Определение № 5140 от 12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5083/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. П. с ЕГН [ЕГН] против решение № 836 от 19.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 337/2023 г. на Апелативен съд-София, с което е отменено решение № 263137 от 17.10.2022 г. по гр. д. № 9195/ 2020 г. на СГС и вместо това е отхвърлен, като неоснователен предявения от касаторката срещу Н. А. М. с ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН за възстановяване на запазената от наследството, оставено от Г. Д. П., починал на 11.10.2018 г. в [населено място], чрез намаляване на направено от него дарение, оформено с нот. акт № 110/2008 г., вписан в СВп. като Акт № 150, том CCXLI, дело № 65253 от 16.12.2008 г. на апартамент № ***, находящ се в [населено място], [улица]бл. № ***, вх.***, със застроена площ от 70.79 кв.м., заедно с таванско помещение с площ от 2.50 кв.м. и с 1.696 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж, чрез заплащане на сумата 44 174.46 лв ., като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на Н. А. М. от А. Г. П. с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 50 000 лв., дадена при начална липса на основание приживе на Г. Д. П. за уравнение на дела от наследството му. Отхвърлен и иска с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН предявения от касаторката срещу Н. А. М. за заплащане стойността на възстановената запазена част от наследството на Г. Д. П. чрез намаляване на същото дарение, за разликата над 44174.46 лв. до претендираният размер 50000 лв., т.е. за сумата 5825,54 лв., като неоснователен. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл по незаявени искове и възражения от ответницата и за неправилност поради нарушение на материалния закон при формиране на масата по чл. 31 ЗН, допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на доклада и неизготвяне на доклад по част от обстоятелствата, които е разгледал въззивния съд. Твърди се и необоснованост на изводите, че е доказано възражението за прихващане, защото не е доказано насрещното вземане на ответницата. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК. На основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по три въпроса: 1.В производство по възстановяване на запазената част от наследството на наследодателя, може ли съдът да разгледа и уважи възражение на ответника за разкриване на симулация и разкриване валидност на прикритата сделка относно други сделки извън процесната, която наследодателя е сключил с трети за спора лица? Може ли съдът, без да е бил сезиран с иск, а само с възражение да прогласи в мотивите си нищожност на сделката и да прогласи за действителна прикритата сделка без да се произнася с изричен диспозитив в решението си и без по делото да са участвали всички страни по обявената за нищожна сделка? 2.Когато въззивният съд уважи възражение за симулация на сделка, което не е било разгледано от първоинстанционния съд и не е било част от доклада на съда по чл. 146 ГПК в първоинстанционното производство, задължен ли е въззивният съд първо да изготви и съобщи доклад на страните и да разпредели доказателствената тежест? 3.В производството по възстановяване на запазената част между роднини по права линия действа ли ограничението на чл. 164 ГПК относно предаване на суми в брой над 5000 лв. На основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се иска допускане до касация по следните въпроси: 4.Задължен ли е първоинстанционния съд, когато отмени първоинстанционния акт, да изложи собствени мотиви към съдебния акт, да направи самостоятелен анализ на събраните доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и да обоснове на кои събрани доказателства основава решението си? Формулирани са още три въпроса, по които не е посочено основание за допускане: 5.Когато с възражение в отговора на исковата молба ответникът въведе възражение за прихващане на парични суми, които твърди, че са предадени в брой на ищеца на конкретно основание, без да твърди, че същите са дадени без основание и подлежат на връщане, може ли съдът служебно да се произнесе, че сумите са дадени без основание и подлежат на възстановяване / връщане? 6.Когато съдът се произнася по възражение за прихващане, което не е било разгледано от първоинстанционния съд и не е било част от доклада на съда по чл. 146 ГПК в първоинстанционното производство, задължен ли е въззивният съд първо да изготви и съобщи доклад на страните с правната квалификация на възражението и да разпредели доказателствената тежест? Може ли съдът да даде правна квалификация на възражението направо с решението си по съществото на спора? 7.Когато в процесуалните срокове ответникът е въвел твърдение, че е предал суми в брой на ищеца за конкретна цел – възстановяване на запазената му част и не е посочил, че сумите са дадени без основание и подлежат на връщане, следва ли съдът служебно да допълни твърденията на страната, като приеме, че сумите подлежат на връщане като платени без основание? Касаторката се позовава и на очевидна неправилност, която свързва с необоснованост на решението в частта за основателност на възражението за прихващане. Ответницата по касация Н. А. М. оспорва касационната жалба, като неоснователна, поради това, че твърденията не кореспондират на съдържанието на решението и допускането до касация, защото посочените в него основания не са обосновани. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Наследодателят Г. Д. П., починал на 11.10.2018 г. е наследен от дъщеря - ищцата А. П. и от неучастващият в процеса син Д. Г. П.. С нот. акт № 198/1992 г. наследодателят П. дарява дъщеря си А. П. и сина си Д. П. с по 1/4 от магазин, находящ се на [улица] [населено място]. С нот. акт № 173/2007 г. той дарява на сина си Д. П. собствения си апартамент № ***, находящ се на третия надпартерен етаж в сградата на [улица] [населено място], състоящ се от три стаи, хол, кухня, баня, клозет, с площ от около 91 кв.м., заедно с таванско помещение № *** и избено помещение № ***, заедно с 500/10000 ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части от мястото, върху което е построена. Следващата година, с нот. акт № 150, том CCXLI, дело № 65253/2008 г. наследодателят Г. П. дарява на внучка си – ответницата Н. М., апартамент № ***, находящ се в [населено място], [улица]бл. № ***, вх.***, със застроена площ от 70.79 кв.м., заедно с таванско помещение с площ от 2.50 кв.м. и с 1.696 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж, като дарителят си запазва пожизнено правото на ползване върху имота, от което право е направил отказ на 23.05.2017 г. Същата година апартаментът е продаден на трето за спора лице с нотариален акт № 121, том I, дело № 109/2017 г., поради което се претендира заплащане равностойността на намалението на дарението. На 09.07.2014 г. с нот. акт № 092/2014 г. синът Д. П. дарил обратно на баща си Г. П. дарения му апартамент, находящ се на [улица] [населено място], а на 30.07.2014 г. бащата Г. П. прехвърлил апартамента отново на сина си Д. П., но вече с договор за продажба, оформена в нотариален акт № 102/2014 г., за сумата 19 600 лв., при данъчна оценка на имота към датата на продажбата в размер на 135 917.40 лв. Низходящите наследници на починалия Г. П. от първа степен А. П. и Д. Г. П. са приели наследството по опис. Наличното имущество на наследодателя, включващо идеални части от недвижими имоти и парични средства към момента на откриване на наследството възлиза на стойност 72 535.89 лв., а задълженията на наследството са на стойност 8527.67 лв., т.е. чистият актив е на стойност 64 008.22 лв. При формиране масата по чл. 31 ЗН са прибавени и стойността от 29 335 лв. на дарените идеални части от магазина на [улица] [населено място], както и стойността на дарения на ответницата апартамент № ***на [улица]в [населено място], възлизащ на 177 220 лв., и двете изчислени към деня на откриване на наследството, т.е. общо стойността като се прибавят и двете дарения е 270563.22 лв. Въззивната инстанция е прибавила към масата по чл. 31 ЗН и стойността на апартамента на [улица]в [населено място], прехвърлен на сина на наследодателя към момента на откриване на наследството, до размер от 85.58 %. Мотивирал се е с това, че от съдържанието на съглашението, постигнато между наследодателя Г. П. и неговия син Д. П., оформено в нотариален акт № 102/2014 г., вписан в СВп под акт 95, том XСІ, д. № 28927 следва, че сключеният договор, макар да е наименуван договор „за продажба“, се явява смесен, тъй като съдържа елементи както на покупко-продажба, така и на дарение. Прехвърлянето на имот на значителна стойност срещу многократно по-ниска сума от неговата цена, определима както по пазарна, така и по данъчна оценка, съдържа в себе си не само воля за възмездното му предоставяне на приобретателя, но и проява на щедрост от страна на прехвърлителя, която щедрост е приета от приобретателя. Договорът не е определен като симулативен от въззивния съд, тъй като дарението не се прикрива чрез явната сделка (покупко-продажбата), а се изразява съгласието за безвъзмездното придобиване на 85.58 % от имота и имплицитно е включено и съгласието за целия имот да се платят едва 14.42 % от него. Въззивният съд е приел, че щом и двете страни по сделката изрично са заявили в нотариалния акт знанието си, че цената на имота, поне по данъчната му оценка, е многократно по-висока от уговорената за плащане като продажна цена, то и двете страни са имали еднакво намерение прехвърлянето за разликата над тази символична сума да стане безвъзмездно. Практически, продавайки имота за цена, равна на 14.42 % от стойността му, прехвърлителят по съгласие с приобретателя е направил косвено дарение на разликата от 85.58 % от имота – вместо прехвърлителят да надари направо приобретателя, сключва с него договор за продажба, но без да търси действителната продажна цена, нито поне разумна част от нея, оставяйки му безвъзмездно по-голямата част от стойността на имота без да получи насрещна престация. Тази разлика от 85.58 %, от имота, които съдът е приел за дарение, към момента на откриване на наследството е със стойност 211794.24 лв., при стойност на целия имот към деня на откриване на наследството от 247 481 лв. След прибавяне стойността на приетата за дарена част от 211794.24 лв., масата по чл. 31 ЗН нараства от 270 563.22 лв. на 482 357,46 лв. Така разполагаемата част от наследството на Г. П. – 1/3 е 160 785,82 лв., колкото е и запазената част на ищцата А. П. от него. Тъй като запазена част на ищцата не може да бъде попълнена от наличното имущество, което наследодателят е оставил след смъртта си - 72 535.89 лв. от което тя, като наследник по закон на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН, е получила 36267.94 лв., разликата до запазената част от 160 785,82 лв., в размер на 124517,88 лв., следва да бъде допълнена, чрез намаляване на даренията, които наследодателят е направил приживе, в поредност от най-последното към предшестващите го. Поради това, че последното дарение, което съдът е приел, че наследодателят е направил, е на апартамента на [улица]в [населено място] в полза на сина си Д. П., чието намаление не е поискано, както и с оглед диспозитивното начало в процеса, това дарение не е могло да се намали, но е съобразено при попълване на запазената част. Тъй като логиката на закона е, че с първите по време дарения, наследодателя се разпорежда с разполагаемата си част, запазената част на ищцата А. П. е била накърнена на първо място с приетото дарение, на стойност 211 794.24 лв. След приспадане на запазената част на дарения син Д. П. и след прихващане на даренията, направени от наследодателя в полза на дъщеря му А. П., е изчислено, че запазената част на ищцата остава накърнена със сумата 44 174.46 лв. Затова е прието, че следва да се намали следващото процесно дарение в полза на ответницата Н. М., превишаващо разполагаемата част на наследодателя, т.е. че иса по чл. 30 ЗН е основателен за посочената сума. Поради основателността на предявения иск е разгледано и предявеното в срок възражение за прихващане от ответницата за сумата 50000 лв. Ответницата твърди, че е дала на ищцата сумата 72400 лв. за уравнение на дела й от наследството на баща й Г. П.. Съдът е приел, че такова съглашение е нищожно на осн. чл. 26, ал.1, пр.последно ЗЗД, като договор с неоткрито наследство, поради което сумата е дадена при начална липса на основание, т.е. че се претендира връщането й на основание чл. 55, пр.1 ЗЗД. Въз основа на представените доказателства за изтеглени суми от банки от ответницата и движението по нейни сметки и показанията на св. С. М. – син на ищцата и брат на ответницата, съдът е приел, че е доказано предаването от ответницата на ищцата поне на сумата 44 174.46 лв., но без основание. Затова е приел, че ищцата дължи връщането й и предвид наличието на две насрещни еднородни изискуеми вземания е приел, че вземането по осъдителния иск за стойността на накърнената запазена част е погасено чрез прихващане на насрещното вземане на ответницата за дадената без основание сума, поради което е отхвърлил иска по чл. 30 ЗН за заплащане равностойността на намалението на дарението. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Въззивното решение е и допустимо. Съдът се е произнесъл по редовни възивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Възражението за прихващане е предявено в рамките на срока, с отговора на исковата молба и съгл. чл. 298, ал.4 ГПК съдът се е произнесъл по него освен в мотивите и в диспозитива на решението. Ответницата е твърдяла и, че продажбата от 2014 г. съставлява дарение, по което съдът се е произнесъл в мотивите на решението. По това възражение не се дължи отделен диспозитив. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. който е от значение за изхода по спора, но не за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. По първите два въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. По първия въпрос, съдебната практика няма колебание, че в производство за възстановяване на запазена част, особено при формиране на масата по чл. 31 ЗН е възможно да се направи довод или ответникът да направи възражение за симулативност на възмездна сделка като прикриваща безвъзмездно разпореждане. /Решение № 500 от 18.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1410/2008 г., I г. о., Решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о./ В настоящия случай обаче съдът изрично е посочил, че не приема, че договора, с който наследодателят се разпорежда през 2014 г. е симулативен, не е приел, че дарението е прикрита сделка, а е приел, че от съдържанието на договора, отразено в нот. акт е видно безвъзмездното разпореждане за 85,58 % от имота. Затова първите два въпроса, отнасящи се до възражение за симулация не кореспондират на мотивите на съда и не обосновават наведеното основание за допускане до касационно обжалване. Третият въпрос се отнася до правилото на чл. 164 ГПК и конкретно до приложението му, когато се цели установяване на договор на стойност над 5000 лв. между роднини по права линия. Този въпрос е относим към спора предвид приетото от съда за доказано по възражението за прихващане. Нормата на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК обаче е ясна относно това, че забраната за установяване на договори на стойност над 5000 лв. със свидетели не се отнася, когато страни по такива съглашения са роднини по права линия, каквито са страните по настоящия спор. Съглашението, твърдяно от ответницата не е сключено в писмена форма, поради което и погасяването му също не следва да се установява само в същата форма, т.е. неприложимо към спора е правилото на чл. 164, ал.1, т.4 ГПК. Следователно и по трети въпрос не е налице наведено основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се иска допускане до касация по четири въпроса: Първият от тях се отнася до задължението на възивната инстанция да изложи собствени мотиви, като направи самостоятелен анализ на доказателствата и обоснове изводите си. Въззивният съд е изпълнил това задължение, видно от подробно изложените по-голе мотиви към решението, поради което по този въпрос решението не е постановено в противоречие със съдебната практика. По следващите три въпроса не е посочено основание за допускане, не е посочена и съдебна практика на ВКС, за да се приеме, че се твърди основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по тази група въпроси. Въпреки това, съдът съобразява следното: В теорията и съдебната практика се приема, че квалификацията на твърденията и искането е дейност на съда. Ответницата е твърдяла, че е дала парична сума на ищцата за компенсация на дела й от наследството на баща й, но докато той е бил жив и е поискала да се прихване тази сума, ако съдът приеме, че с дарението в нейна полза е накърнена запазената част на ищцата. Това е достатъчно, за да се определи, че това съглашение е нищожно като договор с неоткрито наследство и предвид претендирането на дадената сума, тя да се приеме като дадена при начална липса на основание. Не се касае за служебно допълване на твърдението и искането. В тази част въззивното решение кореспондира на твърденията и искането в заявеното възражение за прихващане и е съобразено с теорията и съдебната практика. Поради това също не се допуска касационно обжалване по пети и седми въпрос. Не кореспондира на данните по делото и конкретно на мотивите на първоинстанциония съд твърдението, че първата инстанция не е разгледала възражението за прихващане. Напротив, това възражение е разгледано в мотивите, но е прието за неоснователно. Възивната инстанция е формирала извод, че възражението е доказано и го е уважила. Съдът не констатира нарушение на чл. 146 ГПК, а и такова възражение не е правила ищцата във възивното производство. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Касаторката се позовава и на очевидна неправилност, която свързва с необоснованост на решението в частта за основателност на възражението за прихващане. Очевидна неправилност е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира от мотивите на обжалваният акт очевидна неправилност на решението в частта по възражението за прихващане, поради което не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 2000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение