по клинични пътеки № 031349/24.02.2015 г.; че по силата на същия ищцовото търговско дружество „Специализирана болница за рехабилитация-Варна“ АД, в качеството на изпълнител, се е задължило да оказва на здравно осигурените лица, на здравно неосигурени лица по § 2, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015 г. и на лицата по § 7, ал.1 ЗБНЗОК за 2015 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 5 към член единствен от Наредба № 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, със съдържание съответно посочено в Приложение № 16 „Клинични пътеки“; че Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), в качеството си на възложител, е поела задължение да заплаща на дружеството изпълнител определените по договор № РД-НС-№1-2/29. 12.2014 г., сключен с БЛС, обеми и цени на уговорената в чл.1, ал.1 от договора и отчетена медицинска дейност по КП, съгласно установените в Методика за заплащане условия и ред, както и вложените при изпълнение на определени КП медицински изделия в предвидените случаи по отношение на посочената категория ЗОЛ, хоспитализирани от изпълнителя, след влизане в сила на договора. За безспорно е прието още, че съгласно клаузите на процесния договор и изискванията на приложимите, към релевантния за спора момент, подзаконови нормативни актове, отчетни документи са хартиена или електронна фактура, спецификация за извършената дейност по КП и първи екземпляр от направление за хоспитализация, както и че изпълнителят следва ежедневно да отчита по електронен път, в утвърдените от НЗОК формати, оказаната за денонощие дейност, включена в предмета на договора, да коригира констатирани грешки и да получава заплащане единствено за дейност, подадена в ежедневните електронни отчети и приета от информационната с-ма на ответното ЮЛ в договорените срокове, като едно от предвидените основания да се откаже плащане, според договорната клауза на чл.32, ал.13, т. 6, е за осъществена дейност, надвишаваща определената с чл.42 от договора стойност. Затова и доколкото възложителят, по силата на чл.40, ал.1 от договора, определя стойността на дейностите за болнична помощ съобразно „Правилата за условията и реда за определяне и изменение на стойностите по чл.4, ал.1, т.1и т.2 и за използване на средства от резерва по чл.1, ал.2, ред.1.4 от ЗБНЗОК за 2015 г.,а изпълнителят не може да отчита с финансово – отчетни документи дейности, лекарствени продукти и медицински изделия на стойност, надвишаваща утвърдената в Приложение № 2 ( неразделна част от договора) за съответния месец, а при достигане липсата на капацитет за хоспитализация, на основание чл.22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, формира листа на чакащите, с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, то според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, претендираните суми, които са извън рамките на договорните стойности, се явяват и недължими. Изложени са съображения, че договорно въведените ограничения относно обемите на заплащане на болнична помощ съответстват изцяло на установения от законодателя регулаторен механизъм и императивно предвиденото лимитиране на бюджетното финансиране, разпределение и плащане в ЗБНЗОК и се явяват задължителни и за самия изпълнител на болнична помощ, след сключването на съответния индивидуален договор. В допълнение въззивната инстанция се е позовала и на действалите през процесния период Правила, приети от НС на НЗОК, които не са обявени за нищожни. Решението е подписано с особено мнение от съдията докладчик, според мотивите в което ищецът, като изпълнител на медицинска помощ по смисъла на Националния рамков договор дължи да осъществява постоянно и непрекъснато здравната дейност в определения обем. Поради това независимо от формирането на листата на чакащи пациенти за ищцовото лечебно заведение би било неправомерно и в несъответствие с поетото договорно задължение да откаже прием и лечение на пациентите или да препрати последните към друго лечебно заведение. Или обстоятелството, че задължението за заплащане цената на оказаната медицинска помощ, по арг. от чл.47 ЗЗО, е изцяло на НЗОК и е недопустимо да се изисква плащане или доплащане от здравноосигурените лица (чл.5, т.10 от договора), чието пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет, скрепен конституционно и законово, то според съжденията, изложени в особеното мнение, ищецът, като изпълнител по процесния типов договор, не би могъл нито да откаже провеждане на лечение, нито да отложи същото правомерно. Затова и клаузите на чл.40, ал.2 и ал.3 от същия този договор, съответно чл.34, ал.1 и чл.40, ал.6, в редакцията след изменението им с допълнително споразумение от 03.04.2015 г., с които е изключено заплащането на осъществени от изпълнителя дейности, надвишаващи стойностите, посочени в Приложение № 2, като противоречащи на императивните разпоредби на чл.4, чл.45 и на чл.47 ЗЗО, следва да бъдат прогласени за нищожни. Настоящият съдебен състав намира, че анализът на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволява да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно и следва да бъде уважено. Съгласно уредбата на касационното производство по действащия ГПК достъпът до касационен контрол е предпоставен от произнасяне с въззивния съдебен акт по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд и е от значение за изхода на конкретното дело. В случая поставеният от касатора процесуално правен въпрос с № 5 от изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, който доуточнен от състава на касационната инстанция се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните, вкл. и дали на основание чл.15 ЗНА, следва, когато е необходимо, пряко да приложи Конституцията и другите нормативни актове от по- висока степен, несъмнено е релевантен за крайния правен резултат по конкретното дело, поради което обосновава общото основно селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Основателно по отношение на същия е и позоваването на допълнителния критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В практиката, която жалбоподателят сочи, както и в служебно известната на настоящия съдебен състав трайно непротиворечива казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК и обективирана в следните съдебни решения: № 28 от 18.04.2019 г., по гр. д. № 2014/2018 г.; № 223 от 19.06.2013 г., по гр.д.№ 1006/2012 г. на ІV г.о.; № 229 от 14. 12.2016 г., по гр.д.№ 2221/2016 г. на ІІІ г.о.; № 134 от 30. 12. 2013г., по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о., е № 536 от 19.12.2012 г., по гр.д.№ 890/2012 г. на ІV г.о., № 37829.03.2012 г., по гр.д. № 241/2011 г. на І г.о., № 66 от 05.07.2012 г., по т.д.№ 376/2011 г. на І г.о. и мн. други последователно се приема, че за въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, съществува задължение да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди самостоятелно всички редовно и своевременно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право, като съобрази очертаните с въззивната жалба предели и въз основа на тях формира собствени фактически и правни изводи, които да намерят израз в мотивите на постановения съдебен акт. В случая, макар подробни мотивите на въззивния съд не съдържат обсъждане на основното твърдение на ищеца за надлежно осъществено от него изпълнение на поетите договорни задължения и известяване на РЗОК относно извършените и отчетени надлимитни дейности през исковия период, съобразно съществуващите технически възможности, които ЮЛ-ответник не е оспорило, нито произнасяне относно значението на обективно съществуващите специфични причини довели до извършване и отчитане на дейност над утвърдените месечни стойности. Във въззивния съдебен акт липсват също и съждения за подчинеността на процесния договор както на целите и принципите на задължителното здравно осигуряване, така и на императивните разпоредби на ЗЗО по отношение правата на здравоосигурените лица на равен достъп на здравеопазване и невъзможността изпълнителят да откаже медицинска помощ на такова лице на никакво основание. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че е необходимо да се допусне касационно обжалване за проверка съответствието между възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение по поставения процесуалноправен въпрос с указанията в цитираната задължителна и трайно непротиворечива казуална практика на касационната инстанция. По отношение на поставените от касатора материалноправни въпроси, които в същността си се свеждат до възможността чрез индивидуални договор между страните да бъде лимитирано заплащането на извършените от изпълнителя медицински дейности и до правото на здравноосигурените лица на достъп до медицински услуги, с оглед гарантираното им такова с чл.52 от Конституцията на Р България и от чл.5, чл.35, чл.45 и чл.47 от Закона за задължителното осигуряване е недоказано поддържаното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това и по отношение на същите касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Евентуалното им обсъждане от състава на касационната инстанция ще е при произнасянето му по същество на касационната жалба. Наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва необходимостта от разглеждане основателността на въведеното селективно основание по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, което е аргументирано и с изрично оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на същественото процесуално правило на чл.12 ГПК. Предвид изхода на делото в производството по чл.288 ГПК на касатора следва да бъде указано да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса в размер на сумата 2 225.16 лв.( две хиляди двеста двадесет и пет лева и шестнадесет стотинки), съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС