Определение № 180 от 24.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4497/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №1484 от 19.06.2019г. по гр.д. № 4871/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6064 от 22.08.2017г. по гр.д.№ 10403/2016г. на Софийски градски съд, I-4 състав, с което по иск на Л. А. П. и С. Т. Л. /починал в хода на делото и заместен от наследниците си М. С. С. и В. С. Л./ против И. Д. Т. е признато за установено, че саморъчно завещание, съставено на 11.01.2007г. от А. Т. С., починала на 30.01.2008г., е нищожно на основание чл. 42, б.“б“ЗН поради това, че не е написано собственоръчно и не е подписано от завещателката. Касационната жалба е подадена първоначално лично от ответника И. Д. Т.; впоследствие е допълнена и подписана от адвокат З.. Твърди се, че решението е неправилно поради това, че е основано на присъдата по нохд.№ 3805/2010г. на Пловдивски районен съд, както и че неправилно е приложен чл.300 ГПК. За обосноваване достъпа до касационно обжалване са изложени следните аргументи: 1/въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото - налице е противоречие с Решение № 113 от 28.02.2011г. по гр.д. № 1062/2010г. на IV г.о.; 2/ въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за решаване на делото, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: следва ли гражданският съд да събира доказателства относно истинността на частен документ при постановена осъдителна присъда за използването му. Този въпрос, според касатора, ще доведе до осъвременяване на съдебната практика предвид настъпили в законодателството и в обществените условия промени, както и ще осигури разгеждането на делата според точния смисъл на законите. Ответниците по жалбата Л. А. П., М. С. С. и В. С. Л., чрез пълномощника си адв. Боева изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за установяване нищожност на саморъчно завещание на основание чл. 42, б.“б“ ЗН поради това, че не е спазено изискването на чл. 25, ал.1 ЗН завещанието да е написано саморъчно от завещателя и да е подписано от него. Ищците са наследници по закон на А. Т. С., починала на 30.01.2008г. На 11.07.2007г. е съставено саморъчно завещание от нея, с което завещава на ответника И. Д. Т. конкретно посочени недвижими имоти и парични суми. По молба на последния завещанието е обявено от нотариус Д. на 18.03.2008г. Производството се е развило първоначално пред Софийски районен съд и от този съд са събрани доказателствата по спора: заключения на две графологически експертизи - еднична и тройна, медицинска експертиза, показания на свидетел. След обезсилване на решението на районния съд поради родова неподсъдност на спора, делото е разгледано от Софийски градски съд като първа инстанция. С постановеното на 22.08.2017г. решение по гр.д. № 10403/2016г. искът е уважен. Съдът се е позовал на двете графологични експертизи, които еднопосочно заключават, че тексът на саморъчното завещание на А. С. не е написан от нея и подписът не е положен от нея. По отношение на текста вещите лица сочат, че е написан с цел да се имитира почерка на А. С.; вложено е старание да се снижи обработеността на почерка, така че да му се придаде вид на написан от лице в напреднала старческа възраст и с влошено здравословно състояние. По отношение на подписа вещите лица установяват че е зарисуван на просвет от подпис, който е представен като сравнителен материал и се намира на обратната страна на една от фотоснимките. Наред с тези заключения първоинстанционният съд е ценил и събраните свидетелски показания на личния лекар на завещателката, както и медицинската експертиза, която е описала здравословното й състояние и произтичащите от него затруднения в движенията на дясната ръка, водещи до промени в почерка и подписа. По време на разглеждането на делото в Софийски градски съд е приложена и влязла в сила присъда на Пловдивдски районен съд по нохд.№ 3805/2010г., с която ответникът И. Т. е признат за виновен в това, че на 18.03.2008г. съзнателно се е ползвал пред нотариус И. Д. от неистински частен документ - саморъчно завещание, на което е придаден вид, че е написано и подписано от А. Т. С., за да докаже, че за него съществува право на наследяване, като от него за самото съставяне на завещанието не може да се търси отговорност. Софийски апелативен съд с обжалваното решение е потвърдил първоинстанциониня акт на Софийски градски съд. Основал е изводите си изцяло на влязлата в сила присъда на наказателния съд, която е представена при новото разглеждане след извършеното обезсилване на решението на районния съд. Посочил е, че съгласно чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно това извършено ли е то, неговата противоправност и виновността на дееца. В случая изпълнителното деяние включва от обективна страна използването на неистински частен документ, поради което съдът е обвързан да приеме, че процесното саморъчно завещание не е подписано от А. С. - лицето, посочено като негов автор. А съгласно чл. 25, ал.1 ЗН саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно и подписано от завещателя. След като това не е изпълнено завещанието е нищожно - чл. 42, б.„б“ЗН. Съдът е намерил, че не може да цени заключенията на двете почеркови експертизи, които са приети преди обезсилването на първоинстанционното решение на райнния съд. Изтъкнал е, че съдът е длъжен сам и повторно, в изпълнение на принципа на непосредственост, да събере относимите и необходими за правилното решаване на спора доказателства. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. На първо място в изложението касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото. Този въпрос обаче не е формулиран. Изтъкнато е само наличие на противоречие с Решение № 113 от 28.02.2011г. по гр.д. № 1062/2010г. на IV г.о. на ВКС. В посочения акт на касационната инстанция е прието, че при оспорване авторството на саморъчно завещание, тежестта да го докажат носят тези, които се ползват от завещанието, както и че необоснованият отказ на въззивния съд да се съберат относими, допустими и необходими доказателстваата, без да се изследва дали са съществували обективни пречки за събирането им от първата инстанция, води до неправилност на съдебния акт. Тези разрешения нямат отношение към конкретното решение на Софийски апелативен съд. Тежестта на доказване несъмнено е спазена, а пред въззивния съд не са правени никакви искания за събиране на нови доказателства. С оглед на това допускане на касационно обжалване на соченото основание не може да се извърши. На второ място касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за решаване на делото, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК/, като въпросът е: следва ли гражданският съд да събира доказателства относно истинността на частен документ при постановена осъдителна присъда за използването му. Въпросът е некоректно формулиран, доколкото в случая осъдителната присъда е за използване на неистински частен документ. Така че, визираният от касатора проблем по-скоро е по приложението на чл.300 ГПК и касае обхвата на задължителната сила на присъдата за гражданския съд. Развитите от въззивния съд съображения напълно съответстват на смисъла на закона и на съдебната практика по прилагането му - Решение № 14 от 4.05.2011г. по гр.д.№ 1493/2009г. на IV г.о., Решение № 163 от 26.10.2011г. по т.д.№ 1025/2010г. на II т. о., Решение № 62 от 04.07.2018г. по гр.д. № 1490/2017г. на I т.о. Според последното решение всичко, което присъства в изпълнителното деяние като действие, относимо към конкретен юридически факт, следва да бъде прието като вече разрешено от гражданския съд, който разглежда последниците от деянието. В случая присъдата на Пловдивски районен съд е за престъпление по чл. 316 във вр. с чл. 309, ал.1 НК и изпълнителното деяние включва съзнателно ползване от неистински частен документ, което означава, че неистинността на документа, така както е описана в присъдата - саморъчно завещане, на което е придаден вид, че е изготвено и подписано от А. Т. С., е установена в наказателното производство и не може да бъде повторно подлагана под съмнение от гражданския съд. А тази неистинност е достатъчна, за да е налице нищожност на саморъчното завещание по чл. 43, б.“б“ във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН. При посочената практика, на която обжалваният акт съответства, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Тук следва да се допълни, че съображенията на въззивния съд за невъзможността при новото разглеждане да бъдат ползвани доказателствата, събрани в първоинстанционното производство преди обезсилване на решението, са неправилни. Доказателствата са събрани от съд, с участие на страните и при спазване на съответните процесуални правила, поради което при провежданото ново разглеждане на делото, няма пречка те да бъдат ценени. Обезсилването на съдебния акт поради неподсъдност и изпращането на делото за разглеждане от компетентния съд не заличава извършените до момента процесуални действия, включително тези по събиране на доказателства. Изрично в този смисъл е чл.118, ал.2 ГПК. Тези съображения на въззивния съд обаче не са се отразили на изхода на спора. Събраните графологични експертизи, които той е отказал да цени, потвърждават извода, произтичащ от присъдата, че саморъчното завещане не е написано и подписано от А. С.. Предвид изложеното следва да се откаже достъп до касационен контрол, тъй като не са налице предвидените в закона предпоставки за това. Ответникът не претендира разноски и не е направил такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.